Бунтът на студентите

Протест на ранобудните студенти пред Народното събрание, флашмоб

текст: Люба Йорданова, Зорница Стоилова | онлайн редактор: Огнян Георгиев | дизайн и техническа реализация: Антония Тилева, Делян Коцев | снимки: Капитал и Дневник

В тази специална статия на “Капитал” можете да прочетете хронология и анализ на някои от най-важните моменти от протеста на студентите, започнал с окупацията на аудитория 272 на СУ на 23 октомври и продължаващ и до днес. Събрахме ключови текстове по темата и се опитахме да ги представим със специален дизайн – с видеа, много снимки и графики. Така че всичко най-важно да се чете лесно на едно място. Идеята ни е да развиваме този формат за представяне на най-важните теми на “Капитал”. Очакваме вашата обратна връзка в коментарите – доколко полезен и интересен е този начин на представяне на статиите и какво може да се подобри в него.

Началото

“В тази зала няма да се провеждат занятия. Тя ще бъде под постоянна окупация, защото казваме “стига”. Имате избор - или се присъединявате към сегашното статукво и излизате от залата, или се присъединявате към нас и заемате гражданска позиция.” С тези думи група студенти окупираха на 23 октомври зала 272, най-голямата аудитория в Софийския университет (СУ), по време на лекцията на проф. Димитър Токушев - председател на Конституционния съд и един от съдиите, гласували за връщането на неуспелия кандидат за шеф на ДАНС Делян Пеевски като депутат.

Много студенти си тръгват.

Това е акция на една сравнително малка група студенти. Това е група, която традиционно е много чувствителна към недъзите на обществото. Страхувам се, че в момента не са избрали правилния начин и правилното място да протестират.

Иван Илчев, ректор на СУ, пред БНР

Други обаче остават. Някои преподаватели припознават каузата и идват да проведат лекциите си в окупираната аудитория. Инициаторите на акцията спокойно обясняват защо са тук. Писнало им е. От това да управляват хора без морал. От фасадната демокрация. От апатията. “Време е да получим отговори. Време е да заживеем в истинска демокрация и в общество, в което знанието се цени”, пишат студентите в декларацията си. И задават отново въпросите, на които повече обществото продължава да не получава отговори - кой предложи Делян Пеевски за председател на ДАНС и по какви критерии беше избран той. Няма да се изморят да ги задават, защото знаят, че в умората на гражданите е силата на управляващите.

“Искаме да разбудим студентите, да ги убедим, че трябва да сме отговорни за бъдещето си и да реагираме, когато се наруши усещането ни за правилно и грешно”, казва студентът в магистратура по културна антропология в СУ Ивайло Динев. Той е един от инициаторите на окупацията, част от групата на ранобудните студенти, които изписаха “Оставка” на транспаранти в Студентски град. Ивайло и негови съмишленици опънаха и надписа “Не ви ли е срам” в парламента. Казват, че са получили еднозначен отговор от председателя на Народното събрание Михаил Миков: “Не ми пука.”

Примерът на студентите от зала 272 зарази колегите им и от други факултети и университети. В първата седмица окупации имаше и във факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) и в този по математика и информатика, както и в Нов български университет. Студенти от други университети дойдоха в СУ, за да подкрепят протеста.

Тук и сега студентите не говорят за такси. Не говорят за това какви лекции искат да имат или кьде могат да направят стажа си. Защото осъзнават, че всичко това първо зависи от нещо много по-голямо - нормална среда. “Конкретната цел на окупацията е морал в политиката. Смятаме, че България трябва да се управлява от чисти хора с репутация, хора, които са отговорни към страната си”, обяснява накратко Борис Рангелов, студент първи курс по журналистика. А докторантът в историческия факултет Кирил Чуканов допълва, че поводът за акцията е решението на Конституционния съд да върне Делян Пеевски в парламента и председателя му проф. Токушев, чиито действия символизират “престъпния начин, по който функционира тази фасадна демокрация”.

Студентите, които окупираха университетските зали, демонстрираха няколко важни неща. Че има млади хора с позиция, за които статуквото не е приемлив начин на живот. Че са готови да жертват времето си, за да се борят за ценностите, които смятат за правилни. Че могат да заразяват с ентусиазма си. И че са се събудили не за да избягат, а да се опитат да променят средата, в която живеят.

“Единственото, което ви пази, е че гледам на вас с неособено голямо уважение и като на млади хора, които биха се поучили, както и ние сме се учили от недостойните си постъпки, които и ние сме правили...”

Стати Статев, ректор на УНСС, пред протестиращите студенти

Как се разпространи протестът

Окупацията, която тръгна от 272 аудитория на Юридическия факултет на Софийския университет (СУ), за две седмици зарази като вирус още 18 висши училища и много студенти. В някои от тях бяха окупирани зали, други се включиха с протестни акции в подкрепа на студентите от СУ, трети излязоха с декларации (виж инфографиката ). Освен за морал и отговорност в политиката се заговори за промени в образованието и адекватни стратегии за ключовите сфери. Над 600 преподаватели се подписаха в подкрепа на протестиращите студенти. А най-важният извод е, че въпреки дългогодишните опити да бъдат приспани будни млади хора все пак има. Може да не са мнозинство, но ентусиазмът им лесно се предава. Има и преподаватели, които се открояват на фона на колегите си без позиция. Протестната акция в университетите обаче ни показа и друго - пропастта между студентите и техните представители (по закон) от студентските съвети е огромна, а ректорите и голяма част от преподавателите се страхуват да изразят мнение за случващото се. Атмосферата в Софийския университет, където окупацията е най-масова и се радва на най-голямо обществено и медийно внимание, е много по-различна от тази във Великотърновския например, където срещу протестиращите се организираха контраакции и заплахи.

Инфографика с данни на разпространението на студентския протест в университетите

Окупираната 272

Протест на студенти срещу правителството

“Колеги, започваме. Сядайте. Предстои ни може би най-важната дискусия от началото на протеста”, прозвучава ясно от микрофона. За момент пълната почти догоре аудитория 272 зажужава още по-силно. След още един - внезапно утихва. 22.30 вечерта, ден седми от окупацията.

Ранобудните студенти, които ни раззвъняха будилниците, за да ни напомнят, че протестът не е свършил, не са спали отдавна. Но не им личи. През отворените врати на аудиторията току изскача по някоя свежа физиономия, нарамила спален чувал. Само най-познатите ни революционери от мегафоните малко са попревили гръб от задачите. За брадите им винаги има закачени по още няколко младежи с организационни въпроси.

На дневен ред е обсъждането на евентуална среща с Орешарски. Има заявка задочните медийни диалози между министър-председател и студенти да преминат в разговор на живо. Въпросите, които ги вълнуват, са дали, къде и при какви условия. Става ясно, че комуникацията с екипа на Орешарски тече през ректора на Софийския университет (СУ) проф. Иван Илчев. Трите предварително поставени условия на студентите са: срещата да бъде в окупираната 272, да се модерира от омбудсмана и да се излъчва на живо по “Алма матер” и БНТ. Изглежда, имат премиерско “да” за всички без първото. Оттам насетне разсъждават по стратегия и тактики.

Има страшно много желаещи да вземат отношение по темата, но дисциплината е впечатляваща. Спазва се ред. Изслушват се. Ничия позиция не се отхвърля като глупава или ненужна. Най-добрите идеи се поощряват с мощни възгласи, аплодисменти и тропот по масите.

60% от българите подкрепят студентските протести според проучване на

Някои се опасяват, че планираната среща е капан. Че насреща си имат “изпечени демагози”, които могат да ги подведат и изманипулират пред очите на цялата страна. Че трябва да се подготвят с железни аргументи и да бъдат нащрек да “не бъдат вкарани в режим на пазарлък”. Други са на мнение, че не трябва да има среща, защото “Орешарски е кукла на конци, той не взима решенията и дори да го победим в спора, не печелим нищо. Само го легитимираме”. Трети разглеждат бъдещия дебат като възможност ясно да изложат аргументите си за “оставка” и да се опитат да убедят скептичните хора пред телевизорите в правотата си. Отбелязват, че ще са първите протестиращи граждани, които се срещат с премиера, и не са подставени лица и той им дължи много отговори. “Нека да го поканим като премиер в оставка. И да зададем въпросите към всяко следващо управление.”

Въобще, който си е мислил, че в 272 е вечен купон, се е объркал. Тук се върши работа. Начинът, по който са организирали дискусиите помежду си за това “какво следва”, “какво правим” и “защо”, много повече напомня на парламент, в който се гласуват важни решения, отколкото циничния “Цирк дьо Солей” няколко десетки метра по-надолу, издържан от данъкоплатците. Само ще отбележим, че в същия ден в действителния парламент дебатът беше на ниво кой на какъв пост е назначил любовницата си.

В окупирания Ректорат няма място за подобна арогантност. Тук се опитват да начертаят карта на бъдещето, която има смисъл. Да отблокират хоризонта си от захвата на държавата. Да покажат, че е възможно да се измисли не по-малкото зло, а по-доброто решение. И, да, противно на закостенялото схващане, тъкмо университетът е мястото да се разсъждава над тези проблеми.

Покровителственото “деца”, с което анализатори и ректори дундуркат студентите по медиите, въобще не им приляга. Те са много наясно кои са, каква е битката и с какви очаквания са натоварени действията им, поемайки щафетата на бунта от родителите си. Повечето казват, че получават безрезервна подкрепа от семействата си (“само бабите на някои колеги се отрекоха от тях”). Етикетът на наивни идеалисти също не им подхожда. Да израснеш в среда, в която Делян Пеевски ти се натрапва като еталон за успял млад човек, все пак възпитава вид здравословен прагматизъм към живота. По-възрастните бащински се опитват да ги поучават и се стараят “да ги предпазват от грешките” на предишните революции, но, слава богу, още не успяват да ги заразят със своя интелектуален фатализъм, че са поредните, които ще поскачат в студа срещу озъбеното лице на мафията, пък после ще нахлузят по едни пантофи на гражданската си активност и ще я паркират пред телевизора.

От първо лице

Вижте кои са студентите, които викнаха в един глас: “Така повече не може!” Селекцията е субективна. Просто избрахме няколко чифта живи, усмихнати очи от шареното множество ранобудни студенти и ги помолихме да ни разкажат за какво мислят, в какво вярват, за какво се борят. Вижте какво имат да им кажат техните преподаватели. Тези, които имаха доблестта да подкрепят каузата им заради убеждението си, че университетът е място за личности. И за смели решения, които могат да прекроят страната.

Защо протестират студентите?

Какво е посланието на окупацията?

Как отговаряте на критиките към студентската акция?

Борис Рангелов журналистика в СУ:

“Решението на Конституционния съд, което засяга докъде свършват правата и къде започва моралът, беше провал. Не за Конституционния съд, а за българското общество, което не осъди категорично този акт... Има много спекулации спрямо нас, но знаем, че когато се изправиш срещу системата, тя също върви срещу теб.”
Николай Антов нови медии и компютърна графика в НБУ:

“Аз съм “за” да махнем кабинета на Орешарски, защото той представлява мафията, но режем само листенцата на бурена, а трябва да подходим откъм корена... Не може да говорим за мафия, без да споменаваме имена.”
Манол Глишев, архивистика и документалистика в СУ:

“Хората имат очевидно също нетърпимост към престъпния начин, по който страната се управлява, но имат нужда от някой, който да ги потупа по рамото. Ние самите пък имаме нужда да изразим най-сетне себе си. Тук сме заради себе си и истината.”
Елеонора Петрова, актьорско майсторство в “Любен Гройс”:

“Оставката на това правителство е първият акт, с който да покажем, че нито едно подобно няма да ни управлява оттук насетне. Ние сме готови да махнем всеки един, който дръзне пак да си играе с нас.”
Георги Попов, медицина в МУ-София:

“Свободата е да си освободен, широкогръд, да не си забит единствено в личния си живот, да виждаш какво се случва около теб и да си достатъчно свободен като поведение, за да прекрачиш бариерата между мнение и действие.”
Николай Найденов, политически науки в НБУ:

“Днешната ситуация е, меко казано, обидна - не само за младите, а за всички хора. Изборът е между демокрация и нещо съвсем друго... Моралът в политиката е да бъдеш честен. Първият ти приоритет да е националният интерес.”
Делян Русев, минало и съвремие на Югоизточна Европа в СУ:

“Ако успеем да победим, се надявам, че следващите, които и да са те, ще се съобразяват много повече с хората отвън и ще имат едно наум, че не могат да вършат своеволия... Това, което ме отвращава най-много в момента, е прекаленият цинизъм.”
Лазар Петков, политически науки в НБУ:

“Трябва да се учим от историята. Една от големите грешки на хората е, че не се борят до край... Политиката е как живеем и как мислим.”
Мина Христова, етнология и културна антропология в СУ:

“В един момент може наистина да няма значение дали си завършил висше образование или не, което е много ужасяващо... След като хора, родени 1990 г. или дори по-късно, имат съзнанието да кажат, че не може повече така, това би трябвало да бъде достатъчно показателно.”
Борис Точев, икономика и бизнес в УНСС:

“Целта на окупацията е да променим България, да станем европейци. Това е формата на всички будни студенти, които все още имат вяра, че нещата могат да се променят. Ще остана, ако успеем да променим България. Ако не - в САЩ.”
Велияна Мудева, международни отношения в СУ:

“Искаме правилата да се спазват и да променим тези, които не ни харесват, за да имаме по-добро общество... Това, което правим в момента, ще се обезсмисли, ако следващото правителство не уважи и не изпълни исканията, които студентите поставят. Това е безсрочно начинание.”
Кирил Аврамов, главен асистент в НБУ:

“Всяко поколение изживява своя бунт. Това е бунтът на това поколение, което извиси глас над давещата ни чалга среда и се опита да покаже, че в България има нещо по-различно, по-шарено, по-цветно... Говорим за хора, които искат да бъдат активни и да променят средата спрямо пасивни хора, които очакват нещо да им се случи.”
Петър Станков, главен асистент в УНСС:

“Сега е вашият шанс да изнесете важна лекция на вашите преподаватели. Сега е вашият шанс да се изградите като лидери на демократична България, каквато вашите родители мечтаха да създадат и не успяха. Мечтая си един ден децата ми да бъдат точно като вас - с неизчерпаем дух, откъдето да черпят и силата си.”
Михаил Груев, доцент в СУ:

“Това са млади хора, които имат чувствителност към недъзите на цялата държавно-политическа система на прехода, която ние виждаме днес в нейния най-уродлив вид.”
Калин Янакиев, професор в СУ:

“Има един излъчващ се от властта твърдокаменен цинизъм. Това е тънко послание, което не е артикулирано, но се усеща по някакъв начин и винаги е имало свойството да вбесява младата генерация.”
Димитър Бечев, хоноруван преподавател в СУ:

“В България се загуби идеята, че политиката трябва да обслужва някакъв общовалиден публичен интерес. Институциите обслужват само групите, които са ги овладели. Посланието на студентите, което те наричат морал, всъщност може да го наречем завръщането на ролята на политиката като средство за обгрижване на публичните интереси, осъществяване на напредък в обществото, изграждане на по-функционални институции.”

Окупацията на парламента

От едната страна ред полицаи. От другата ред студенти. Ще прекарат деня заедно. Едни срещу други. На един юмрук разстояние. За първите е поредна извънредна смяна. За вторите поредната символична акция срещу власт, свикнала да взима решения зад заграждения. Те пък са решени да стоят тук, докато могат, защото: “Така повече не може.”

“Айде стига вече, че стана време за обяд”, шегува се един от полицаите и разсмива “живата верига” от млади хора. Текат други закачки, но и по-сериозни разговори. “Защо вашите синдикати не ви организират на протест”, пита един от студентите. “Ха, та аз дори не знам защо им плащам членски внос”, отговаря някак тъжно-примирено служителят на реда.

Часовете минават. Студентите не отстъпват от местата си. Непринудеността излиза в обедна почивка. На мястото на фуражките на едни полицаи изникват щитовете, маските и каските на други. В района на храма “Невски” започват да пристигат полицейските коли с пловдивски и старозагорски регистрации. С тях идва ред и на по-нервните реплики и прояви между протестиращи и полицаи. На фона на увеличаващото се присъствие на служители на реда студентите започват да изглеждат смущаващо малко. В подкрепа щъкат само шепа преподаватели и възрастни хора, които са най-цветисти във възмущението си как, вместо “да са на страната на децата, полицаите пазят ония в парламента”.

Изчезват импровизираните барикади - кофи за смет, кашпи, пейки. В моментите на суматоха има влачени по земята младежи, други отнасят шамари, ритници, юмруци. В плътните редици между студенти и полицаи някои от момчетата посрещат удари в корема и слабините. “Какво ще стане, ако аз ти отвърна със същото”, пита едно от тях, присвивайки се. “Ще ти разбия главата”, казва циничният глас отсреща. По-късно пушат по цигара заедно. Събрани от обстоятелствата и изправени един срещу друг пак от тях.

В следващите дни целият център остана блокиран и отцепен. Полицаи дежурят на почти всяка сляпа уличка и карат пешеходците да въртят напразни кръгчета из района. Посещават домовете на протестиращите. Нови барикади пораснаха пред парламента. Черни и плътни, Желязна завеса между хора и власт.

Първоначално денят на”окупацията” на парламента, 12 ноември, остави чувството за римейк на нощта на “Белия автобус”. Тогава протестът отново влезе в световните медии със сблъсъците между недоволни граждани и полиция. Задочният спор протестиращите ли са агресивни, или полицията е превишила правомощията си връща отново в изходна позиция. Все едно протестът е превъртял играта и тя е започнала отначало.

Активните протестиращи обаче смятат, че протестът по-скоро е навлязъл в нова фаза. А причината е тъкмо в мобилизацията на репресивния апарат срещу тях, което говори за още по-голямо втвърдяване на властта и прави нещата доста по-плашещо сериозни. В същото време надеждите, че студентите ще успеят да изкарат още хора на улицата, не се оправдават. Подкрепата за тях остава мълчалива. Морална.

Новата фаза на протеста

След окупацията на Народното събрание около студентския протест се случиха още много неща. Полицаи издирваха протестиращи студенти в домовете им. Привикваха ги на разпити. Имаше арестувани заради хвърляне на домати срещу сградата на МВР, заради цапане на полицаи с боя, заради обвинения за извадено рамо на полицай. “Ранобудните студенти” и протестиращите пред Министерски съвет получиха награда "Вдъхновение на годината" на церемонията за “Човек на годината” на БХК. БСП и ДПС доведоха симпатизанти на “Орлов мост”.

На 20 ноември пред парламента имаше протести на “Ранобудните студенти”, на КНСБ и на таксиметровите шофьори. На 5 декември студентите протестираха срещу подготвения нов закон за МВР. На шестия месец от началото на анти-правителствените протести граждани излязоха на шествие от Министерския съвет до Народното събрание, където се стигна до сблъсъци с полицията. Преподаватели поискаха оставката на кабинета, въоражени с книги. Актьори, кинодейци и художници излязоха на улицата, за да подкрепят протестите. “Ранобудните” във Велико Търново продължават активно с шествия в града.

Междувременно пълната окупация на сградата на Ректората падна, а протестиращите студенти се преместиха в аулата на университета. Късно вечерта на 13 януари Общото събрание на "Ранобудните" реши и окупацията на аулата на СУ да приключи. Студентите планират да продължат с дебати по ключови за страната теми. На първия от тях участниците стигнаха до извода: Оставката е начало, а не край.