Критичен, още по-критичен, най-...тривиален доклад

Да започнем от най-близкото до ума – ако страдате от тежко заболяване и се опитвате да се излекувате като 7 години прилагате едно и също лечение, а в резултат положението само се влошава драстично, бихте ли приели, че то е адекватно? 

Няма нормален страдалец, който да не разбира за какво говорим. Но Европейската комисия седем години прилага Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП), в резултат от което наблюдаваната ситуация в България и Румъния неоспоримо се влошава все повече и повече. Но лечителят не дава признаци, че ще третира заболяването на двете наблюдавани общества по друг, по-продуктивен начин. 

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Не се заблуждавайте, че докладът за Румъния е бил по-позитивен от този за нашата страна. Такова сравнение е безинтересно и вредно – какво може да е позитивно в страна, в която цялата политическа класа чрез промяна в закон се постави извън обсега на борбата с корупцията (която е нейната питателна среда)! Сравнението със северната ни съседка се прави само, за да нагнети допълнителен негативизъм в българската картина – сякаш само по себе си нейното съдържание не е достатъчно крещящо. Явно би трябвало да се уплашим от това, че сме по-зле дори от пропадаща Румъния? 

Проф. Георги Димитров, е ръководител на екип на Философския факултет при Софийския университет, изследвал Механизма за сътрудничество и проверка (2012-2013). Резултатите от това проучване са отразени в монографията "Механизъм за сътрудничество и проверка – споделена политическа безотговорност".

Тук обаче се смесват два пряко свързани, но съвършено различни въпроса – какво става в България през последните 18 месеца и какво се постига чрез приложението на МСП.

ЕК е вече по-безпомощен в разпознаване на същинския проблем, дори в сравнение с общественото мнение в България

Трудно може да се оспори, че докладът е фактологически коректен – това е доста прецизен и подробен каталог на всички безобразия, които са се случили за година и половина в съдебната и правоохранителната система, както и в полето на борбата с корупцията и организираната престъпност. Ако човек не е чел вестници през този период, в доклада ще намери всичко, което медийната шумотевица вече е осветлила в подробности. Но нищо повече.



Професионалната почтеност ни заставя да признаем - експертният прочит ще открие много, макар и дребни свидетелства, че качеството на доклада от наблюдението се подобрява – изчезнало е прословутото позоваване на (и призоваване към) политическа воля за реформи; за сметка на това цели седем пъти се появява гражданското общество като заинтересована страна в политиките за реформи; приоритетните зони на дължими промени за първи път са изговорени по достатъчно отчетлив и разбираем начин; признато е, най-после, че тукашната корупция има систематичен характер и т.н. А всичко това е много важно свидетелство, че ЕК чува конструктивните критики към работата си и е склонна да развива инструмента, с който – поне на хартия – се опитва да помага на правителствата в България и Румъния. 

Проблемът обаче е, че докладите са обречени да грешат – те предписват отделни мерки за подобряване на ситуацията, сякаш правителствата искат да постигнат реален резултат в битката с корупцията. След толкова години провал на този подход и неоспорими доказателства за връщане назад спрямо изходното положение в двете страни, вредно е да не се разбира, че корупцията е принцип на самата политическа система. 

Тринадесетият доклад на ЕК е много по-безпомощен в разпознаване на същинския проблем, дори в сравнение с общественото мнение в България. Фундаменталната промяна на цялата политическа система, която е заразила с корупцията си и съдебната система, е искането на нашата общественост, демонстрирано с шествия месеци наред по столичните булеварди. Нито една от препоръките на ЕК не отвежда към тази цел. И това няма как да стане след като изпълнението на всяка една от тези мерки трябва да има за предпоставка качествено различна политическа отговорност. Изобщо друг тип политически живот.

Съветите на Брюксел биха имали смисъл ако има кой да ги чете и прилага

Тук е цялата драма на МСП – той би следвало да е механизъм за партньорство, в резултат от което единият от участниците във взаимодействието би следвало да стане съвършено друг. Това няма никакъв шанс да се случи чрез просто наблюдение и докладване на потопа от факти, изобличаващи наличната омерзителна действителност. Механизмът би започнал да помага за промяната на съществуващото положение само ако се развие в средство за принуда към отговорно политическо поведение. Това означава най-малко две неща:

Първо, при сегашния подход всичко, което се иска от правителствата, е да проявят известна доза дебелокожие и да изтраят 3 дни коментари – местни и международни. Защото след това ЕК ще продължи рутинното си взаимодействие с тях при реализацията на всевъзможните европейски програми, сякаш нищо не е било. Докато прогресът в борбата за установяване на реално върховенство на правото не стане системно условие за партньорството между ЕС и българските (и румънски правителства) на всички равнища и във всички форми, т.е. докато МСП остава просто наболяващ от време на време апандисит, нищо няма да се промени – до окончателния перитонит. И заразяването на целия ЕС. Всички форми за ефективно участие на страната в Съюза трябва да станат зависими от успехите в тази борба, защото иначе няма да се намери причина правителствата да приемат политиките за утвърждаване на правното върховенство като реална политическа задача. С известна доза институционално въображение може да се намери как това да се осъществи на практика.

Второ, именно трайна институционализация на отговорността към реформените политики може да стане приоритет на един нов дизайн на МСП, при които всички основни институции на ЕС - заедно с местните правителства - поемат ангажимент да постигнат резултати в политиките за борба със систематичната корупция. Това е сложна, безпрецедентна, но все пак изпълнима задача. Още повече, че от края на миналата година ЕК превърна проблемите с върховенството на правото в целия ЕС в предмет на внимание и търсене на политически решения.

В противен случай просто никой няма да прочете следващия доклад на ЕК – защото всички ще знаят и разбират много повече от онова, което пише в него. Докладите вече изчерпаха потенциала си да предизвикват обществена загриженост и остават само за храна на междупартийните дрязги. 

Партньорството между ЕК и местните правителства ще премине към нова фаза така или иначе. Въпросът е само към какво - към политическа резултатност или към политически фарс.