Ключът от е-палатката

"Да започнеш изграждането на електронното управление от системата за е-идентичност е като да започнеш да строиш една къща от ключалката на вратата й", обича да се шегува доц. Радослав Йошинов, директор на лабораторията по телематика към БАН. Той е един от хората, които съветват последните няколко правителства по въпросите на електронното управление. За жалост неговият черен хумор като че ли има шанс да се превърне в реалност.

Когато в края на август 2012 г. тогавашният министър на транспорта, информационните технологии и съобщенията Ивайло Московски подписва договор за създаване на регистър за електронна идентичност на потребителите с консорциума "БОРИКА – Банксервиз", той едва ли е предполагал, че 18 месеца по-късно картите за е-идентификация, създадени по силата на този проект, все още ще са само безполезно парче пластмаса в портфейлите на своите притежатели. Историята на пилотния проект за българска електронна идентичност (еИД) е по-скоро трагикомичен разказ и нагледно демонстрира как едно съвсем нормално работещо технологично решение може да стане безсмислено и да бъде изпразнено от съдържание със задружните усилия на чиновници и политици. А също така показва и как някои от най-сериозните пречки пред въвеждането на електронни услуги и електронно управление въобще не са свързани с технологиите.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Защо еИД, а не електронен подпис

Когато става дума за е-услуги, може би най-важният въпрос е свързан със сигурността и автентикацията. И тъй като гражданинът и чиновникът в този случай нямат физически контакт, администрацията трябва да трябва да установи самоличността на другата страна по дигитален път. Най-лесният и логичен начин това да се случи би трябвало да бъде добре познатият електронен подпис. Да, но само на теория. Оказва се, че той е недостатъчна автентикация за държавните и общински органи. Причината: от юли 2011 г. в него не трябва задължително да фигурира единният граждански номер (ЕГН) на съответния човек.

"Електронният подпис се оказа недостатъчен и с него човек не може да се идентифицира пред електронните системи – той може да иде при доставчик на удостоверителни услуги и да си купи е-подпис с каквото и да е име – с псевдоним например", обявява по това време тогавашният зам.-министър на транспорта Валери Борисов, чийто ресор е изграждането на електронното управление. Така липсата на ЕГН, което от години е универсалното средство за разпознаване в държавните информационни системи, се превръща в непреодолима пречка, която принуждава стратезите на държавната дигитализация да потърсят алтернативен подход. А именно издаване на отделна карта за дигитална идентификация.



Това е причината през август 2012 г. министерството на транспорта да включи пилотния проект за разработка на еИД документи в групата на 8-те ключови дейности в сферата на електронното управление, съфинансирани по линия на оперативна програма "Административен капацитет" на ЕС. Сумата, отделена за тях, е около 12 млн. лв.

Прототипът на картата за електронна идентичност, разработен от консорциума "БОРИКА – Банксервиз", е идентичен със съвременните банкови смарт-карти с чип. Тя съдържа името на притежателя, защитен код на персоналното ЕГН и парола. Достъпът до услугите трябва да се осъществява след въвеждането 4-цифрен PIN. Според създателите й картата не съдържа лични данни. Тя върви в комплект с четец, който се включва в USB порта на произволен компютър и чиято инсталация и настройка е сравнително елементарна. По груби оценки пластиката и устройството за разпознаването й би трябвало да струват от порядъка на 20-25 лв. Така, поставяйки своето еИД в процепа на четеца, всеки българин може да гарантира пред електронната администрация, че действително е човекът, за който се представя. Или поне такива бяха първоначалните намерения.

• 1
• 2
• Следваща страница » "Суровата реалност"