Изминалата година показа, че хората в България всъщност имат много по-голямо значение, отколкото предполагаха кофражистите на управленската пародия. Масовите протести извадиха властта от равновесие и тя поне половин година се занимаваше само с това да се промъква по ъглите под щитовете на полицаи и жандармерия. Огромна част от усилията на управляващите в първите месеци беше насочена към оцеляването на правителството.

Урокът от случилото се е, че не можеш да управляваш без по-голямата част от хората - въпреки сериозните съмнения, в България все пак има демокрация. БСП и ДПС пренебрегнаха доста базовия факт, че властта идва от хората, не от медиите на Пеевски и договорките помежду им за разпределяне на порциите. Наглото завладяване на държавата от срещуположни на публичните интреси, в крайна сметка се оказа невъзможно.

Погледнато от офисите, в които се сглобяваше тази власт, хората вероятно са изглеждали като зомби-електорат, който вярва на всяка казана му глупост. БСП и ДПС научиха, че хората, особено най-активната част от тях, които мислят и имат позиция, не могат да бъдат пренебрегвани или лъгани в очите. Контрапротестите умират, когато финансирането им спре, но истинското недоволство оставя дълготрайни следи.

Това беше болезнен урок и ако следващото управление продължава да страда от подобно високомерие, той вероятно ще бъде преподаден отново.

2. Няколко човека не могат да завладеят цялата държава.

Или поне не за дълго време. В началото на протестите срещу това правителство един от честите лозунги беше "Тук не е Москва". Неговата идея беше, че тук не може да мине номерът на Путин - имитативна демокрация, изгонване на "лошите" олигарси и насочване на публичния ресурс към близките до властта.

През изминалите 12 мъчителни месеца обаче разбрахме, че през последните 25 години България необратимо се е променила. Опитът за state capture в крайна сметка се оказа неуспешен. Или по-точно успя само отчасти и за малко. През последната година държавата наистина беше в плен на изцяло частни интереси, но тази конструкция на властта се оказа изключително нестабилна и в крайна сметка (може да е сега, а може и да е след още малко време) ще се стовари върху своите архитекти.

Урокът от това е, че прекално наглите кражби - концентрацията на корупцията в много тесен кръг, е неустойчива и рискована. Хората, които се крият зад прословутия въпрос "Кой?" може и да издържаха с огромни усилия една година, но в крайна сметка показаха, че не могат да контролират всичко в цялата държава.

3. Контролираните медии не значат контролирана действителност

Едва ли е имало друго управление, което да се опитвало толкова сериозно да създаде в медиите абсолютно фалшива картина на действителността. Контролираните от (семейството на) Пеевски медии пуснаха завода за илюзии и компромати на пълни обороти. Беше създадена стройна организация за контрол над публичността. Близките до властта социолози, много политици от БСП и ДПС разпространяваха като един зловещ хор спусканите им опорни точки.

Спомнете си само - протестите били платени, на тях излизали само "умните и красивите" от центъра на София, руската легенда за "соросоидите"... Протестиращите студенти пък бяха пияници и наркомани. Хвърляха се измислени скандали около президента, раздуваше се конспирацията за "кръга "Капитал", когото с напълно сериозен тон политици, социолози и друг антураж обвиняваха за кажи-речи всичко.

Всуе. Масовото повтаряне на пълни глупости не произведе очаквания ефект. Руският модел пропаганда, който използва правителството на БСП и ДПС, приличаше на опит да се прикрие миризмата с боя - загубена работа. Да, електоратът на тези две партии вероятно в някаква част вярва на евтината пропаганда, но това не е достатъчно, за да задържи властта им, а в едната от тях (БСП), машината за илюзии вече се разпадна.

Един от уроците от това управление е, че номерът на Пеевски (доскоро в комбина с Цветан Василев) с контролираните медии вече не минава. Изтърка се. Хората вече не вярват. От всички вестници, сайтове и каквото още контролира тази клика, вече няма полза. С тях не може да се постигне контролът над реалността, на който се надяваха собствениците им и който още се връзва на предложението за търговия с влияние, е по-скоро наивен.

4. Не може да се управлява в международна изолация

От 1997 г. насам няма друго правителство, което да е било толкова отхвърлено от другите европейски държави, както това на Пламен Орешарски. Очевидните демонстрации започнаха още в началото на управлението му, когато посланиците на страните от ЕС изразиха бурното си възмущение от избора на Пеевски и изводите, които се налагаха от него. През следващите месеци това отношение се затвърди като премиера и външния министър подчертано не бяха канени в почти нито една държава в Европа.

Международното им присъствие беше предимно в Азия и участие във формати на ЕС, от които те нямаше как да бъдат изключени. Управлението на БСП и ДПС избра абсурдна реакция на това - да се прави, че не му пука. Това разбира се само задълбочи проблема и в крайна сметка допринесе за спирането на еврофондовете. За санкцията на ЕС разбира се има повече обективни причини, но политическият елемент - демонстрацията на недоверие към българското правителство беше един от най-важните компоненти на това решение.

И доколкото спирането на еврофондовете беше една от причините за развалянето на коалицията между БСП и ДПС, всъщност изолацията на България помогна много за падането на правителството.

5. Зависимият от държавата бизнес е обречен

По тази точка най-добре питайте Цветан Василев. А, да - не може да го питате, защото никой не знае къде е.

От историята за КТБ могат да се направят много повече отрицателни изводи, но единственият положителен е, че в крайна сметка бизнесите, които разчитат изцяло на политическа подкрепа са неустойчиви. Огромната империя, която беше изградена около банката с "безплатните" пари от държавата в крайна сметка рухна само за няколко седмици. Тя беше създадена и живееше изцяло на командно дишане и когато политиците натиснаха копчето, всичко се разпадна. Сега изглежда, че победител в този сюжет е Делян Пеевски, но мрежата от негови фирми е обречена на абсолютно същия край. Тя можеше да същестува, ако беше успял плана за пълно путинизиране на българската политика и икономика. Той обаче се провали.

Успешните бизнеси в България бяха и ще бъдат тези, които са конкурентни и създават стойност. Тези, които само консумират стойноста, създадена от другите може и да танцуват някое и друго лято, но в крайна сметка ще слязат от дансинга.

Розово? Не съвсем.

Тези пет урока може и да звучат положително, но не са достатъчни, за да се зарадваме на днешната оставка. Всеки от тях е малка победа на нормалността, но показва и отворена дълбока рана.

Може да се радваме, че в България все пак има демокрация, но не е ли нелепо, че намираме утеха в това 25 години след 1989-та? Може да сме доволни, че опитът за завладяване на държавата в крайна сметка се оказа неуспешен, но не е ли плашещо колко далече стигна той? Може да ни топли това, че номерът с платените медии вече не работи, но заслужаваше ли си това да стане с цената на загубено доверие към цялата журналистика? Може да се зарадваме, че международната изолация помогна правителството да падне, но даваме ли си сметка колко работа предстои, за да оправим репутацията на България? Може за момент да виждаме хубавата страна от рухването на схемите около КТБ, но направили ли сме план как да не допуснем подобно нещо да се случва повече?

Не се радваме на оставката сега и защото всички тези уроци ги знаехме отпреди. Глупаво е периодично да си изгаряш пръста на печката, само за да си припомняш, че не бива да правиш така. Да, можеше да бъде много по-лошо. Но можеше да бъде и много по-добре. Енергията ни можеше да отива за създаване и прогрес, а не за борба срещу пещерната антимодерност. Цяла една година от живота ни бе изгубена, пропиляна, хвърлена на вятъра. Тя ще значи още много други години работа.

Което ни води до друго. Кой ще върши тази работа? Днес не се радваме на оставката и защото не виждаме тази алтернатива на БСП и ДПС, за която мечтаехме докато викахме под прозорците на Орешарски и улиците на цяла София, а и другите големи градове. Може ли например ГЕРБ да предложи нещо по-различно от запазването на статуквото, както правеше три години и половина, докато беше на власт. Окей, Бойко Борисов построи магистрали (да не забравим и спортната зала), но всичко друго остана същото. След ГЕРБ положението беше като преди ГЕРБ, само че с магистрали. И ако тогава статуквото беше крепено с цената на компромиси, еврофондове и агресивен стил на управление, сега липсата на прогрес заплашва не просто да ни остави на място, но да ни срине назад в поредица от кризи.

Така че днешната оставка не е повод за радост, а по-скоро за равносметка. След управлението на БСП и ДПС остава много счупена държава. Трябва да видим какви са повредите и как (а също и с кого) да ги поправим. Сигурното е само, че има много работа.