Аз, овчарят

Прекият път от Божурище към Брезник малко се използва и не срещаме почти никого. Тук-там по някоя лека кола с пернишка регистрация само напомня в кое време и на кое място сме. Иначе полегатите ливади, цъфналите дръвчета и жужащо-цвъркащият трънак можеха да са от детството в един друг край на България. Махалите със сравнително поддържани къщи се редуват с малко на брой нови вили, но преобладава тъжната гледка на полусрутени постройки и запуснати дворове, в които никой вече няма да тича.

В центъра на Батановци Олег ни чака, за да разкаже за всичко, каквото го питаме. Представя се: "Аз съм Олег, приятно ми е, овчарят." Казва го с малко самоирония, но повече гордост. С високия си ръст, изправените рамене и твърдата походка Олег изобщо не прилича на човек, който сега ще започне да ни сърцераздира с проблемите си. Не че няма такива - напротив. Но повече е типично граовският микс от хумор, самочувствие и хъс. И сиянието, когато споделя: "Колко са ми? Имам сто овце. И мислим да ги направим 200 - 240. Сто да работат за тех си и сто за мене, да ги стрижа и аз тях, не само те мене."