Аз, овчарят

Прекият път от Божурище към Брезник малко се използва и не срещаме почти никого. Тук-там по някоя лека кола с пернишка регистрация само напомня в кое време и на кое място сме. Иначе полегатите ливади, цъфналите дръвчета и жужащо-цвъркащият трънак можеха да са от детството в един друг край на България. Махалите със сравнително поддържани къщи се редуват с малко на брой нови вили, но преобладава тъжната гледка на полусрутени постройки и запуснати дворове, в които никой вече няма да тича.

В центъра на Батановци Олег ни чака, за да разкаже за всичко, каквото го питаме. Представя се: "Аз съм Олег, приятно ми е, овчарят." Казва го с малко самоирония, но повече гордост. С високия си ръст, изправените рамене и твърдата походка Олег изобщо не прилича на човек, който сега ще започне да ни сърцераздира с проблемите си. Не че няма такива - напротив. Но повече е типично граовският микс от хумор, самочувствие и хъс. И сиянието, когато споделя: "Колко са ми? Имам сто овце. И мислим да ги направим 200 - 240. Сто да работат за тех си и сто за мене, да ги стрижа и аз тях, не само те мене."

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

По-хубаво от нашто нема

След като изслушва, че искаме да напишем за целия бизнес с овцевъдството и агнешкото месо, Олег първо прави уточнението, че "това е много голямо нещо" и той не разбира от него, защото е "овчар, значи прост човек". А после подрежда учудващо голяма част от картината на бизнеса с лекота, на която биха завидели доста консултанти в която и да било индустрия.

Първото и най-важно, от което Олег започва, докато пием кафета в центъра на селото, са породите. Защото "не може една старозагорска или родопска овца да живее в Пернишко. Но и не можеш да сравняваш вкуса на агнешкото от животно, пасло в планината, с този на угоявано в равняка". Нашите породи са абориген-автохтонни, уточнява той. Което означава, че са, на по-простичкия език, към който този път ние гледаме да се придържаме, оригинални местни породи, без генетична намеса - характерни за всеки регион. "България, със своите 28 "вида" овце, е на второ място в света по брой породи след Англия."



Стоте овце на нашия човек са от брезнишката порода, която дълги години по класификациите на ФАО (Световната организация по храните) се е водела за изчезнала, а и в момента от нея няма много животни. Затова Олег е горд на първо място с породата на овцете си, а оттам и с вкуса на месото. Благодарение на което пък успява да продаде всички агнета директно на крайни клиенти, и то по седем лева за килограм живо тегло, което си е доста добре на фона на петте лева, които дават изкупвачите в момента. "Рекламата е важна, много важна", казва Олег. Бързо се съгласяваме, а той уточнява: "От уста на уста. Който си е купил от мен, казва на друг и така нататък."

От сто овце тази година предприемачът от Лесковец ще изкара около 80 агнета, от които 25 ще остави домазлък, т.е. за подновяване на стадото, а останалите ще продаде. Питам го има ли смисъл, а той се усмихва с толкова разбиращ поглед, че ме досрамява от отговора на въпроса му: "А, да, ясно ми е, под смисъл имаш предвид пари, нали?" Признавам, че да - за пари пак говоря. "Да, има, и ясно - трябва да се работи и за пари." Основният "смисъл" в овцевъдството (разбирай печалбата) идва от продажбата на агнешкото месо. На второ място - от млякото. И на трето - от вълната, макар и много малко. Кожите? "Тях тука ги давам по два лева на ромите, а мой познат, който работи в Испания, ми разказа, че ги изкупуват по 24 евро бройката."

Но ако не са субсидиите - няма "смисъл" от цялата работа. Въпреки цялата бумащина, въпреки трудностите, проверките, санкциите субсидиите са жизненоважни за всеки овчар.

Нерде Брезник, нерде Добруджа

Удобно, неудобно, задаваме му и този въпрос: колко субсидии взимаш и как изглеждат те на фона на парите за зърнопроизводители в Добруджа например? Точно с едно изречение Олег ни разяснява защо той и такива като него не могат да се сравняват с Добруджа. "Там и чепиците си да боднеш, ще цъфнат и ще вържат. А нашата земя е толкова плодородна, че под всеки камък има по два гущера."

В "житницата на България" масивите са големи, собствениците им - също, добивите са в пъти над тези в Пернишко и съответно и парите са повече. "Ние тук на 250 килограма жито от декар се радваме. А там 400 килограма е нормален добив, говорят и за 700." Същото е и с животновъдството. "Преди години хълмовете тук побеляваха от овце, старците това работеха. Сега дворовете са празни. Слушали сме всички за стадата на Ахмед Доган. Но при нас да имаш 200 - 300 овце е много. Аз имам 100 овце майки. Едно момче в Касилак, Радомирско, има доста овце и дава луди пари за кочове. Симо от Неделково има не знам точно колко. В Косача има един колега с 250 - 300 животни, в Земен "Земенея" притежават стадо.

С една дума, картата на овцевъдния бизнес в региона е осеяна с малки разпокъсани стопанства. Които са наясно, че за да получат по-голямо финансиране и да имат по-пряк достъп до пазара, трябва да се сдружават, но просто не го правят. "Може би не сме узрели в главите за това", смята Олег. И припомня как дори асоциацията, в която е членувал - Развъдна асоциация за аборигенни породи овце в западна България, се е разцепила и в момента той е част от друга, новосъздадена.

И все пак колко субсидии вземаш?

Овцевъдите като Олег получават по 55 лв. годишно на глава животни като агросубсидия за български породи плюс 41 лв. годишно пак на глава национално доплащане, плюс по 40 лв. на хектар субсидия за площите земя, които използват, за да изхранят стадата си. Като цяло половината от разходите по изчисления на овцевъда му се покриват от тези субсидии. Другата половина идват от продажбата на продукция.

При 72 стотинки цена на килограм фураж, колкото в момента Олег плаща, 50% от цената, на която той продава агнетата, е отишла за храна. В другите 50% влизат всички останали разходи и остатъкът (печалбата) за самия него. "От млякото например може да се каже, че се покриват разходите за прибиране на реколтата", уточнява Олег. Толкова по въпроса за себестойността и ценообразуването.

След поредната уговорка, че нищо не разбира, защото е овчар, човекът изрича извода, до който вече всички сме стигнали: "Пари има, субсидии има, но те се отпускат по начин, който не стимулира производството на агнета. Не е редно да кажеш: имам животни, дайте ми пари. Ама какви животни имаш и изобщо произвеждаш ли нещо от тях? Ако държавата цели да насърчи хората да отглеждат агнета, подпомагането не трябва да е на глава добитък, а на произведена и реализирана продукция. Както е в други европейски страни. А по сегашната схема просто се дава почва за опитите, често успешни, пари да вземат хора, които реално не са в този бизнес."

Магарешката схема и виртуалното стадо

Според Олег, който вече седем години се занимава със стадото си, парите от субсидии масово се вземат от хора, които нищо не произвеждат. "Наемат едни ливади, косят ги един път годишно и получават субсидия за площ. От тази година е задължително да докажеш, че имаш и животни, за да вземеш парите. И те купуват магарета. А с парите от субсидията по тоя начин си строят хотели по Черноморието." Защо точно магарета? "Ами защото са сравнително евтини, купуваш го за 200 лв. от ромите и яде всичко."

И другият начин за получаване на субсидии: "на твое име" да се водят животни, които всъщност отглежда друг. "Представяте ли си как установявам, че моите овце са на друг и затова не мога да взема пари?"

Извън схемите за получаване на пари от Брюксел с нещо средно между измама и манипулирана истина за малките животновъди пътят към субсидиите е дълъг и несигурен, но за сметка на това е лесно да бъдеш изхвърлен от системата.

Олег дава пример с виртуалното си стадо.

"Организирахме изложба на животни в Брезник. За да транспортирам моите дотам, си взех съответните документи, пътен лист, разрешение, всичко. В Брезник направихме и временен ветеринарен пункт, в който всички доставихме добитъка и той беше регистриран от Фонд "Земеделие" като едно виртуално стадо там. После, след като си прибрах животните, се оказа, че част от тях не са "отчислени" от това виртуално стадо. Дойде ми проверка колко животни имам. Показах им ги в кошарата, че са всички, които съм обявил. Налични. Обаче - не, те се водят виртуално в Брезник. И накрая ми спряха субсидията за 10 липсващи животни, които си бяха в овчарника." Да, Олег е намерил адвокат, водил е дело, спечелил го е и си взел парите. Но, първо, дали всички "орязани" биха водили такива дела, и второ, дали животните могат да чакат за храна, докато съдът назначава вещи лица?

Нашият човек разказва за свой колега, който просто не е очертал границите на наетите си ливади, не е чекнал една чавка в документите, които е попълвал за субсидии, по цялата верига проверяващи папката никой не му я е върнал за грешка, а накрая просто е бил лишен от парите. "На човека животните му гладуваха. За една отметка", казва Олег.

А като извод от случките като тази вади констатацията, че цялата "система" е създадена по начин, който не помага на производителя, а напротив - създава му спънки.

За да се получат пари за агроекология например, животновъдите трябва да гарантират, че отпуснатите им площи за ливади са изчистени и окосени, както са обяснили на Олег, "като английско голф игрище". Разбира се, идват и проверки, като за три години в миналото Олег е търпял санкции. Ходи обяснявай на инспектора, че ливадата се коси за сено, а тревата трябва малко да е пораснала, за да има такова. А то накрая трябва да изсъхне, да се обръща и т.н. С една дума - ливадата си е ливада, а не голф игрище. "Избирали хората за проверка на случаен принцип. Обаче са ми казвали, че си има и указания: 35 на сто от инспектираните да бъдат наказани. Дали е така - няма как да знам."

Единият смисъл и другият смисъл

При всички перипетии със субсидиите, без които печалба няма, при всички "схеми", с които се сблъскваш, при тежкия труд, липсата на хора (Олег е категоричен, че липсват грамотни за овцевъдство кадри, на които и да им се работи това), нищо чудно, че овцете в България стават все по-малко. "Имало е преброяване на хората и животните в България през 1939 г. Тогава са отчетени 12 милиона овце. Следва война. Война! После - социализма. Но през 1989 г. при ново преброяване овцете са били пак над 10 милиона. Сега - няма и милион", казва Олег. Явно овцевъдството не е достатъчно печеливш бизнес в България. И затова ще става все по-бутиково. Което може би е другата дума за умиращо.

Що се отнася до другия смисъл, извън парите - без него явно е трудно. "След като съм се родил, дълги месеци само съм спал. Затова, като най-после съм си отворил очите, дядо ми толкова се зарадвал, че ме занесъл в кошарата да ми покаже овците. Сигурно затова, но цял живот съм искал да се занимавам с тях. През 2007 г. напуснах "Стилмет", където бях качествен контрол, и си купих 10 овце със спестявания от заплатите си от две години. Сега овцете са сто. Искам да станат 200 и да построя нова кошара. Но смисълът не е само парите."

Цялото лято Олег прекарва в съвсем малка... силно казано, сграда точно до кошарите си. Където със сигурност не се харчат много пари.

Джипът на нашия човек (не това, което си представяте като джип, а високопроходима голяма кола със следи от офроуд в калта) подскача по коловозите на черния път надолу от кошарите. Тръгваме си с усещането, че такива ще са все по-малко - подкрепено и от числата на статистиката, и от разказа му. Едва ли всичкото това звучи непознато някому - животновъдството в страната просто тихичко си отива, преминавайки през графата "екстремен бизнес".