Какво му е на Софийския университет
Лошото управление и неподвижността пречат на най-голямото висше училище, а от това губят всички
Свикнали сме България да бъде на задните места във всякакви класации. Когато обаче съвсем допре дъното, започва типичното вайкане, което не води до нищо. И така до поредния провал.
Преди няколко седмици стана ясно, че Софийският университет "Св. Климент Охридски" (СУ) пада под 700-то място в световната класация QS World University Rankings в сравнение с 651-во през миналите две години. СУ се нареди след държавния университет на Беларус, този на Букурещ и националния в Киев. Падането надолу в класацията не е чак толкова драстично - все пак СУ продължава да е единственият български университет в нея, остава разпознаваем на глобално ниво, и в Европа се подрежда на 299-о място. Новината обаче съвпадна с изнесените финансови данни, според които висшето училище дължи на държавата десетки милиони левове. Всичко това сякаш умишлено съвпадна с предстоящия избор на нов ректор на университета на 17 ноември. Който и от двамата кандидати да бъде избран - проф. Анастас Герджиков от Факултета по класически и нови филологии или проф. Тони Спасов от Факултета по химия и фармация, той ще трябва да се справя с проблеми на всички нива - от зле поддържаните тоалетни, през остарелите учебни програми до лошо управлявания бюджет.
От състоянието на университета губят на първо място студентите, които очакват от него нещо повече от диплома, и преподавателите, които не искат да стоят на едно място в кариерата си. Губи обаче и икономиката - от заминалите в чужбина способни студенти, повечето от които не се връщат, и от недобре квалифицираните хора, които излизат на пазара на труда. Губят българските учени, много от които са откъснати от международните си колеги. Губи и обществото - от това, че няма силна академична среда с позиции по важни въпроси, която може да е двигател за промяна.
За да се спре това пропадане, трябва много по-активна роля на академичната общност и потребителите на услугата - родители и деца и бизнес.
Как СУ попадна в блатото
На фона на кризата във висшето образование през последните години СУ продължава да се приема като последен пристан на академичността. От "най-добрия университет" обаче той все повече се превръща просто в "най-добър сред лошите". Причините Софийският университет да губи от качеството и престижа си са комплексни и натрупвани през годините. Най-общо могат да се сведат до лошо управление - както вътрешно в институцията, така и на висшето образование в България въобще. Фактът, че университетът работи на минус (с дефицит от около 6-7 млн. лв. на година и дългове към държавата около 15 млн. лв.) и не успява да печели за разлика от други, включително държавни, висши училища, показва, че нещо в системата е много сбъркано. Според д-р Георги Няголов, преподавател във Факултета по класически и нови филологии на СУ, основните фактори, довели до това състояние, са недофинансирането от страна на държавата, остарялата материална база и скъпо струващата поддръжка на сгради - паметници на културата, поддържането на обществено значими, но не масово търсени специалности, както и неефективното и разточително управление. "Мисля, че основна предпоставка за последното е липсата на прозрачност, отчетност и проследяемост на паричните потоци в общия бюджет на университета, което дава възможност за арбитрарно прехвърляне на средства между отделни пера и дейности", коментира д-р Няголов.
Финансовите дупки са следствие и от лошото разпределение на субсидията, която зависи само от броя студенти. Масовизацията във висшето образование по думите на Мирела Хаджиева и Добромир Добрев, експерти в управлението на европейски проекти в сферата на висшето образование, през последните 15 години снижава качеството и не носи добър резултат нито за развитие на икономиката, нито за обществото. "Масовизацията не е създадена от което и да било от висшите училища, а беше политика на държавата през последните 15 години. Висшите училища естествено се възползваха от нея", смятат те и отбелязват, че СУ всъщност не се е плъзнал по наклонената плоскост да се развива единствено чрез раздуване на приема, което се случва в много други висши училища.
Това се доказва и от факта, че дълговете на най-голямото висше училище се натрупаха основно след намаляването на държавното финансиране по време на първия кабинет "Борисов". Макар след това то да беше увеличено на база качествени критерии, дупката не беше покрита нито с допълнителни приходи, нито с намаляване на разходите. А заедно с лихвите се стигна и до колосалните суми, които изтекоха в медиите този месец. Проблем е и липсата на отчетност - прикрити зад аргумента за академична автономия, висшите училища не позволяват контрол от страна на държавата, макар субсидията им да идва от държавния бюджет. "Софийският университет е консуматор на огромен обществен ресурс без ангажимент да дава обществено полезен резултат, поради което няма механизми, които да принуждават ректори и декани към отговорност към усвояването на този ресурс по ефективен начин съобразно обществените потребности", категоричен е социологът проф. Георги Димитров, който от години изследва проблемите на образованието (интервю с него можете да прочетете тук). Грешните финансови стимули се предават и надолу към преподавателите, чиято работа не се оценява адекватно и възнагражденията им не зависят от обективни критерии.
В своя статия в "Дневник" образователния експерт Юлиан Попов засяга и друг важен аспект - Софийският университет отказва да признае това, че не се намира в конкурентна действителност. "За да може СУ да спечели елитни студенти, магистранти и докторанти, той трябва да им предложи нещо, което Берлинският, Мадридският или Парижкият университет не могат да им предложат", пише Юлиан Попов и допълва, че това се отнася и за привличането на добри преподаватели.
Част от проблема се корени в Закона за висшето образование, който разпределя лошо отговорностите при управлението на държавните висши училища. От една страна, ректорът единствен носи отговорност, макар да няма как да е експерт по всички въпроси и да може да управлява адекватно както академичната, така и финансово-стопанската страна. Освен до дупки в управлението тези правила водят и дотам в някои висши училища ректорите да са свикнали да бъдат "абсолютни господари", по думите на човек от системата. От друга страна обаче, ректорът е зависим от Академичния съвет, който взима решенията, и дори да има прогресивни идеи за развитието на университета, те могат да бъдат спрени от другия орган. Университетските настоятелства, които в други държави играят ключова роля, в България са с декоративна функция. Затова и група преподаватели, които започнаха дискусия около проблемите на университета преди избора на нов ректор, поставят като спешно искане разработването и приемането на модел за нов тип управление на СУ. Той обаче няма как да не мине и през законодателни промени, за които ще е нужда силна воля от управляващите.
От лошото управление следват и други, на пръв поглед маловажни, но ключови за студентите и преподаватели, последици. Като огромната бюрократична машина например, която изяжда време и нерви. Физикът д-р Генко Генов, който завършва СУ, а в момента е изследовател в Техническия университет в Дармщат, посочва неефективността в работата на част от служителите като една от основните разлики между България и чужбина. "Във Физически факултет например чакахме съответният домакин да смени дръжката на вратата на стаята ни шест месеца след официална заявка, за която трябваха доклади и няколко подписа, след което си я сменихме сами", разказва той. Електронната система за управление пък в малкото случаи, в които се използва, върви в пакет с писане и на хартия. Проф. Майя Грекова от катедрата "Социология" дава пример в своя статия в "Дневник" с нанасянето на оценки - освен в е-системата те трябва да отидат и в хартиен протокол (отделен от този, който може да се разпечата от системата), както и в т.нар. главна книга и в студентските книжки. Не е трудно човек да се досети, че този абсурд има своето логично решение в използването на съвременни технологии. (Някои идеи за решения на проблемите на СУ можете да прочетете в този текст.)
Защо имаме нужда от силен университет
Липсата на качествена академична среда, която да обучава будни млади хора и да развива способни преподаватели и учени, се отразява както на икономиката, така и на обществото въобще. Най-видимата последица е, че много кандидат-студенти избират да учат в чужбина още от бакалавърска степен. "Това намалява шансовете тези млади хора да развият кариерата си в България, което се отразява на демография, на работна сила, а и на политика, според мен все в отрицателна посока", е мнението на икономиста д-р Георги Ганев, който преподава в Стопанския факултет на СУ. За студента по европеистика в СУ Стефан Радов разликата между България и чужбина е между зубренето и мисленето. Според него една от причините за избор на чужд университет са кандидатстудентските изпити, които тук стимулират ученето наизуст. "Губят се опит, идеи, конкурентоспособност - мислещите отиват там", смята Стефан Радов и допълва, че студентите, които трябва да се борят за промяна на средата, вече почти ги няма. Последното е следствие и от начина на преподаване в училище и университета - сухо, теоретично, без дебати, които да възпитават гражданственост. Радов обръща внимание на още един фактор, който българските университети не изглежда да забелязват - появяването на образователните академии, инициирани от бизнеса, които предлагат по-адекватен начин за придобиване на професия.
Работодателите губят най-малкото от това, че трябва да инвестират в допълнително обучение - нещо, за което някои фирми не са подготвени и трябва да изграждат капацитет, коментира Огнян Траянов, изпълнителен директор на "ТехноЛогика", които още преди 20 години създават собствен учебен център. Още по-големият проблем е, когато проекти или цял бизнес не могат да започнат заради липса на подготвени кадри. "Губят се перспективи, допълнителни инвестиции на време и ресурс, финанси и време на хора, които да обучават новопостъпилите в липсващите им знания и умения", допълва Траянов. За него ситуацията в СУ отговаря на тази в цялото висше образование, но с разликата, че от него се очаква да има водеща роля. "Едва ли има някой, който да не вижда, че в българските университети няма мениджмънт, че няма функции или те са много слабо развити по отношение на маркетинг и реклама, че при почти всички липсва капацитет да се борят за доверието на младите хора", обобщава изпълнителният директор на "ТехноЛогика". И отбелязва, че така се губи и съществен обществен ресурс в образование, което след това няма да бъде прилагано и използвано за реализацията на завършилите.
За д-р Вяра Калфина, която преподава във Философския факултет на СУ, основният негативен ефект от занижената разпознаваемост на университета като престижен е свързана главно с преподавателите. "Академичната кариера е свързана с натрупване на личен престиж", казва тя и припомня, че заради политическата изолация от близо пет десетилетия, СУ практически е бил откъснат от основните европейски трасета на академичен и научен обмен, заради което за преподавателите е още по-трудно да се наложат в наднационален контекст. Решението е в публикуване на трудове на международни езици и участие в конференции, но второто е свързано със значителни средства, които СУ не може да отдели. "Липсата на възможности за международна изява води до занижаване на мотивацията на колегиума и така се завърта порочният кръг на принудителната липса на действие, което води до липса на желание за действие", смята д-р Калфина.
А знаем ли какъв университет искаме
"Това е малко от сорта: като го видя, ще го позная", отговаря Георги Ганев, когато го питаме какво за него означава добър и разпознаваем университет. Но допълва, че със сигурност трябва да включва поне три неща - широка база от универсално познание във всички главни области на човешкото знание, много задълбочено знание в една до две избрани от студенти области на специализация и готовност на завършилите да се включат незабавно, пълноценно и по специалността си в стопанския живот на обществото. За Георги Няголов добрият университет на първо място е прозрачно и добре управляван, с ясна философия, стратегия за развитие и условия на финансиране. А за Огнян Траянов критерият е качеството на завършилите, както и добрата интеграция на университета с бизнеса.
Със сигурност университетът трябва да направи нещо и със собствената си позиция в обществото. С изключение на студентските протести против увеличаването на семестриалните такси, окупацията по време на правителството на Пламен Орешарски и опитите за борба срещу статуквото на отделни преподаватели (основно от Софийския университет) трудно можем да забележим някакво участие на академичната общност в обществения живот през последните години. Не знаем например какво мислят юридическите факултети за планираните промени в конституцията. Или каква е позицията на преподавателите по педагогика за новия закон за образованието. Всичко това е ефект от кризата във висшето образование, подхранвана от грешни финансови стимули, намаляващ брой студенти и непрозрачно управление.
