Законите не водят до система за националната сигурност
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал
Новият брой: Новите визи

Законите не водят до система за националната сигурност

Законите не водят до система за националната сигурност

6049 прочитания

© НАДЕЖДА ЧИПЕВА


Милко Василев е дипломиран арабист, доктор по икономика. Работи в БАН (1981 - 1992 г.), преподава СУ "Св. Климент Охридски" (16 години) по проблемите на арабските страни, а от 2013 г. в УНСС – проблеми на международната и националната сигурност. Има 6 монографии, вкл. 3 по различни аспекти на националната сигурност, и над 20 научни статии. Бивш съветник на министъра на отбраната. През 1993-1994 г. е първият цивилен заместник-директор на военното ни разузнаване с функции и по гражданския контрол. Полковник, анализатор и ръководител на анализа на НСС и ДАНС (1997 - 2011 г.). Директор на информационния център на МО (2014-2015 г.)
Текстът е част от специалното приложение на "Капитал" и Risk Monitor за службите за сигурност.

Водещият въпрос е има ли в България система за национална сигурност, а какви обществени отношения тези закони би трябвало да урегулират и накрая – как да ги урегулират, са последващи. Според мен след 1991 г. България има много служби и длъжности, но няма система за сигурност. Нещо повече - тези много служби остават като елементи от една система, която отдавна не съществува, а това си е пълен абсурд. Трябва ли при това положение да се регламентират правилата на играта? И не защото някой отвън евентуално го иска, а защото на нас ни трябва - безусловно да. Поне за мен. Въпросът е как – и като философия, и като техника.

Аз съм привърженик на двустепенното урегулиране на базата на рамков закон, в който да се заложат правилата на играта за всички. Имам предвид структурирането и функционирането на системата като единно цяло, подчинено на единна обща логика и правила. Тогава съществуващият от януари 2008 г. Закон за ДАНС би престанал да прилича на кодекс за социално осигуряване, а новоприетият за НСО – на правилник. Не обичам аналогиите и препратките към други устройствени системи, но Законът за националното разузнаване на САЩ от 1947 г. например е рамков. Не регламентира дейността на нито една служба, но в него са всички общи въпроси, включително социалните - заплащане, обезщетения при смърт и т.н. Това позволява законите за отделните служби да бъдат изчистени от баласт, който не е необходим за урегулиране на специалната материя. Всеки закон трябва да урежда обществени отношения. Тук за мен възниква въпросът тези закони уреждат ли обществените отношения във връзка с материята. Отговорът ми е - не. Като изключим Закона за управлението и функционирането на системата за националната сигурност, те "прелегитимират" съществуването на службите, които свенливо бяха споменати в заключителните части на Закона за отбраната и въоръжените сили. Очевидно е, че това е напълно излишно – те тъй или иначе вече са легитимирани по силата на закон.Не съм убеден, че т.нар. рамков закон е за функционирането на системата за национална сигурност.

В него за мен няма нищо функционално като концепция. За устройство може би, макар че нещата би трябвало да бъдат изчистени правно-технически, т.е. да е ясна системата и каква е субординацията между съответните органи. За мен този закон, и това е основният му недостатък, по същество отговаря на две стари решения на Конституционния съд, че Министерският съвет няма право да създава структури с компетенции в областта на националната сигурност. Сега Съветът по сигурността става орган по силата на закон, т.е. той става конституционосъобразен. За мен възниква следният проблем - в какво качество се явява министър-председателят в този закон? Веднъж е председател на Съвета по сигурност. Чудесно, обаче има малък проблем. Съветът по сигурност е към МС, чийто председател е премиерът. В коя от двете функции се явява той, сам себе си ли ще консултира?! Това е за мен повече от странно.

Следващият абсурд – двустепенният модел, т.е. обща шапка и отделни закони, е взет от италианския Закон №801/1977 (първият съвременен закон в Европа, с който след много скандали и двама арестувани шефове на военното разузнаване беше регламентирана системата за национална сигурност на Италия). Но има една малка подробност – шефовете на службите по италианския закон не са равнопоставени на премиера и министрите. При нас отиваме към следващия абсурд – с еднакво право на глас са премиерът и лицата, които той назначава/предлага. Да не говорим, че бройката на лицата, които той назначава или предлага да бъде издаден указ за назначение, е по-голяма от тази на членовете на кабинета. Теоретично погледнато, подчинените могат да наложат вето на решение, защото всички членове имат по един глас, а те са повече. Законите трябва да изключват такива възможности. Този факт – да са с еднакво право на глас премиерът и лицето, което той предлага да бъде назначено, е труден за коментар. Да не говорим за странните дефиниции и липсата на дефинирани основни дейности на службите, което е недопустимо. Впрочем това е порочност на всичките четири закона. Как ще се контролира закононарушение при дейност, която не е дефинирана? И в четирите закона това е съществен порок.

За да бъде защитен общественият интерес, тези закони трябва изчерпателно да посочат кой и как, с какъв акт, възлага на специалните служби задачите за изпълнение, за да може да има проследимост по закон – кой е разпореждал, какво и кога е разпореждал в изпълнение на политическото задание, защото премиерът ще зададе политическо задание, той не може да зададе друго. В края на краищата държавата трябва да е слуга на обществото, а не обратното. А че трябва да може да се проследи как е изпълнена задачата, от кого е изпълнена, в какви срокове, в изпълнение на какви законови правомощия, за да може при необходимост да се търси отговорност, за мен е несъмнено. Аз разбирам контрола като управленска дейност, т.е. поставяне на задача, изпълнението й и проверка как е била изпълнена.

Тежък порок на тези закони са безкрайните препратки към подзаконовите нормативни актове, което може да доведе само до размазване, прикриване на не особено правомерни действия, до размиване на отговорността. Когато има възможност размиване на отговорността, за никакъв ефективен контрол не може да става и дума, за никакъв професионален анализ на грешките. Тук не става въпрос да кажем "този е виновен", а да се види как се е стигнало до грешките, за да се избягват в бъдеще. Това са принципни неща, които са световна практика. Разузнаването (военното и цивилното) би трябвало да осъществява секретни операции за влияние и за въздействие, т.е. за повлияване на обстановка в чужди държави в интерес на националния интерес. И то да бъдат извършени така, че причастността на правителството или да е недоказуема, или, ако все пак нещо изплува, да може, цитирам, "убедително да бъде опровергана". Иначе няма смисъл да се извършват. Затова тази дейност трябва да е стриктно регламентирана, започвайки с дефиниране на секретните операции, което в САЩ е направено преди почти 70 години. В тази връзка е и въпросът кой ще ги възлага. За мен това следва да е само премиерът, на когото са подчинени службите, и защото трябва да се носи много сериозна лична отговорност. Не коментирам начина, по който тези операции са споменати в единия от законите. И още – историята на секретните служби изобилства от примери, че в цял свят все някой се е поддавал на изкушението да злоупотреби с огромната реална власт, с която те разполагат. За съжаление в България доста неразумно се гледа на темата за това какво е позволено. Цитира се перверзно римското право, че е позволено всичко освен това, което изрично е забранено. Това е вярно, но само за физическите лица. За държавата принципът е, че е разрешено само това, което изрично е разпоредено от закона. В това отношение и четирите закона са с абсолютен дефицит – този принцип е непроследим.Последен принципен въпрос от неюридическо естество. Дискутира се трябваше ли НСО да има закон. За мен правилният въпрос е трябва ли НСО да е обособена структура. Категоричният ми отговор е не. Като цяло съзнателно маркирах не правно-техническите, а само принципните въпроси. Защото решаването им за мен под никаква форма не води до създаване на система за национална сигурност в България. От тази гледна точка няма смисъл да гледаме миналото. Да видим бъдещето - какво е необходимо? Нови закони с нова концепция. И разписани не по този начин.

Милко Василев е дипломиран арабист, доктор по икономика. Работи в БАН (1981 - 1992 г.), преподава СУ "Св. Климент Охридски" (16 години) по проблемите на арабските страни, а от 2013 г. в УНСС – проблеми на международната и националната сигурност. Има 6 монографии, вкл. 3 по различни аспекти на националната сигурност, и над 20 научни статии. Бивш съветник на министъра на отбраната. През 1993-1994 г. е първият цивилен заместник-директор на военното ни разузнаване с функции и по гражданския контрол. Полковник, анализатор и ръководител на анализа на НСС и ДАНС (1997 - 2011 г.). Директор на информационния център на МО (2014-2015 г.)
Текстът е част от специалното приложение на "Капитал" и Risk Monitor за службите за сигурност.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK