Политиците оставиха службите сами да определят дневния си ред и това беше огромна грешка

Текстът е част от специалното приложение на "Капитал" и Risk Monitor за службите за сигурност.

Йово Николов е отговорен редактор на в. "Капитал" и разследващ журналист, който се занимава с разкриване на корупция, контрабанда, трафик на жени, организирана престъпност и др. Има дългогодишен опит в отразяването на сектора за сигурност в България, участник в няколко проекта, свързани с необходимите промени в специалните служби.

Имаме две новини, едната е добра, другата е лоша. Добрата новина е, че беше приет т.нар. рамков закон за националната сигурност, Законът за Държавна агенция "Разузнаване" и Законът за служба "Военна информация". Лошата новина е, че беше приет Законът за НСО, без да бъдат направени промени, каквито коментари имаше в обществото. Този закон е лош, защото запазва статуквото. Той няма да доведе до реформи в тази служба, той просто запазва статуквото и го заковава вече и със закон. Всъщност аз не смятам службата за охрана за специална служба, тъй като нейната основна функция е охранителна и само статусът на охраняваните от нея лица някак си автоматично я поставя в редиците на специалните служби. Това е една заблуда, наследена от Държавна сигурност, когато прословутото УБО имаше повече правомощия от разузнаването и контраразузнаването, затова предлагам да не коментираме този закон.

Изключително важно е приемането на Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност. Тъй като името му е много дълго, ще го наричам простичко закон за сигурността. Като човек, който от 25 години пише по темата, помня, че първите опити да бъде приет подобен закон са още от 1993 г., когато шефът на военното разузнаване ген. Чавдар Червенков предложи да бъде приет подобен закон и тутакси беше уволнен (за да съм максимално точен, трябва да уточня, че той искаше закон за разузнавателната общност, а каква е разликата Георги Кръстев много добре обясни). Този закон е изключително важен. Сигурността е комплексен проблем и нейната защита се нуждае от общите координирани действия на всички правоохранителни и разузнавателни служби. Основната грешка на службите за сигурност през последните 25 години освен това, че нямаха закони, беше, че не можеха да работят в координация една с друга. Удряха се по кокалчетата, криеха си информация, създаваха вътрешнополитически интриги, сваляха правителства. Всичко това рефлектира върху състоянието на националната сигурност и никога не довеждаше до някакво по-рационално виждане за решаване на тези проблеми, анализи и прогнози на вътрешно- и външнополитическата ситуация и съответно за взимане на правилните управленски решения по даден въпрос. Като изключим периода  1998-1999 г., който според мен леко се идеализира, по време на Косовската криза, тогавашното правителство опитваше да прави такава координация, анализи и прогнози и имаше доста добър ефект. Говори се като легенди за червения и зеления молив, с който министър-председателят е разписвал препоръките към разузнавателните служби. Отбелязвам този детайл, защото вина за състоянието на сектора за сигурност имат основно политиците, които оставиха службите сами да си избират дневния ред, вместо да ги впрегнат в работа за държавата. Фактът, че 25 години политиците не предприеха необходимото, за да регламентират дейността им законово, явно показва това.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Така че важното тук е, че най-накрая ще има орган в Министерския съвет, който ще следи дали службите работят. Казвам това в метафоричния смисъл на думата, тъй като очевидно от закона Съвета за сигурност няма правомощията да управлява специалните служби, а и няма нужда. Достатъчно е, че законодателят е предвидил координационни дейности. За да се случи обаче това, означава, че съветът ще наблюдава работата им - нещо, което все пак ги прави видими за правителството. Без да изпадаме в еуфория от този закон, е редно да отбележа, че е положителна стъпка към Съвета за сигурност да има секретариат, който да подпомага съвета. По този начин се дава ясна насока за пълноценната му работа и дава необходимия капацитет за извършване на анализи и прогнози, които биха били направени след координирани действия на разузнаванията и контраразузнаването по дадена тема. Това, което за мен е особено важно обаче, е, че със закона се определя периодичността на събиране на съвета. Досега въпреки регламентираните позиции съветът действаше изключително избирателно и по волята и настроението на министър-председателя, което на практика го превръщаше в случаен орган, от който не се очаква нищо. Постоянната работа и регламентиране на "работно време" на заседанията на съвета, най-малко един път на 3 месеца", ще принудят участниците в него да имат дисциплината и ангажимента да мислят комплексно и в екип за работата на съответната служба и съвета.

Не смятам, че подчиняването на съвета на министър-председателя е грешка и натоварва с много власт премиера. В чл. 105, ал. 2 е казано, че Министерският съвет осигурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на Въоръжените сили. Тоест именно изпълнителната власт е тази, която трябва да извършва координацията и ръководството на службите за сигурност, и е било груба грешка досега да се смята, че разузнаването трябва да е на подчинение на президента. Още повече че във всички устройствени закони на службите е записано, че те докладват информация еднаква по съдържание и обем на президента, председателя на парламента и министър-председателя.

Трето положително нещо е това, че Съветът се задължава да дава годишен доклад за националната сигурност. Вие знаете, ние имаме два или три годишни доклада за националната сигурност през годините на прехода, мисля първият беше през 1998 г., и след това през 5-6  години излиза нов. Това е изключително важно, защото годишните доклади за национална сигурност дават представа за промяната на средата на сигурност и заплахите към държавата и обществото. Задължаването чрез закона такива доклади да бъдат изготвяни всяка година е стъпка в правилната форма. Същото се отнася и за задължението на самите разузнавателни служби да се отчитат пред парламента, това ще ги извади от тайнствеността и празните приказки, с които често залъгват обществото.



Огромен минус е това, че бюджетите на тези служби продължават да остават скрити за обществото. Дават се едни цифри накуп, от които нито може да се разбере каква е дейността на службата, нито за какво отиват парите, нито за какво се харчат, още по-малко каква е ефективността от това харчене. Примерът с осъждането на бившия шеф на разузнаването ген. Кирчо Киров за злоупотреби за милиони левове е просто христоматиен за това какво може да се направи с бюджета на тая служба, при положение че толкова непрозрачно се харчат парите на данъкоплатците. Със сигурност има модели в света, които могат да се прилагат за контрол над бюджета на службите. Разбира се, това не е работа на Съвета за сигурност, а на финансовото министерство, нито му е мястото в закона за сигурността, но такъв механизъм трябва да се приложи, защото това е един от доказаните методи.