Дали след петдесет или сто години срещу датата 22 март 2016 година в учебниците по история ще пише "краят на толерантността в Европа"? След серията атентати в Брюксел миналата седмица този въпрос започва да се задава отново. Много анализатори, политици и лидери на мнение намериха символ в поразяването на центъра на европейските институции от феномена на домашно отгледания тероризъм - заченат в щедрите социални държави и обществата, възпитани в уважение и търпимост към религиозните и културни малцинства. И обявиха, че е дошло време за преговор - на границите, на третирането на различията, на това как общностите могат или не могат да живеят заедно в Европа.

Екстремизмът, роден в мигрантските предградия, срещна радикализацията на крайнодесните партии и обществените страхове, които ги хранят. В различните европейски държави се появиха много кандидати да бъдат "твърдата ръка", която ще сложи ред в политическия и ценностен хаос и ще раздаде правосъдие по бързата писта. Така наред с "Ислямска държава" и терористите сред враговете на сигурността се наредиха либералните ценности, "слабите" европейски лидери, мюсюлманите и бежанците.

Европа бори тероризма с плюшени мечета е популярна теза на българския евродепутат Ангел Джамбазки, ловък в политиката на лесните обяснения. В България подобна псевдоекспертиза взе връх в медиите и произведе "решения" като трудови лагери за бежанците, покръстване или екстрадиция и закани за саморазправа ала Динко Вълев, ловеца на мигранти. Тук без съмнение краят на толерантността вече е настъпил, ако някога въобще е имало начало.

Но ако либералният модел в третирането на различията е изчерпан, какво идва след него? Може ли мултикултурализмът да носи вина за провалената интеграция на мигрантските общности в Европа и кои процеси и политики създадоха плодородна почва за екстремизма? Кои са обясненията за религиозната радикализация на хиляди европейски младежи и как да противодействаме на епидемията от контраомраза? Поставихме тези въпроси пред няколко български учени от различни хуманитарни полета, които потърсиха по-дълбоките причини от тези, които плуват на повърхността.

Гибелни идентичности

Загубена идентичност и маргинализация, натрупан гняв към елитите, автентично религиозно пробуждане, свързано с възраждането на исляма като световна религия - различните експерти намираха различни входове към голямата тема защо младите европейци се радикализират. Но се съгласиха, че няма едно валидно обяснение и социално-икономическите фактори не бива да се разглеждат отделно от идеологическите, когато се изследват причините за случващото се в Европа.

Главният асистент в катедра "Политология" на Софийския университет (СУ) и програмен директор на Центъра за либерални стратегии д-р Ружа Смилова смята, че в процеса на радикализация на младите хора по пътя на исляма върви и един компенсаторен механизъм на търсене на идентичност. Най-често второ и трето поколение европейци с мигрантски произход, тези младежи нямат достъп до автентичната култура на своите родители, но и не се разпознават в доминиращата култура на западните общества, която предлага модел на идентичност, базиран на лични постижения и реализация. "Не могат да изградят идентичност по традиционния начин, но пък и не се чувстват комфортно в новата култура, в която им е отказан равен достъп до заемане на позиции, до качествено образование, до пазар на труда. И търсят това, което ще ги извади от маргинализацията - от нулата, в която те се чувстват, до статуса на герои", обяснява д-р Смилова. Тя цитира изследвания, според които между 10 и 25% от европейските бойци в "Ислямска държава" са младежи, които не са отгледани с ислямски ценности, а са конвертити. Тоест приели исляма в крехка тийнейджърска възраст в търсене на идентичност.

"Ислямска държава" е конкретна политическа оферта на фона на един свят, мислен като хаос. Офертата е край на историята не по Фукуяма, а по "Ислямска държава" - радикален, собствен край към мъченичеството, който води и към намиране на идентичност, и към овластяване, взимане на съдбата в свои ръце. На английски език този преход звучи като от zero към hero - от никой към герой, от тотална неизвестност, анонимност към световна слава", добавя и проф. Анна Кръстева, преподавател в департамента "Политически науки" в Нов български университет. Според нея обяснението на радикализацията може да се резюмира и в светоусещането за дълбоко и фундаментално недоверие на съвременните млади поколения към всички видове елити - национални, брюкселски, глобални. "Това поколение не харесва управляващите, не вярва в тяхната способност да доведат промяна, не вярва и в способността на обществото да доведе алтернативи, но иска промяна и се конституира като актьора на тази промяна", обяснява тя. Затова за проф. Кръстева огледален образ на младежите, които избират пътя на ислямисткия радикализъм, са младежите, които се припознават в крайнодесни, националистически ценности. Тези явления имат реална политическа основа, казва тя, но намират подкрепа или в религиозни, или в националистически проекти.

Възраждането на исляма

За доц. Симеон Евстатиев, арабист и специалист по исляма от СУ, където е и ръководител на Университетския център за изследване на религиите, има и друга причина, поради която малцинствените общности, предимно мюсюлманските, отговарят по конкретен начин. "Без да загърбваме социалните и икономическите фактори, ние трябва да обърнем сериозно внимание и на пренебрегвания идеологически фактор, защото тези атентати не са резултат от някаква всеобща "радикализация" с неясни идейни корени и причинно-следствени връзки. Тук става дума за явление, което посредством съществуващата европейска терминология трябва да бъде дефинирано като смесица от "ислямски фундаментализъм" (в смисъла на стремеж към завръщане към първоначалните основи на исляма) и радикален "ислямизъм" (или "политически ислям", т.е. ислямът като съвременна идеология и политическа програма). В този смисъл, макар проблемът да не е "в исляма" (доколкото "ислямът" е разнолик и се "живее" по различен начин от различни хора и групи с мюсюлманска идентичност), той е пряко свързан с исляма – с едно възраждане и интензифициране на определен тип ислямска идентичност, който встъпва в остър конфликт с ценностите, които изповядва Западът. От тази гледна точка радикалните религиозно мотивирани прояви са своеобразен "страничен ефект" от ислямизацията на все по-големи сегменти от европейските публични пространства", казва доц. Евстатиев и продължава: "Тук, според мен, обаче не става дума толкова за "сблъсък на цивилизациите", а по-скоро за сблъсък на ценностни системи, за конфликт между конкуриращи се, различни една от друга, универсални визии за света. Това е, което Западът – съвсем разбираемо – се опитва да неглижира, за да избегне доколкото е възможно очертаващия се конфликт."

Неговата теза беше развита и от доц. Огнян Минчев от катедра "Политология" на СУ, който направи разграничение между тероризма на крайнолевите движения през 70-те години и религиозно мотивираното насилие днес. Според него радикалните идеологии от миналото са били с доста по-светски и поради това преходен характер, докато днешният тероризъм "израства на основата на доста по-базисна и дълбока радикализация на една от световните религии и развитието на политическо радикално крило, чиито цели са дългосрочни и се подкрепят от много хора по света".

Мулти-култи политика или абдикация

Според доц. Минчев и доц. Евстатиев сблъсъкът на ценности на територията на Европа се усложнява от допълнителни политически и международни фактори, като например неспособността на либералните европейски държави да намерят политическа идеология, въз основа на която да интегрират успешно мюсюлманските общности. Според доц. Симеон Евстатиев мултикултурализмът се е доказал като успешен вероятно за всички други общности, но не и за много от мюсюлманските, което показва, че тук има специфика, която трябва да бъде отчетена. Той дава пример с научно изследване на процесите по "обвинение в неверие" (такфир) в "Ринкеби", мюсюлманския сомалийски квартал на Стокхолм, където има призиви да бъдат убивани мюсюлмани за това, че напускат исляма, ставайки "вероотстъпници". Там е възникнал конфликт между сомалийци мюсюлмани и сомалийци, които са се присъединили към християнска протестантска общност. В дебат по радиото, воден на сомалийски, местен имам призовава всички конвертити, т.е. мюсюлмани, приели християнството, да бъдат убивани. Църквата и светски интелектуалци са се обърнали към правосъдния държавен орган, отговорен за третирането на културните различия в Швеция, който обаче постановява, че казаното от мюсюлманския водач не е "реч на омразата", понеже е част от малцинствен дискурс, формулиран е като "частно мнение". "Критиката към иначе много успешния за Европа либерален модел, в който държавата не се интересува от различията, оставени в частната сфера е свързана с това, че когато различията са "потиснати" в частната сфера, те могат неочаквано да се изявят в публичността под формата на религиозен радикализъм или насилие спрямо мнозинството", коментира доц. Евстатиев.

"В Европа съществува някакъв негласен обществен договор, че малцинствата могат да останат това, което са отделно. Няма изисквания те да се адаптират към културния код, който ние наричаме либерална демокрация и който дава определени права и отговорности на гражданина", смята доц. Огнян Минчев. Според него това се дължи, от една страна, на това, че в старите европейски нации един имигрант трудно може да стане истински французин или германец, защото бива допуснат само донякъде. И от друга, на европейските политики на щедри социални плащания, които позволяват на тези, които стоят в периферията, да оцеляват прилично срещу негласното допускане, че няма да създават проблеми - социални или някакви други. "Така се получава постепенното капсулиране на тези общности и паралелното им съществуване", смята доц. Минчев, който вижда в тази динамика задънена улица.

За д-р Ружа Смилова до това състояние обаче не водят мултикултурните политики, които са опит да се интегрират малцинствата, като им се признае правото на достъп до култура. "Какво означава право на култура", пита тя риторично. "Дали означава абдикация на държавата и оставяне на малцинствените общности да разрешават проблемите си както намерят за добре, или означава активна политика на държавата за интегриране на малцинствата през образователната система и пазара на труда, признавайки им в същото време нуждата от признаване и на тяхната култура?" Д-р Смилова коментира, че може да се спори доколко въобще мултикултурни политики са били прилагани в Европа. И цитира индекса на мултикултурните политики на центъра на Уил Кимлика, канадски политически философ, който се занимава с темата за мултикултурализма, според който след 30 години опити европейските държави достигат до ниво 2 по скалата от 0 до 8. За сравнение, в Канада тези политики са проникнали до 7.5, а в Нова Зеландия и Австралия - до 8.

Проф. Анна Кръстева пък е на мнение, че мултикултурализмът въобще не е вход към разбиране на радикализацията и тероризма. Тя даде пример с Франция, която според нея е най-яркият пример за отсъствие на мултикултурализъм. В техния републикански модел съществуват само индивидът и държавата. Няма признати общности в публичното пространство и всички граждани, независимо от тяхната религия, майчин език и културните им традиции, са поканени да бъдат лоялни към държавата. "Това е един, бих казала, тъжен пример, но той отнема аргумента, че мултикултурализмът е виновен, защото там има най-много радикализирани млади, а няма мултикултуралистки модел. Той въобще не е пожелан", обобщава проф. Кръстева.

И според четиримата академици обаче път към диалог и преодоляване на проблемите има и хората от мюсюлманските общности могат да бъдат най-големите съюзници в търсенето на решения. "Казваме - ислямът е такъв, какъвто е, той не подлежи на никаква промяна. От друга страна, Европа е това, което е - с твърди идентичности, самовлюбена в своите национални култури, неспособна да прави никакви компромиси. Но не бива да мислим за общностите като затворени, непробиваеми, резистентни на политики", казва д-р Ружа Смилова. Според нея има грешни и правилни политики, но комуникацията е възможна и трябва да се стимулира.