Президентският тест за управляващото мнозинство

"Всички ме плашат, че ще напускат." Думите на премиера Бойко Борисов добре илюстрират настоящата политическа ситуация. И обясняват защо спекулациите за преформатиране на настоящото мнозинство стават повече от идеите за управление. Вече въпросът не е дали ще има промяна на коалицията, а по-скоро кога и в каква посока точно. Всичко зависи от това дали ГЕРБ ще могат да намерят подходящи партньори и какво ще покажат предстоящите президентски изброи за силата на отделните партии.

Политическата ситуация сега е уникална за най-новата история на България. Никога досега във властта не са били толкова много партии и никога тези извън властта не са били в толкова опасна ситуация. За БСП и ДПС е буквално въпрос на оцеляване да се в управлението на държавата - колкото по-дълго време стоят извън, толкова повече губят позиции по места, апаратът им се разбягва и губят потенциала си. В същото време и за двете единственият възможен партньор е ГЕРБ. Това ги вкарва в абсурдно политическо салтомортале - за да не си затворят пътя натам, те трябва да кастрират собствената си опозиционност, а без нея не могат да спечелят допълнителна подкрепа. В същото време остатъците от Реформаторския блок не изглежда, че ще могат да се съвземат, за да се превърнат от патерица на властта в безкомпромисна и морално издържана опозиция. По-важното обаче е, че ГЕРБ вече започват да търпят щети от настоящата конфигурация.

Тестът, на който ще бъде подложена настоящата формула на властта, са предстоящите президентски избори. Въпреки чисто формалната роля на държавния глава неговият избор е символичен. Спечелването от Петър Стоянов на изборите през 1996 г. постла пътя за завръщането на СДС във властта, а пет години по-късно Георги Първанов върна БСП начело на държавата. Безкомпромисна победа на партията на Бойко Борисов може да даде възможност за свикване на предсрочни избори, които да пренаредят картите в парламента. Победа с малко или силно представяне на левицата пък може да доведе до сериозен завой в коалиционната политика на ГЕРБ. И затова причината няма да е само изборната алгебра или умората от Реформаторския блок. Очевидно е, че Борисов се разбира далеч по-добре с бившия президент Георги Първанов, който също се опитва да играе роля на управляваща опозиция, както доскоро го правеше Реформаторският блок. Само че за разлика от постоянното напрежение с лидера на ДСБ Радан Кънев, дори когато той все още беше официално част от властта, между премиера и бившия президент почти всичко си остава зад скрити врати.

Ролята на Първанов обаче няма как да се увеличи, ако той не успее да събере за себе си по-широка подкрепа. От АБВ намекват, че конституцията всъщност не пречи на Първанов да се кандидатира отново, тъй като според тяхното тълкувание тя забранява само на действащия президент да продължи с трети мандат. Общата подкрепа за него би била и елегантен начин за обединение на левицата, тъй като без него АБВ няма друг път освен обратно към БСП. Насъбраното напрежение между двете формации обаче прави този вариант труден, а и за да се случи, вероятно трябва да има смяна на лидерството в социалистическата партия. Друга възможност е левицата да се обедини около общ кандидат за президент. Такъв може да бъде настоящият генерален директор на ЮНЕСКО и настоящ кандидат за генерален секретар на ООН Ирина Бокова. Проблемът е, че дори и тя да не успее да оглави световната организация, Бокова може и да не се съгласи да играе в тази игра - настоящият й мандат в ЮНЕСКО изтича година след президентските избори у нас. Всички останали комбинации са доста трудни откъм примиряване на различните интереси в левицата.