С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
1 26 авг 2016, 16:43, 8086 прочитания

Съдията в Европейския съд за права на човека Йонко Грозев Има съществена разлика между жалбите от Източна и Западна Европа пред Съда в Страсбург

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Г-н Грозев, в България сме свидетели на драстична разлика между начина, по който гражданите гледат на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) като на "арменския поп" и отношението на управляващите, за които Съдът е дразнител, пречка, като включително това отношение се разпростира и върху институциите и лицата, които са ангажирани в този процес. Имате ли впечатления как е в другите държави членки?

Цялостното отношение към ЕСПЧ в България е доста по-различно от това в повечето европейски държави, отношението в България е по-еднозначно положително.
Има отчетливи разлики в отношението към Съда в различните държави членки и това е едно от предизвикателствата, които започнаха да стават по-ясни и видими през последните години. По правило управляващите са критични към съда, защото неговата основна роля е да осъществява контрол върху начина, по който те упражняват властта.
Разликите се наблюдават по-скоро в цялостното обществено възприятие и тези разлики в общите нагласи могат да бъдат доста показателни. Българското възприемане на Съда като "арменския поп", както казвате, е по-скоро изолирана позиция в рамките на държавите от Съвета на Европа. Тя е характерна за България и за някои други страни от източната част на континента с недобре работещи държавни и съдебни институции и ниски нива на доверие в тях. Поради липса на друга алтернатива, на ЕСПЧ се гледа като на институция, която може да реши всички проблеми. Различно е отношението към Съда в Западна и Централна Европа, където дискусията за ЕСПЧ минава през анализ на конкретни решения, като този анализ в немалко случаи е критичен, независимо в каква посока – дали по отношение на прекалено консервативна или прекалено либерална практика.
В България тази нагласа създава известен проблем, защото изгражда едни очаквания, на които Съдът не може да отговори, той очевидно не може реши всички проблеми на добро управление и да подмени цялостното управление на държавата. Така се залага и рискът, че когато тези свръхочаквания логично не получат удовлетворение, това ще доведе до разочарование, включително и до отрицание на Съда, даже и по отношение на нещата, които той би могъл да върши и реално върши за подпомагане на доброто управление. А огромното количество жалби са причина за един от ключовите институционални проблеми на Съда - пренатоварването.


Ежегодно Съдът публикува данни за делата от предходната година. Какъв е вашият личен поглед върху тенденциите в българските жалби и дела, в сравнение с други държави?

България влиза доста ясно в групата на източноевропейските държави, които повдигат различни проблеми от тези на западноевропейските държави. Ние имаме значително повече дела по чл. 3 (забрана за изтезание) от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Полицейското насилие продължава да бъде проблем за България. Случаите на полицейско насилие вече не са толкова драстични, каквито бяха преди 10-15 години, но в същото време няма никакво подобряване на качеството на разследване и на способността на националните институции да разкриват и санкционират подобни действия. В това отношение проблемът продължава да бъде все така ясно изразен. Сходни проблеми наблюдаваме и в други източноевропейски държави.
Друг проблем с по-голяма масовост е свободата на изразяване. Отново няма аналогия със западноевропейските държави, срещу които също има жалби по чл. 10 ЕКПЧ (свобода на изразяване), но обикновено по тези дела въпросът е в детайлите при търсене на баланса между обществения интерес и личната свобода на изразяване. По българските дела проблемът често е в пълната липса на анализ на пропорционалност, което е базисният стандарт на Конвенцията в тази област. Чл. 10 от ЕКПЧ изисква всяко ограничение на изразяване да бъде подложено на анализ от гледна точка на баланса между интереса за санкциониране и индивидуалния интерес от право на изразяване, включително и обществената значимост на изразяването. Този анализ все още не се прави достатъчно детайлно в България. Пример в това отношение е скорошното решение по делото "Маринова и други срещу България", постановено по няколко сходни жалби, които повдигат еднотипен въпрос. Граждани се оплакват от злоупотреба с правомощия на различни държавни служители – катаджия, полицай, инспектор, след което техните оплаквания се разглеждат като клевета, а съдилищата поставят изискване всеки от жалбоподателите да докаже верността на своите оплаквания. Това е специфичен случай на нарушено право на изразяване, което следва да се преценява не в контекста на спор между граждани, а на спор между гражданин и държавата. От гледна точка на една ефективно функционираща система на контрол на държавата срещу злоупотреба с правомощия от нейни служители, изискването за доказване на верността на едно такова оплакване е прекомерно. Няма как контролът върху властта да проработи, ако няма механизъм, който да позволява на гражданите спокойно и свободно да излагат своите оплаквания, без угроза от санкции, ако казаното от тях не се докаже. За да бъдем справедливи към съдебната система, част от проблема е, че тези решения не стигат до ВКС, който има много добра практика по делата за клевета. Ако имаше възможност за обжалване пред ВКС, тези спорове най-вероятно щяха да намерят решение още на национално ниво.

Наскоро Венецианската комисия излезе със становище по отношение на Молдова за възможността и критериите за търсене на отговорност от магистрати, чиито актове и действия са допринесли за осъдителни решения на Съда в Страсбург. В България отдавна се призовава за предприемане на подобни мерки.



Позицията на Венецианската комисия е разумна и балансирана. Тя не изключва възможността за някакъв механизъм за търсене на индивидуална отговорност, но в същото време ясно сочи, че в много случаи такова индивидуализиране на вина и съответно на отговорност не е възможно – просто защото в немалко случаи решаването на конкретния спор е изисквал деликатна преценка и баланс между интереси, които не винаги са очевидни. Само като пример ще посоча, че включително и в ЕСПЧ нерядко има особени мнения по решения, които изискват именно постигането на такъв деликатен баланс. Затова и не може да приемем, че всяко осъдително решение на ЕСПЧ означава виновно поведение и отговорност.
Това също така е въпрос и на запазване на съдебната независимост на националните съдии.
Има, разбира се, и немалко случаи, в които става въпрос за видим, съзнателен отказ от прилагане на Конвенцията. За такива случаи, според мен, би било разумно да се приложи отговорност през процеса на професионална оценка и израстване. Това има потенциала да подобри процеса на защита на национално ниво.
Моите наблюдения са, че подобни усилия за търсене на механизми за отговорност се правят в страни, в които като цяло съдебните системи не работят добре. И те са проекция на цялостно недоволство от случващото се в правосъдието, а не толкова реакция на проблема с прилагане на практиката на ЕСПЧ.

Добре, да погледнем нещата от обратната страна – проблема за съдийската независимост в практиката на Съда?

Това отново е една от темите, по които има разграничение между държавите от Западна и Източна Европа. Темата за съдебната независимост се повдига по ред дела от Източна Европа и поставя доста сложни проблеми пред Съда. Правото на съдията на независимост не е индивидуално право, гарантирано по конвенцията. Чл. 6 на ЕКПЧ гарантира независим съд, но той го гарантира на страните, които имат спор, не на съда, който трябва да разгледа спора им.
Конвенцията е изградена върху предпоставката, че в държавите членки има изградена и работеща съдебна система. И искането през Конвенцията да се гарантира независим съд е малко като историята с барон Мюнхаузен, който трябвало да се изтегли от блатото като сам се дърпа за косата.
Тази изначална предпоставеност за работеща, ефективна, независима съдебна система, прави изключително трудно да се разгледа този проблем през призмата на индивидуални жалби от името на съдии, които правят оплаквания, че тяхната независимост е нарушена. Въпреки това, реалностите в някои от новите страни членки на Съвета на Европа принуждават Съда в конкретни, особено драстични случаи, да разгледа такива жалби. Те са свързани със случаи на уволнения на съдии, тъй като там намесата е много ясна и категорична, като оценката се прави по-скоро през призмата на чл. 10 (свобода на изразяване) и в някаква степен - през призмата на право на справедлив процес на съдията в производството за налагане на дисциплинарното уволнение. Така или иначе, принципно решение на проблема с гарантиране на независим съд на национално ниво не може да бъде търсено през ЕКПЧ, този въпрос изисква едно много по-цялостно институционално решение от страна на съответната държава.

И тук е моментът да попитам как изглежда отстрани ходът на съдебната реформа в България?

Положителната новина от последните две години е, че съдебната реформа беше наложена като тема и зае централно място в общественото обсъждане, нещо което досега никога не се бе случвало, въпреки многото видими проблеми с функционирането на съдебната система още от 90-те години. Със законодателните промени, които бяха въведени, бяха направени положителни стъпки в засилване на възможността за самоуправление на съдилищата. Дали на съдиите ще бъде позволено да приложат тези промени, е нещо, което предстои да видим. В този смисъл целенасочените атаки срещу Съюза на съдиите в България не са никак добра индикация.
И това, което очевидно липсва до момента, е реформа на прокуратурата и въвеждане на ефективни механизми за отговорност. За съжаление парламентът не намери сили да наложи промяна на модела, независимо че и в становището на Венецианската комисия беше посочено, че трябва да се засили общественият контрол върху прокуратурата; и в решения на ЕСПЧ се посочва като проблем липсата на механизъм за контрол по отношение на главния прокурор. Тази свръховластеност (по думите на г-н Татарчев "само Господ е над мен"), очевидно е проблем. А без ефективно работеща прокуратура няма как да има добре работещо правосъдие.

Как виждате бъдещето на ЕСПЧ в контекста на растящия скептицизъм и увеличаващите се критики към него и въобще към европейските институции? Очевидно, цялата динамика около бежанската криза, вълната от тероризъм, събитията в Турция, Брекзит, конфликта Русия-Украйна и т.н. засилва скептицизма за възможностите на Съда в Страсбург да изпълнява функциите си адекватно.

Има, струва ми се, две различни основания или причини за критиката и скептицизма по отношение на ЕСПЧ. Едната е следствие от институционалното налагане на съда като съществен фактор за решаване на сложни проблеми, свързани със защитата на основни права.
Всяка институция, която става по-силна и по-авторитетна, естествено предизвиква някакъв вид съпротива. А през последните 20 години ЕСПЧ се утвърди като ключова институция за решаването на въпроси, свързани с правата на човека. Това неизбежно води до спорове, критики, включително и до проблематизиране на Съда като институция – както от страна на държавите членки, така и от различни обществени групи, които по една или друга причина не са съгласни с дадено решение или с практиката по даден въпрос. Само по себе си това е нормален етап от развитието на един съд с подобен род компетенции. Това е и основен механизъм за обратна връзка, за обществен контрол върху съда.
Вторият източник на скептицизъм е от доста по-различен порядък – това е кризата на европейската интеграция като цяло. Съдът е част от институциите на европейската интеграция и засилващата се вълна от евроскептицизъм неизбежно го засяга. Причините за тази криза далеч не са свързани с практиката на съда, с негови отделни решения. Те са много по-разнообразни и многопосочни, но предизвикват и една засилена критичност към конкретни решения на съда и към цялостната му роля.
Как ще се развие европейската интеграция очевидно не е въпрос, който ще бъде решен от Съда, но това развитие би могло да има отражение върху бъдещето му. За разлика от националните конституционни съдилища, съществуването на този съд не е самоочевидно. И разговорът за това нужен ли ни е Съдът и с какво той е полезен, ще бъде част от дебата, което не трябва да предизвиква някаква паника, то е просто част от преосмислянето на процеса на европейска интеграция. При връщането към най-базисните въпроси за необходимостта от Съда, струва ми се, че отговорите ще бъдат доста очевидно в полза на ЕСПЧ. В това число и през конкретни примери за важни и полезни решения по отношение на всяка отделна европейска държава.
Тенденцията към консолидиране на власт, включително и в държави с утвърдени демократични традиции, е естествена и неизбежна. Отговорът на западната традиция на либерално демократично управление е в създаване на институции за контрол на властта и защита на основни права на индивида през конституционен тип съдилища, това е ключов елемент от обществено политическата организация в този аспект. Голямото предимство на ЕСПЧ, в сравнение с други институционални решения, които защитават основни права и ни пазят от произволно упражняване на власт, е, че той е международен съд, който разглежда индивидуални жалби, като прилага едни и същи стандарти по отношение на различните държави. Характеристиката му на международен съд му дава тази допълнителна легитимност и съответно - независимост от националните власти. А това, че се произнася по конкретни спорове, му дава допълнителна ефективност, така ЕСПЧ може да отиде отвъд писаните закони към начина, по който те реално се прилагат.
Това е изключително предимство на съда, особено важно в процеса на изграждане на доверие между държавите в Европа. В крайна сметка, именно липсата на доверие между европейските държави, включително и на ниво правов ред, правоприлагане и др., е в основата на нарастващия евроскептицизъм, една от причините за кризатa на европейския проект и аргумент за тясното придържане към националните интереси. Няма как да бъде преодоляна тази липса на доверие освен през изграждане на общи механизми и общи принципи на правоприлагане и в това отношение ЕСПЧ очевидно има съществена роля като съд, който изгражда и налага еднакви стандарти за всички държави и следи за тяхното прилагане по еднакъв начин. Трудно можем да оставим този процес на националните държави, трябва да има някакъв елемент на международно прилагане на този модел. В този смисъл, ЕСПЧ се е наложил като абсолютно неизбежна част от европейската институционална рамка и, освен ако не станем свидетели на някакво особено драматичнa промяна на европейските институции, не мисля, че сегашната криза може да се отрази неблагоприятно върху неговото бъдеще.
Не на последно място, съдът изигра и продължава да има много съществена роля в приобщаването на източноевропейските държави към Европа при изграждането на върховенството на закона в тези страни. Този процес в никакъв случай не е приключил, и съдът ще продължава да има изключително важна роля в него.

Турция суспендира ЕКПЧ за периода на извънредното положение след преврата. Има ли данни за увеличен брой на жалбите срещу Турция и може ли изобщо такава статистика да бъде някакъв индикатор?

Конвенцията допуска временно суспендиране на определени права, в същото време има права, за които това е недопустимо, например забраната на изтезания и др. Отделно от това, самото суспендиране може да бъде въпрос на преценка на Съда, има практика по този въпрос, така че въпросът как сегашните събития в Турция ще бъдат отразени в бъдещите решения на Съда е напълно отворен. Що се отнася до отразяването на такива събития в броя на жалбите пред ЕСПЧ, по принцип статистиката – и за жалби, и за решения, трудно може да се използва като индикатор за актуални събития в конкретна държава, дори в по-дългосрочен план. Причината е, че подаването на жалбите и тяхното качество зависят от много други фактори, например достъпът до информация и до квалифицирана адвокатска помощ съществено се отразяват върху броя на жалбите и съответно - на решенията на Съда. Също така, има много силен времеви фактор поради изискването за изчерпване на всички вътрешни правни средства за защита, което означава, че компетентните националните институции и съдилища трябва да са разгледали един спор, преди той да бъде подаден като жалба пред ЕСПЧ. В този смисъл, понякога от възникването на спора до пристигането му в ЕСПЧ могат да минат 10 и повече години.
Затова статистиката на Съда трудно може да бъде четена като директен индикатор за състоянието на съдебната система или защитата на правата на човека в отделна държава в конкретен момент. Тя по-скоро дава възможност за един общ цялостен анализ на типа дела, които идват от отделните държави, проблемите, които повдигат, и качеството на защита на основни права в тях.

Като се проследи практиката на Съда напоследък по дела срещу други държави, няма как да не направи впечатление силно нарасналият брой на решения по проблеми като право на прибиваване, бежанци, експулсиране и т.н. Тук също има диференциация между държавите от Източна и Западна Европа.

Предвид събитията от последните години, борбата с тероризма и бежанският статут са сред най-горещите теми, поставящи ключови проблеми, които се повдигат основно по дела срещу западноевропейски държави. Икономическите и социални условия в Източна Европа правят тези страни по-непривлекателни за миграция, няма такъв бежански натиск, няма такъв проблем с тероризъм , затова и няма такива дела, включително и срещу България.
Основните принципи по бежанските дела са развити в практиката на Съда в синхрон с цялостното международно право за защита на бежанците. Част от актуалните въпроси са свързани с условията на приемане; в момента има две дела пред Голяма камара, които поставят въпроса за условията на живот на кандидатите за бежанци по време на разглеждане на процедурата им. Едното дело е срещу Белгия във връзка с процедурата за искане на бежански статут на ромско семейство от Сърбия, а другото е срещу Италия и повдига ключовия въпрос за условията и начина на третиране на бежанци от Северна Африка, които минават през Средиземно море. Има жалби и във връзка с взаимодействието между държавите от ЕС в контекста на Дъблинските правила за разглеждане на искания за бежански статут в държавата на първо пристигане.
По темата за борба с тероризма предстои решение във връзка с правото на адвокат и възможността за използване в последващ процес на показания, дадени в отсъствието на адвокат от заподозрян в терористична дейност – делото е "Ибрахим срещу Обединеното кралство".

Решенията по такива дела вероятно също ще поставят Съда в конфликтна ситуация, доколкото по тези теми има сериозно единодушие между управляващите и голямата част от обществото заради общите опасения от мигрантите.

Това е така, практиката по бежанските дела е повод за доста сериозни критики срещу Съда. Трябва обаче да си даваме сметка, че тази практика не е изградена от произволни решения на съда, а е базирана на основните принципи за предоставяне на бежански статут, които са залегнали в редица международни договори и в този смисъл изразяват общата воля на всички държави. Настоящата мигрантска криза не може да промени факта, че всички държави имат задължения по тези международни договори и Съдът не може да откаже да ги прилага.

Как се развива проблемът с претовареността и забавеното произнасяне, наваксва ли съдът?

От вътрешно-институционална гледна точка това е основен проблем. Обяснението за претовареността е както в присъединяването на източноевропейските държави, което доведе до сериозно нарастване на броя на жалбите, така и в наличието на консенсус между държавите-членки от години, че бюджетът на Съда няма да бъде увеличаван, т.е. той трябва да се справи с нарастващия брой жалби със същия капацитет и ресурси. Това налага търсенето на решения в опростяване на процедурите и максимална ефективност. В същото време, това не трябва да се отрази на качеството на правораздаване, доколкото репутацията на Съда се гради на него. И тази дилема между качество и ефективност е проблем, който Съдът ще продължи да решава и в бъдеще, поради простия факт, че натрупаните дела са все още значително повече от тези, които могат да бъдат решени при наличния капацитет за разумен период.
Въпросът за броя на делата стои остро от години, като в един момент изчисленията сочеха, че ще трябват 10-15 години да се разгледат само вече регистрираните дела, без да се броят новите, които ще дойдат. В тази ситуация Съдът концентрира ресурси върху справяне с жалбите, които са недопустими и явно необосновани, чрез процедура за разглеждане от едноличен съдия. През лятото на м.г. тези жалби на практика бяха "занулени", включително и по отношение на България. Същевременно обаче, регистрираните жалби, които най-вероятно ще се разглеждат от 7-членен състав (камара), продължават да са много. Става въпрос за 570 български жалби към настоящия момент. При положение, че годишно Съдът решава между 30 и 50 такива дела, очевидно той все още е изправен пред сериозен проблем и усилията са насочени към търсене на начини да се ускори тяхното разглеждане.

Това означава ли, че трябва да се призовава за увеличаване на финансовия ресурс на съда като решение на този проблем?

Концентрирано увеличаване на ресурса на Съда за решаване на конкретни натрупвания би било решение. Но по принцип политиката на държавите-членки да не разрастват капацитета на Съда не е лишена от логика. Международното правосъдие е най-неефективното от гледна точка на съотношението ресурс –резултат. Фактът, че този съд трябва да работи на над 30 езика и международни съдии да разглеждат спорове, прави процедурата значително по-сложна и по-скъпа. Очевидно далеч по-ефективно решение би било да се подобри прилагането на национално ниво и в този смисъл усилието и на Съда е към изграждане на по-добри връзки с националните съдилища именно с цел подобряване на защитата на основни права още на това ниво.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

3 Сделка или не: Ангел Джамбазки е кандидатът на ВМРО за кмет на София

Евродепутатът може сериозно да размести резултатите за другите участници, интригата е дали има "политически бартер"

21 сеп 2019, 1477 прочитания

Кой ще превъоръжи пехотата 5 Кой ще превъоръжи пехотата

Основната интрига около новите бронирани машини на армията се очертава да е между General Dynamics и Patria

20 сеп 2019, 3137 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "България" Затваряне
Най-големият страх на премиера

Как опасността от бежанска вълна се превърна в основен фокус на правителството

Печели ли се от имоти на борсата

Дружествата със специална инвестиционна цел са алтернатива на директната инвестиция, а и изискват по-малки суми

Рециклиране за напреднали

Ъпсайклингът е креативност, съчетана с грижа за природата

Замлъкването на "Хоризонт"

Скандалът с опита за отстраняване на журналистката Силвия Великова оголи истината за медийната ситуация в България

Кой кара джипа

Скандалите от последните дни показаха, че Бойко Борисов често е само лице на истинската коалиция, която държи властта

Форма, идея и протест

Андрей Врабчев предизвиква отношението ни към настоящето и миналото с проектите си в публичното пространство

Рециклиране за напреднали

Ъпсайклингът е креативност, съчетана с грижа за природата