Как да хакнем прокуратурата

Ако някой журналист застане очи в очи с ръководителя на държавното обвинение и попита "Ще разследвате ли?", вместо отговор ще получи въпрос: "Питате ме, защото вашият издател е подсъдим?" Или: "Вашето издание се финансира от Сорос, нали?"

Ако двама депутати искат да поканят главния прокурор в парламента, за да разберат как върви разследването за фалита КТБ, ще чуят: "Не вие, а мнозинството в парламента може да ме изслушва."

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Ако член на ВСС, бил той и председател на Върховния касационен съд, запита дали държавното обвинение ще се поинтересува от изнесени в публичното пространство проверими твърдения за корупция по върховете на държавата, ще чуе: "А вие ще ми кажете ли как ще решите делото за КТБ, когато влезе в съда?"

Вдъхновени от съвсем реални случки, тези диалози илюстрират един от основните проблеми с прокуратурата - липсата на отчетност и прозрачност. И ако настоящият главен прокурор Сотир Цацаров отделя много повече време за медийни и политически анализи, отколкото за борба с престъпността, причина е дефицитът на обществен контрол над държавното обвинение. И проблемът нито започва, нито свършва с настоящия обвинител номер едно.

В конституционните промени от края на миналата година и измененията в закона за съдебната власт темата за реформа на обвинението беше табу, а всеки опит тя да бъде вкарана в дневния ред на реформите завършваше с публичен линч над дръзналия да го направи.



И ако за промяна на основния закон е необходимо солидно мнозинство в парламента, каквото в момента няма, а и едва ли ще има в близките години, то една семпла промяна на правилата на наказателния процес, уредена в Наказателнопроцесуалния кодекс, може да вдигне завесите, тъй че по прокурорските коридори да влезе малко повече светлина. Това е въвеждането на по-широк съдебен контрол над монопола на прокуратурата да блокира пътя на наказателното преследване.

Приватизиране на обвинението

В началото на годината преподавателят от Юридическия факултет на Софийския университет доц. Кристиан Таков представи една авангардна идея, която не беше посрещната сериозно в правораздавателните среди - обвинението да бъде приватизирано. "Предложението за демонополизиране на държавното обвинение в крайния си вариант представлява това, че всеки ще може за всичко да води наказателно преследване срещу всеки", обясни доц. Таков.

В едно свое интервю, в опит да опровергае тезата за всесилното обвинение и да прехвърли топката към съда, главният прокурор Цацаров коментира: "Всяко действие на прокуратурата подлежи на санкция от съда." Но това просто не е вярно.

Прокуратурата е монополист за това какво, кого и за какво ще разследва. В момента много малка част от тези правомощия подлежи на съдебен контрол - тогава, когато едно разследване е прекратено, пострадалият и обвиняемият могат да поискат от съда да преразгледа акта на прокурора. Ако е нарушен публичният интерес (делата за корупция) или ако въобще не се е стигнало до образуването на разследване и прокурорът е постановил отказ за започване на досъдебно производство, съдебен контрол на практика няма.

Държавното обвинение е длъжно по закон и по европейските стандарти да установи всички факти и всички виновни за едно престъпление. Няма контрол обаче на това кои лица дава на съд и с какви обвинения. А това често ражда несправедливости.

Преди няколко седмици например прокуратурата е прекратила досъдебното производство, образувано през 2014 г. по сигнал, че средства от фонда за подобряване условията в затворите са били използвани за ремонт на апартамент, ползван от бившия зам.-министър на правосъдието Сабрие Сапунджиева. Какви са мотивите в решението на държавното обвинение да препречи пътя на разследването не е ясно, защото нито говорителят на главния прокурор, нито пресцентърът отговориха на запитването ни. Законът не дава възможност това постановление да бъде обжалвано пред съда от министъра на правосъдието, който преди две години е подал сигнала за констатираните нарушения.

А и да можеше, не всеки министър е Христо Иванов, т.е. не всеки представител на изпълнителната власт ще е готов да се конфронтира с единната и централизирана прокуратура, а обжалването на прокурорски акт пред съда без съмнение ще се приеме като вражески акт.

От Министерството на правосъдието уточниха в събота, че са обжалвали постановлението за прекратяване пред Софийския градски съд, тъй като са ощетено юридическо лице. Жалбата е изготвена от зам.-министъра на правосъдието Красимира Филипова и е подадена от името на министър Екатерина Захариева (добавено в 13:03 на 15.10.2016).

Какво би станало обаче, ако в закона се запише, че за корупционни престъпления (разследването е било за длъжностно престъпление) право да обжалват постановлението пред съда има всеки гражданин, доколкото всички, пряко или не, страдат от корумпираните държавни служители?

В момента тотално извън съдебния контрол са отказите за образуване на разследване, които могат да бъдат обжалвани от подателя на сигнала само пред горестоящия прокурор (а те всички в крайна сметка действат по волята на най-горестоящия).

През февруари 2014 г. например активистите от "Протестна мрежа" подадоха сигнал срещу Цветан Василев, Делян Пеевски и Ирена Кръстева, но институцията отказа да образува разследване в частта за депутата от ДПС и майка му. Сигналоподателите обжалваха на два пъти, но горестоящите обвинители безкритично преписваха тезите на колегите си от долната прокуратура, което до голяма степен е закономерно. На върха на държавното обвинение е взето политическо решение, което впоследствие просто се облича в прокурорски постановления надолу по веригата.

Нещата без съмнение щяха да изглеждат по друг начин, ако производството беше излязло от единната, централизирана и вертикална институция и беше влязло в съда, в който няма субординация (съдията е подчинен на закона и вътрешното си убеждение).

Какво може да се направи

В мандата на предишния главен прокурор Борис Велчев, който между другото открито е развивал тезата за разширяване на съдебния контрол на актовете на обвинителите, имаше плах опит за реформа в тази посока. Неговата заместничка Галина Тонева например издаде указания, които дадоха възможност неправителствени организации да обжалват актовете по прокурорските проверки за лошите условия и липсата на грижи в домовете за деца.

Благодарение на кампанията на Българския хелзинкски комитет обществото научи за стряскащи случаи на смърт на малолетни, починали в резултат на неположени грижи. Ако от организацията нямаха възможност да обжалват прокурорските актове, никой нямаше да разбере за мракобесията.

Ако в Наказателнопроцесуалния кодекс се въведе възможност за съдебен контрол над отказите за започване на разследване обаче, това ще разбие монопола на прокуратурата да си затваря очите за определени деяния и хора с по-специален статут. Същият ефект ще има и въвеждането на по-широк кръг от лица, които могат да обжалват прекратяванията на досъдебните производства.

Преподавател по наказателно право, пожелал анонимност, коментира, че въвеждането на съдебен контрол над отказите на прокурора да започне разследване и разширяването на кръга от субекти, които могат да се обърнат към съда, обаче може да бъде изтълкувано като противоречащо на нормата на конституцията, разписваща правомощията на държавното обвинение да "привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер". Тоест, ако съдът започне да казва кой за какво трябва да бъде обвинен, той ще изземе тази компетенция от обвинението.

Тезата за противоконституционност е спорна, доколкото и сега съдът има подобни правомощия, когато преразглежда прекратени досъдебни производства. Между другото това не е единственият механизъм за съдебен контрол (встрани от задържането под стража и другите мерки за принуда, които отдавна минават през съд). Заради множеството осъдителни решения срещу България в Страсбург по делата с т.нар. вечни обвиняеми в закона беше въведена възможността, когато някой е привлечен като обвиняем и е минала една (за престъпления, които се наказват до пет години) или две години (за престъпления, за които се предвиждат над пет), той да поиска от съда да разпореди на прокуратурата да реши дали да внесе делото в съда с обвинителен акт, или да го прекрати. Доведен до абсолютност, този механизъм обаче започна да се използва за корупция. Така например обвинителят забравяше с един ден да реши какво да прави, което автоматично водеше до прекратяване на производството.

Според действащи прокурори, с които "Капитал" разговаря, въвеждането на по-широк съдебен контрол крие няколко опасности - процедурата може да се използва за бягане на отговорност ("съдът да се оправя"), а освен това ще доведе до задръстване на съда с дела. Другите аргументи са, че ако всеки получи правото да жали отказите и прекратяванията,о от това може да пострада следствената тайна.

Дори всички тези опасения да са реални, те няма как да направят ситуацията по-лоша, напротив. Разширяването на съдебния контрол над работата на прокуратурата ще отнеме лоста, който тя често използва неправомерно и който превръща главния прокурор в една от най-силните институции в държавата.

Опитът на другите В различните европейски държави наказателното производство се подчинява на един от двата принципа - първият предвижда, че всяко престъпление следва да се разследва и по него да бъде повдигнато обвинение, ако са налице предпоставките, предвидени в закона, и вторият, на опортюнитета, че престъпленията се разследват и обвинение се повдига по целесъобразност и с оглед на обществения интерес и на ресурсите и възможностите на обвинението. В Германия и Италия наказателното преследване е подчинено на законността В Германия процедурата се нарича производство по задължаване, а съдът като независим арбитър контролира дали обвинението е спазило принципа на законността. Въпреки че съгласно германското законодателство прокуратурата е независима, се допуска изключение от този принцип, като съдът има право да застави прокурора да повдигне обвинение (а не само да проведе разследване). Така това се счита за защита не само на принципа на законността, но за защита на правото на достъп до правосъдие на пострадалите лица, защото в противен случай те не биха имали никаква защита на своите субективни права. В Италия също наказателното преследване е подчинено на принципа на законността. Всяко прекратяване и всяко дело, по което в продължение на 6 месеца не е открит извършителят, подлежи служебно на контрол от съдия-следовател. Съдия-следователят има право да проведе открито заседание, да разясни обстоятелствата по случая, преди да приеме окончателно решение. Такава процедура е съществувала в България до края на 90-те години. В Холандия всяко заинтересовано лице (не само пострадалият) има право да обжалва решението да не се образува или да се прекрати дадено наказателно преследване. Принципът на опортюнитета е водещ във Франция - при по-леките престъпления, ако прокурорът откаже да повдигне обвинение, пострадалият има право сам да внесе обвинение в съда. При по-тежките престъпления решението на прокурора подлежи на обжалване пред съдия-следовател. Отказът на съдия-следователя подлежи на обжалване пред разширен състав от съдия-следователи.