Не плащаме, ама и не учим

Илюстрация Увеличаване Смаляване

"Парите могат само да помогнат, но не и да решат проблемите на системата." Георги Ангелов, икономист от "Отворено общество"

"Образоването на хората, които образоват, е на първо място." Любомир Дацов, бивш зам.-министър на финансите

Над 40% от българските деветокласници не разбират смисъла на това, което четат, и не могат да приложат елементарни математически познания в житейски ситуации. Близо толкова нямат адекватни познания и по природни науки, с които да обяснят или аргументират реални явления. Огромна част от учителите ще се пенсионират в близките години, а млади почти няма. Бизнесът се задъхва от липсата на качествени хора, а родителите не успяват да насмогнат с частните уроци.

Проблемите в образованието вече са толкова явни, че става банално да се повтарят. Кризата в училищата и университетите се отразява силно на други области и вече доби размери, които трудно могат да бъдат пренебрегнати. Така няколко седмици преди предсрочните парламентарни избори, ако има точка, по която повечето партии са на едно мнение, това е обещанието за повече пари за сектора и значително по-високи учителски заплати. Образованието е и лесна популистка хапка - засяга много хора и едва ли има някой, който да възрази, че има нужда от промяна.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Повечето предизборни обещания са свързани основно с увеличение на парите за сектора и добри пожелания, но не предлагат ясни мерки за смислена промяна. Факт е, че България има какво да наваксва при публичните разходи за образование, по които все още е на опашката в Европейския съюз. Но също толкова ключово е и разумното и ефективно влагане на парите, които досега по-скоро се изсипват "на глава", а не с мисъл.

Инвестиции в миналото

Според наскоро публикувани данни на Евростат за публичните разходи на страните членки по сектори става ясно, че България отделя значително повече за строителство на инфраструктура (тук фактор са основно еврофондовете), полиция, съдебна власт и пенсии, отколкото за образование, здравеопазване и целенасочени социални политики. Тази структура на разходите не се е променяла съществено през последните години, а единствените други страни от ЕС с подобна политика са Гърция и Румъния.



Икономистът от "Отворено общество" Георги Ангелов обяснява, че съотношението между разходите за образование, от една страна, и разходите за отбрана и сигурност, от друга, е наследено и ситуацията е такава вече няколко десетилетия. "Заради кризата и бюджетните дефицити обаче местните бюджетни ресурси бяха ограничени, поради което тези съотношения не се промениха през последните десетина години", продължава той. И отбелязва, че сега, когато фискът е на излишък, а бюджетните приходи се увеличават, има възможност за реално насочване на повече средства към приоритетни сектори.

"За много от публичните сфери доминиращ дял от разходите - понякога до над 90%, са за заплати - това са плащания "на глава" и няма как структурата на разходите да е различна през годините, ако няма значителни съкращения - или увеличения, за персонала", припомня икономистът от Industry Watch Лъчезар Богданов. В образованието все пак имаше някакво раздвижване заради намаляващия брой ученици и въвеждането на делегираните бюджети, с които директорите получиха стимул да оптимизират разходите на ниво училище. Големият въпрос обаче е, че не се правят целенасочени политики, а просто се финансират хора, коментира Богданов.

Инфографика Увеличаване Преглед на оригинала Смаляване

В свой анализ от ноември миналата година главният икономист на "УниКредит Булбанк" Кристофор Павлов изследва нивото на публичните средства за образование от началото на прехода досега и отбелязва, че секторът не винаги е бил толкова недофинансиран. В периода между 1989 и 1994 г. средствата за него достигат най-високата си стойност, но това приключва с кризата от 1996-1997 г. и високия държавен дълг. Дори и след края на този тежък период обаче тогавашните правителства пропускат да увеличат важни инвестиции като тези в образование и се концентрират само върху намаляването на данъците, смята Павлов. Според анализа му от групата на постсоциалистическите развиващи се икономики, които са членки на ЕС, само три страни, между които България, са отделили за образование суми, по-малки от 4% от БВП средно за последните 15 г. (виж графиката).

"Целта не може да бъде да дадем на всеки по малко." Лъчезар Богданов, икономист от Industry Watch

Бившият зам.-министър на финансите Любомир Дацов обаче отбелязва, че увеличението на разходите за образование в България може да изглежда малко, но през последните години е малко над 4% от БВП, което е близо до средното за ЕС. "Трябва да се има предвид също, че при намаляващи население и брой деца, ако делът от БВП за сектора се запазва, то сумата на едно дете всъщност се увеличава", допълва още финансистът. И повдига по-важния въпрос - за ефективността на разходите.

Не колко, а какво

"Анализът на оценките на международния тест PISA на учениците от различните държави също показва, че повече пари не означава по-високо качество", дава пример Любомир Дацов. Според него не ресурсът е водещ, а това как функционира системата, и затова трябва да се инвестира вътре в нея, най-вече в образоването на хората, които образоват.

Инфографика Увеличаване Преглед на оригинала Смаляване

Връзката между средствата за образование и постиженията наистина не е еднозначна. Данните на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD) показват, че в държавите с ниски нива на финансиране инвестициите оказват положителен ефект върху резултатите на учениците, но разликите между тези, които вече отделят много пари, се дължат на други фактори (виж графиката).

"Когато се предлага увеличение на финансирането, то трябва да е насочено към постигане на заложена цел, към промяна в стимулите, към решение на проблем", коментира Богданов. И дава пример с Великобритания, където държавата поема част от разходите за издръжка и таксите на студенти по физика, които искат да вземат педагогическа правоспособност. Според икономиста механичното увеличаване на учителските заплати на всички няма да промени преподаването. Вместо това има нужда от промяна в мотивацията на работата от директора до учителя – например, да се създават стимули за хората, които се занимават с деца от трудни региони, на които българският не е майчин език, от семейства с нисък социално-икономически статус и т.н.

"Парите могат само да помогнат, но не и да решат проблемите на системата", смята и Георги Ангелов и дава пример със съдебната система и полицията, в които България е лидер по разходи в ЕС, но и двата сектора не работят особено ефективно. "Финансирането трябва да бъде само допълващ фактор, който подпомага реформите", казва още икономистът. Според него е важно учителската професия да стане привлекателна за млади хора - и то за тези с най-добри резултати, а другият фокус на инвестициите да е връзката на образованието с пазара на труда.

А когато става въпрос за инвестиции, няма как това да се случи без ангажимент от обратната страна. Образованието отдавна има нужда от обективна система за оценка на качеството, според която да се измерва ефектът на вложените в него ресурси и да се планират следващите. Ако тя продължава да липсва, количеството средства едва ли ще промени съществено качеството на продукта.

Ръководителят на катедра "Политология" в Софийския университет доц. Румяна Коларова: Ако образованието не е приоритет, то вече може да свали правителство От наскоро публикувани данни на Евростат става ясно, че България харчи повече за сектори като отбрана и инфраструктура, отколкото за образование. Структурата на държавните разходи не се е и променяла съществено през последните години. Защо според вас страната продължава да не инвестира в образование? Увеличаването на средствата за образование трябва да стане стъпка по стъпка. Ако гледаме просто броя на учениците и студентите, които влизат в системата, някой би се изкушил да каже, че не е нужно разходите за образование да растат, защото всички знаем, че броят на обучаваните намалява и това е ясна и еднозначна тенденция. От тази гледна точка може да се коментира, че темпът на ръста на разходите трябва да бъде реалистичен. Но за мен много по-важно е, че имаме вече имаме опит с ударно повишаване на средствата за образование, което автоматично генерира усвояването им по непродуктивен начин. Ако се тръгне с някакъв вид рязко и радикално увеличаване на средствата за образование, това по-скоро ще ни гарантира един нежелан резултат – парите ще се "източват" в неправилна посока и неефективно. Освен това ще създадат и институционализират порочни практики, които след това ще блокират продуктивното усвояване на средства. Освен стъпка по стъпка, увеличаването на бюджета за образование трябва да стани и при много строг контрол и с друга логика. Това беше и една от причините за създаването на обособена оперативна програма "Наука и образование за интелигентен растеж" (ОПНОИР). Правилата там са много по-строги и в самата програма има заложени предварителни условия, които трябваше да гарантират оптимизацията на системата на училищно и висше образование. Защото логиката на програмата е на образованието да не се гледа просто като на социална политика, а като на инвестиция. Прозрачността и контролът при оперативните програми също са с по-висок стандарт. Стартирането на оперативната програма и ефективното й прилагане е едно от условията за добро финансиране. Макар че една от основните пречки пред успешното стартиране на ОПНОИР и ниският първоначален кредит на доверие към нея от ЕС са свързани с факта, че в образованието нашата държава не усвоява ефективно средства. А каква е причината секторът този път да влезе в предизборните кампании? На първо място, защото образованието достигна ниво на криза, което вече се усеща във всички сектори. Бизнесът алармира много отдавна, че му липсват добре подготвени кадри и този дефицит се задълбочава до драматични размери. Освен това все по-настойчиво в общественото мнение се налага разбирането за силната взаимовръзката между неграмотност и престъпност. Когато се стигне до ситуация, когато кризата в един сектор има своите драматични проявления във всички останали, напълно естествено е всички партии да заложат приоритетно в програмите си реформирането и по-високото финансиране на този сектор. Подобен пример може да дадем и с темата за бедността и ниските доходи – виждате, че на тези избори всички партии залагат на програми за увеличаване на реалните доходи. Както в много други сектори, и в образованието в момента се извършват промени, които много от отдавна се чакат и се обсъждат. Не става нищо, което е неочаквано или ново. Всичко, което се прави, се прави с обещанието и уговорката, че целта му е това, което всички искат. Но едно е да кажеш "това ми е целта", друго е мерките ти да са ефективни. В образованието вече сме стигнали до този етап, в който се знае какво е желано и всички знаят какво да обещаят. Но това е и страшен етап. Защото много трудно можеш да отсееш житото от плявата. Ясно е, че след изборите държавата трябва да направи решителна стъпка към по-големи инвестиции в образованието, след като всички основни партии го определят като приоритет. От тази гледна точка е много трудно следизборно да не се спази това обещание. Ще се задържи ли като приоритет и след вота? Първият аргумент, че ще се задържи, е този предизборен консенсус. Но вторият е, че макар стартът на реформата в образованието много дълго време да беше блокиран, тя вече започна. Особеното на тези реформи е, че когато веднъж започнат, трудно могат да бъдат спрени или забавени. И оттук нататък, ако образованието не е приоритетно, ако неговата реформа се блокира, това вече може да свали правителство. Така че няма как образованието да не остане приоритет и след изборите. Едва ли някоя партия, ако влезе в следващото правителство, ще може да си позволи да го пренебрегне. От каква промяна в държавните разходи за образование има нужда и какъв вид инвестиции биха имали положителен ефект върху сектора? Първият и основен проблем, в който трябва да се инвестира, е качеството на образованието. Когато говорим за качество на образованието, основен критерий е реализацията както на обучаваните – ученици и студенти, така и на обучителите – учители и университетски преподаватели. И тук не става дума за някакви квалификационни курсове, а за това дали да бъдеш учител и преподавател е успешна житейска стратегия. Въпросът е не само на доходи, но и на начин на живот, а също и на много други компоненти – социален статус, перспектива. По отношение на реализацията на университетските преподаватели най-точният критерий е мобилността. Има високо качество на образованието не просто когато няма безработни сред завършилите професионалните гимназии и университетите, но и когато преподавателите могат свободно да избират къде да преподават, да пътуват, да правят проекти в цяла Европа – и това да е част от тяхната професионална реализация, а не странично занимание за допълнителни доходи. Второто, в което трябва да се инвестира, е големият проблем с отпадането от училище. Най-добрият механизъм за борба срещу това е ранното и целодневното ангажиране на децата в училище. Това е промяна на философията на образованието в България, защото изисква педагогогически умения, на които до този момент не е придавано първостепенно значение. Първостепенно значение обикновено има умението да предаваш знания. А тук най-важното е ангажирането на детето и усвояването на конкретни житейски умения. Затова има смисъл да се инвестира в мотивацията както на учениците, така и на учителите. Пасивният учител, който преподава "между другото" или "по навик" силно обезкуражава учениците. Важно е да се подчертае, че средствата за образование са инвестиция, а не подпомагане. На образованието не трябва да се мисли като на социална политика. Финансирането трябва да върви така, че да гарантира на училищата и образователните институции равенство на възможностите, а не да предоставя на всеки някакъв ресурс. В момента имаме предоставяне на ресурс, който се усвоява повече или по-малко ловко от училища и университети. Когато говорим за финансиране на образованието, основното, което трябва да се промени, е неговата философия. Трябва да се финансира инвестиция и да се изисква от другата страна ангажимент и добавена стойност. В момента логиката на финансирането на образованието е, че се предоставят едни средства и се получава така, че пасивните училища, които нищо не правят, са по-добре от активните, които например отделят разходи за извънкласни дейности. Същото се отнася и до университетите, които поддържат широк кръг от специалности, някои от които не са печеливши, но поддържат ниво на академизъм.