Политикономика на въоръжаването

Българският министър-председател Бойко Борисов никога не е крил, че не обича да дава пари за армията. Премиерът нееднократно и недвусмислено е поставял разходите за отбрана назад в своите приоритети и дори не се е притеснявал да определи идеите за закупуване на използвани изтребители като "даване на пари за бракми". Борисов обаче беше принуден сериозно да ревизира неприязънта си към военните в името на международните отношения: заради новата стратегическа концепция на НАТО след анексирането на Крим, а в по-ново време – и заради заплахите на американския президент Тръмп, че няма да пази отказващите да си плащат съюзници. С посещението на френския президент Еманюел Маркон у нас ребусът около бъдещото превъоръжаване на българската армия стана още по-заплетен.

В настоящата геополитическа ситуация ангажиментът за достигане на 2% от БВП за отбрана се превръща в нещо повече от куха политическа мантра и това не са разходи, които лидерът на ГЕРБ (а всъщност който и да е държавен глава на страна от НАТО) ще може да си спести безнаказано. Към момента индикациите са, че в процеса на превъоръжаването премиерът ще се опита да остане равноотдалечен от различите големи съюзнически държави, които са потенциален доставчик на военна техника. Това обаче няма да е лесно, тъй като интересите им често са взаимно изключващи се. В крайна сметка мнозинството със стиснати зъби даде зелена светлина на два военни проекта – за нов тип бойни самолети и модулни патрулни кораби, и започна подготовка на документацията за трети – за нов тип бронирани машини за пехотата. Общата стойност на трите модернизационни програми е внушителна – от порядъка на 3.5 млрд. лв. Отделен обаче е въпросът как тези разходи ще бъдат разпределени във времето, а също така кога проектите ще стартират и в какъв ред. С изявлението си, че "пехотата е царицата на боя" и че авиацията трябва да е последен приоритет, Борисов даде ясен сигнал, че проектите вероятно няма да вървят паралелно.