Четири лични истории

д-р Младен Савов: Аз тръгнах, знаейки, че ще се върна

Младен е на 39, от София и се е завърнал в България след близо 10 години научна дейност в университети като University of Manchester, New College в Oxford, Reading University, както и University Pierre and Marie Curie в Париж. От тази есен Младен ще води и курса "Вероятности 2" във Факултета по математика и информатика в Софийския университет.

Макар че с неговия академичен опит може да отиде навсякъде, той избира да се върне в България преди три години. "Причините за мен бяха социални - родители, близки, приятели, познати. Когато си бил 25-26 години в една страна, се обвързваш емоционално с нея. Аз тръгнах, знаейки, че ще се върна", казва Младен и добавя: "Другата причина за мен е, че наистина смятам, че има какво да се направи за България. Всеки човек може да е много полезен. Може да не е нещо грандиозно, но пак е нещо. Например моето преподаване в университета е много важно, за да не губим студенти. Защото най-добрите обикновено отиват навън. Но дори и да отидат, е хубаво да се върнат след 2-3 години", добавя математикът.

Социалната среда в New College също му допада, но както казва той, "приятели на по 10-15 години не се заменят лесно". Фактът, че като цяло заплащането в образователната сфера в България не е високо, не го притеснява - от една страна, защото професията му позволява мобилност. Тъй като математиката не изисква голяма инфраструктура, възможностите се оказват много повече, отколкото предполага. "Заплащането по европейски проекти е доста добро, но това в БАН и факултетите е доста ниско. Все пак, когато се връщах, въобще не очаквах толкова много възможности, колкото тези, които се откриха пред мен", казва Савов. Не е изненада обаче, че според него заплащането е основното, което трябва да се промени, за да се връщат хора. "В научната сфера трябва да има по-високо заплащане, ако искаме да върнем перспективни учени, особено българи. Има и бюрократични спънки, но това е най-важното."

В New College Младен се запознава и с прочутия биолог и автор на бестселъра The God delusion Ричард Доукинс, но той самият не е впечатлен от него. "Лично аз съм вярващ човек, както и много други учени. В наши дни другото мнение доминира, но всъщност далеч по-малко, отколкото повечето хора предполагат."

На въпроса дали съжалява, че се е върнал, Младен е повече от категоричен. "В началото никой не ме разбираше, но после започнаха да си идват хора от Германия, от Англия. Има и много други хора, които се връщат и виждат, че не е чак толкова глупаво решението", убеден е той. Мисля, казва Младен Савов, че човек "може да е щастлив у нас".

Евгения Маркова

Евгения Маркова: Това завръщане просто не съществува

"Нас така са ни отгледали. Откакто се помня, идеята винаги е била, че ще замина някъде", казва 24-годишната Жени Маркова. Нейният път е свързан с науката от момента, в който тя завършва Американския колеж в София. Започва с генетика в университета в английския град Йорк, след това година стаж в биотехнологичната компания Heptares Therapeutics, а сега - докторантура в Института по структурна и молекулярна биология, съвместна структура на University College London и Birkbeck College в Лондон.

"Заминах, защото исках да се занимавам с наука и имах няколко варианта - САЩ, Канада и Англия", обяснява Маркова. Въпреки че почти всичките й съученици и приятели заминават, след като завършват гимназия, и това е естественият развой на събитията в такава среда, тя не смята, че това е основната причина да реши да го направи. Все пак историята за българина, който е заминал в чужбина и е успял, се чува отвсякъде, отбелязва тя.

Решението да се занимава с наука взима в 11 клас. "В тази сфера пътят е ясно начертан от академична гледна точка и е сравнително безопасен избор на кариера. Почти винаги ще имаш работа, независимо до каква степен искаш да се развиеш", смята Жени. Докторантурата е естествено продължение на събитията, тъй като в компанията, в която е работила известно време, е била заобиколена от истински вдъхновяващи учени, които са я запалили още повече. Изборът между Англия и САЩ пък е бил основно въпрос на продължителност на програмата - в Лондон докторантурата е четири години, докато в Щатите трае цели шест.

За връщане в България на този етап не става дума. Ако някога се замисли за път обратно, ще бъде основно заради семейството. "Освен това имам силна връзка с природата, тук (в Обединеното кралство - бел. ред.) тя е по-различна и в България се чувствам по-добре в това отношение", замисля се тя. Но носталгията не е достатъчна и Жени е категорична, че на този етап не вижда професионално развитие в България. В Англия се инвестират значителни средства в скъпа апаратура, има традиции в изследването (институтът, от който е част, се занимава с молекулярна биология от поне шест десетилетия), обградена е от експерти, които са неизчерпаем източник на знания и опит. Тя не очаква, че би могла да открие цялото това вдъхновение и удовлетворение от работата в България.

Но не само кариерните планове я държат далеч от дома: подобно на други свои връстници, тя е леко разочарована от средата. "Има някаква негативност в България, която ме натъжава. Не знам дали бих могла да съм толкова продуктивна, колкото съм тук сега. В Англия има определен манталитет, заради който нещата просто се случват, хората поемат отговорност и знаят, че съдбата е в техните ръце", смята Жени. В нейната сфера на този етап България трудно привлича младите хора обратно, защото няма финансиране. "Трябват средства, които да се влеят в науката, институтите и образованието, а това идва от външни източници, които не смятат България за добра почва за такива начинания засега. Голяма част от парите в Обединеното кралство пък са правителствени, идват от данъкоплатците, а в България няма как това да проработи засега", разказва Маркова. Държавата е и най-сериозният проблем според нея. Тя вижда, че системата не работи, че в ежедневието има всякакви пречки, като успехите се случват въпреки държавата, а не с нейна помощ.

Изборът й е подпечатан и от това, че всичките й приятели са в чужбина. "Това завръщане просто не съществува", заключава тя.

Свилен Рангелов

Източник: Ian Bailey photography for Kairos

Свилен Рангелов: Ако ще правя бизнес в развиваща се страна, по-добре да е вкъщи

Свилен завършва Американския колеж в София и Университета Дейвидсън в Северна Каролина с икономическа специалност. След дипломиране решава да се включи в семейна фирма за мебели на свой състудент, но нещата не се развиват така, както очаква, и в крайна сметка се връща в България. Причината: най-неправилният възможен момент за започване на бизнес.

"Имотният балон, който се спука точно след като завърших през 2007 г. - никой не предполагаше, че ще е толкова зле. През цялата 2008 г. имаше проблеми и се преместихме в Мароко. Тогава последва и сривът на Lehman Brothers и изведнъж цялата икономическа среда стана високорискова. Тогава аз си казах, че ако ще правя бизнес в развиваща се страна, по-добре да се върна направо вкъщи", разказва Свилен Рангелов. И добавя, че когато си в чужбина, винаги си мислиш за връщане така или иначе, но когато се случат такива сериозни трусове, просто го правиш. "Ако бурята ще е продължителна, по-добре да си някъде, където се чувстваш уютно", е мнението на Свилен.

Връщането му в България, макар и донякъде по неволя, се оказва ползотворно. Тук заедно с брат си Константин (който пък се връща след завършване на университет в Холандия) създава Dronamics - компания за дронове, която се занимава с логистика на товари. С компанията печелят едно от големите европейски стартъп състезания - Pioneers Festival Challenge. Повечето хора в компанията им също са наскоро върнали се от чужбина млади българи. А как ще привлекат още? Според Свилен приоритет трябва да е именно създаване на благоприятна среда - "която да ги кара да се чувстват сигурни, и връщайки се, да помагат бизнес екосистемата да става все по-добра и възможностите да стават все повече."

За двамата братя Рангелови например е важна каузата да се възроди авиопроизводството в България. "Убедени сме, че е възможно". Според 32-годишния Свилен, който редовно пътува в чужбина, слабите страни на България, като например бюрокрацията, са валидни и за всяко друго място по света. Но за него най-позитивната страна от избора му да се прибере е удовлетвореността от личностното развитие, "която е в пъти по-важна и ценна от всичко друго".

Фотограф: Крис Петров

Крис Петров: За всеки Волен Сидеров си имаме по един Тръмп тук

Когато Крис Петров заминава за САЩ през 1999 г., т.нар. дотком балон все още дори не се е надул докрай и за IT специалистите като него има много и високоплатена работа. Но не това е основната му мотивация да замине - разказва, че и в България се е радвал на много висок стандарт на живот. "Първата година - година и нещо живях дори по-зле финансово, отколкото в България. Това, което ме привлече, бе, че Силициевата долина е меката на технологиите", казва той.

От неговата камбанария, докато политиците в страната ни поддържат сравнително правилен курс, в САЩ нещата не изглеждат така. "Тук само клатят лодката и никой не смее да вземе трудните решения", добавя той и разказва, че докато най-богатите 10% американци просперират, всички останали дълбаят на едно място, а това нагнетява социалната атмосфера неимоверно. "Връщам се в България на всеки две години и виждам огромна промяна всеки път", смята Петров и дава примери: по-ефективна и по-бърза администрация от американската, по-бързо вадене на документи и дори по-учтиви служители. Според него корупцията, от която се оплакваме в България, е дори повече в САЩ: "Тук я наричат лобиране."

И все пак той не би се върнал в обозримо бъдеще. Поради много практични причини: "Харесвам времето в Калифорния. В София зимата е ужасно студено, но ако глобалното затопляне създаде средиземноморски климат в България, ще се замисля", шегува се той. Освен това, веднъж свикнал с най-цветния и мултикултурен щат, на Петров му изглежда трудно да си представи как би живял в София отново. "Едно връщане към България е като да емигрираш наново. Трябва да търсиш добри адвокати, счетоводители, да научиш нови неща. Старите приятели ги няма, а нови се правят трудно", казва той. Американското гражданство му дава и специални привилегии да държи акции в компании, в които по принцип не би могъл да инвестира. На последно място, но не и по важност, стои въпросът с естеството на работата им - като ИТ специалисти, Петров и съпругата му са в меката на технологиите и трудно биха намерили по-добра перспектива другаде. Все пак той си оставя вратичката отворена - в САЩ му харесват само три града на Източното крайбрежие и "ако развалят и тях, сериозно ще се замисля".

За финал Петров споменава няколко неща, които би се радвал да види променени в България, и те са свързани основно с манталитета на хората - да "мислят първо за себе си, а после и за другите", "да гледат проактивно на проблемите и да мислят практически начини, по които да ги разрешават" и да не си мислят, че живеят на най-корумпираното и зле управлявано място. "За всеки Волен Сидеров си имаме по един Тръмп тук", смее се той и заключва: "А той е само черешката на тортата, трябва да видите конгресмените!"