Сашо Дончев: Свободата на словото не може да бъде ограничена – или я има, или я няма

По темата за медии, свобода и политически натиск "Капитал" разговаря със Сашо Дончев - основател и изпълнителен директор на "Овергаз" и издател на всекидневника "Сега"

Защо се стигна до това положение с медиите?

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Преди 28 години с много ентусиазъм и сълзи от радост се обявихме за свободни и бяхме твърдо решени да променим живота си към по-добро. Оказа се обаче, че няма обща дефиниция какво е това "по-добро" и ако не всеки, то по групи, го разбираме по различен начин. Най-ентусиазираната група мечтаеше за големи промени, но се задоволи с премахването на символите на комунизма, а не на комунистическите принципи, върху които беше изградено и функционираше българското общество. И тъй като принципите са основите на обществото, то продължи да функционира постарому. Така че доникъде не сме стигнали. Стоим си там, откъдето уж тръгнахме.

Другият голям проблем са понятията, с които живеем. Истинска Вавилонска кула! Всички искат "Свобода на словото!", но пак всеки по своему тълкува какво означава това. И тъй като няма критерии що е това слово, обществото е убедено, че всяка дума е слово. Болшинството смята словото за оръжие и обяснява, че точно заради това го ограничава или дори забранява. И дори не си дава сметка, че при невнимателна употреба всеки може да си навреди или дори да причини страдание на хората, които обича.

Напоследък е много модерно да се говори за "fake news", но е време да признаем, че не фалшивите новини, а фалшивите понятия влияят на нашите емоции и решения. Думите, с които общуваме, са понятия. Ако подменим понятието, най-често поради недостатъчно високото ниво на своята култура, ние губим ориентирите и стигаме не там, закъдето сме тръгнали.



Кой седи срещу свободата на журналистиката?

Свободата не се дава или подарява. Свободата е резултат на индивидуално или колективно действие, мотивирано от вътрешна потребност на извършителите. Свободата е политическо понятие и затова само политическо действие може да бъде определено като ограничаване на свободата, в това число на словото. Ето защо единствено действия на държавата могат да бъдат определени като ограничаване на свободата на журналистите. Какво може и какво не може да се пише или говори в една медия решава нейният собственик. Нашето несъгласие и неприемане на етиката и/или естетиката на дадена медия ни дава основание да не я четем, слушаме или гледаме. Можем, разбира се, свободно да споделяме своето мнение за нейните качества, но би било неправилно да твърдим, че в тази медия има проблем със свободата на словото.

Принципите, които защитава една медия, са принципите на нейния собственик. Няма логика някой да си мисли, че аз ще разреша нацистка или комунистическа пропаганда в моя вестник. Чрез медията собственикът показва своята ценностна система и в какво общество той би искал да живее.

Собственикът, издателят и журналистите в една медия трябва да са съмишленици и съратници, които са обединили своите усилия и ресурси в защита на общи за тях етични принципи. Трябва да признаем, че при несъгласие между тях в по-неизгодна позиция е собственикът, защото той няма свободата да напусне.

Какви са инструментите за натиск?

Не знам как един журналист би могъл да бъде принуден да напише или каже нещо, с което не е съгласен. Просто не познавам механизмите, по които подобни поръчки се реализират. Знам, че има автоцензура, но не знам какво я подбужда. Казват, че това е някакъв страх, но аз не разбирам от какво. Не мога да приема обяснението, че това е страх за хляба. Всеки има близки, роднини, деца... И на тях ли обяснява, че прави нещо, от което се срамува, заради хляба? Какъв ли е вкусът на този хляб? Какви ли деца можеш да отгледаш с такъв хляб? Какво общество ще създадат те?

Не съм сигурен, че можеш да се наричаш журналист, ако си изразител на чужди мисли. Свободата на словото не може да бъде ограничена – или я има, или я няма. Затова единственият начин да ликвидираш свободата на словото в една медия, е да ликвидираш възможността на нейния собственик да осигурява нейната издръжка. Има, разбира се, и по- лоши решения, като "...няма човек-няма проблем". Но принципът е същият. Всяка медия разобличава силните на деня - гангстери, фанатици, политици и подобни, престава да говори, ако нейният издател остане без възможности да осигурява необходимите за съществуването й средства.

Проблемът с добрите медии е още по-сериозен, защото за тяхната издръжка са нужни не просто пари, а честно заработени пари. В България има доста хора с много пари, но една част от тях се срамува да ги покаже, защото не може да обясни откъде са, а друга част могат да си купят много желаещи да й угодят и служат, но те не са журналисти по призвание и не могат да направят добра медия.

Какво да се прави?

Аз отдавна съм престанал да бъда песимист за живота в нашето общество. След като пред очите ми се сгромоляса комунизмът, които изглеждаше като "края на историята", съм убеден, че това, на което днес сме свидетели и потърпевши, ще свърши много скоро. Нищо особено не се иска от никого. Нормалните хора нямат причини да се мразят и воюват, да изграждат граници и огради помежду си. Природата ни е създала да се обичаме и през своите таланти и умения да си помагаме. Това и трябва да правим.