В отговор бизнесът поиска оставката на социалния министър Бисер Петков, въпреки че работодателите бяха предупредени, че ще се стигне до административно увеличение при липса на диалог. Министърът увери, че е склонен на такъв, но към момента подобни заявки липсват.

Синдикатите се фокусират върху увеличението на минималната заплата с 50 лв., което считат за твърде малко. Фокусът на бизнесът също е към обещавания механизъм за определяне на минималната работна заплата, а не върху остаряла и ненужна практика като минималните прагове. Куршумът обаче пропусна и двата заека - мина още една година, в която нито преговорите за осигурителните прагове се осъществиха, нито дискусиите за механизма постигнаха напредък. Междувременно негативите от първата мярка отнасят нискоквалифицираните работници и младежите, а втората продължава да се базира изцяло на политически, а не на икономически интереси.

Какво представляват праговете

Да обясниш на чужденец какво представляват минималните осигурителни прагове в България е предизвикателство, тъй като те нямат аналог сред европейските икономики, където хората се осигуряват на това, което получават и декларират. Праговете бяха въведени през 2003 г. като инструмент за изсветляване на икономиката. Идеята е, че всяко тяхно увеличение задължава работодателя да осигурява персонала си на все по-висока сума, като така трябва и да им изплаща все по-голяма част от заплатата официално, а не "под масата". Друг бонус са постъпленията към бюджета на осигурителната система.

Докато бюджетният ефект е лесно да се види, дали праговете постигат другата цел - да изсветлят икономиката, остава въпрос без отговор. Все още няма доказателства, анализи или икономически обосновани изследвания, които да потвърждават предполагаемия положителен ефект. Мнението на експерти и на работодателските организации като цяло е, че инструментът е тромав, измислен и ненужен.

Самите нива се определят според заеманите длъжности и икономически дейности (общо 85 бранша с около 2 млн. работещи в тях по данни на ИПИ) чрез споразумения между работодатели и синдикати. Преговорите на практика са фиктивни - споразумения се постигат само за някои сектори, като средното увеличение в тях се разпространява административно и до останалите, независимо дали даден бранш има представителен работодателски или синдикален съюз. "Средностатистическите подходи, които министрите поемат за браншовете, в които няма постигнато договаряне, е вид анахронизъм", смята Явор Алексиев от ИПИ.

Ефектите са спорни

Мярката вдига осигурителната тежест за бизнеса, но ефектите не са еднакви във всички професии и браншове. Според доклад на БАН, базиран на анкетирани фирми, всяка трета компания счита, че праговете възпрепятстват наемането на млади и нискоквалифицирани работници. Две трети обаче не намират това за проблем.

Така например в сектор машиностроене в индустриалната зона на Пловдив работещите имат висока производителност, съответно и заплати над праговете, и административното увеличение на праговете не засяга работодатели. От другата страна са обаче бизнесите с по-ниска производителност и възможности, за които цената на труда нараства. "Повишението на праговете по-скоро ще засегне работодатели в по-тежки сектори, които губят конкурентни предимства - като текстил, мебели, дървообработка", коментира икономистът Георги Стоев от Industry Watch. "Реакцията на тези работодатели вероятно ще бъде съкращаване на персонал, възможно е и закриване на цели предприятия", допълва още той.

България неведнъж е отнасяла критики по отношение на системата за определяне на праговете. И Европейската комисия, и МВФ посочват, че с увеличението им се оскъпява наемането на нискоквалифицирани кадри и младежи. Спъването на заетостта може да звучи странно като аргумент във време, в което пазарът на труда се развива толкова добре. Безработицата е близо до предкризисните си нива, а заетостта расте. Все още обаче има едни 250 хил. безработни, от които 90 хил. са ниско- и неквалифицирани, а 124 хил. са със завършено средно образование. При младежите до 24 години пък безработицата е 17.2% към края на 2016 г. На фона на острия недостиг на пазара на труд изглежда противопоказно да се предприемат каквито и да било мерки, които да увредят допълнително шансовете на социалните групи, които все още си търсят работа.

Според Явор Алексиев въпросът с праговете е на практическа основа. "При растящи заплати, растящи приходи от осигуровки в бюджета и постъпления от данък общ доход, които преизпълняват очакванията, повишението на минималните прагове е ненужно. Всички тези фактори показват, че бизнесът вдига възнагражденията и без тях", коментира Алексиев. Функцията им като инструмент за изсветляване на икономиката също е безсмислена. "Ако българите имат проблем с това да се осигуряват върху нормалните си доходи, това показва липса в системата на държавното обществено осигуряване, което е съвсем друг въпрос", счита Алексиев. "Това показва липса на доверие от страна на работещите да инвестират в тази система", допълва още той.

Голямото разочарование за годината

Праговете, макар да нямат регулаторна рамка, играят ролята на минимална работна заплата за някои професии. Въпреки че за 2018 г. заложеното им увеличение е 3.9%, като се вземе предвид и ръстът на МРЗ от 10.9% до 510 лв., средният ръст достига 6.8%.

Плановете на правителството са до 2020 г. минималната заплата да стане 610 лв. Причината най-просто може да се обобщи с думите "защото така обещахме" - номиналното увеличение беше част от предизборната кампания на кабинета "Борисов 3", след което се появи и в средносрочната бюджетна прогноза. Числото обезсили заявката на правителството, че до края на годината ще има обективен механизъм, по който да се установява оттук нататък промяната на минималната заплата, а преговорите буксуват. "Дори да приемем, че се постига напредък, той по-скоро е свързан с процедурата на преговорите, а не с изготвянето на иконометричен модел или инструментариум за оценка на ефекти", коментира Алексиев. "Това означава, че политическият фактор ще остане водещ", допълва още той.

Неслучайно Брюксел критикува и начина, по който се взима решението за минималната заплата. Липсата на механизъм превръща процеса в политически инструмент, който може спокойно да пренебрегне или да не предвиди икономическите последствия. На практика в момента минималната заплата е толкова, колкото каже Министерството на финансите.

Дискусията, изглежда, отново ще се отложи за догодина. Или по-нататък.