Въпреки че опитите да се припише някаква стратегия на българското правителство са пресилени, решението от миналата седмица България хем официално да обяви, че застава зад Виктор Орбан – лошото момче на Европейския съюз, хем, че не застава напълно зад него, със сигурност не е съвсем случайно.
Премиерът Бойко Борисов никога не е крил, че е противник на наказателните процедури - логично, след като България вече повече от десетилетие стои извън шенгенската зона за свободно придвижване и с наблюдение над съдебната си система. Заявката миналата седмица, на която беше дадена гласност от вице-премиера Красимир Каракачанов, че България ще гласува против евентуални санкции срещу Унгария не е и новост – Борисов не веднъж е казвал, че противник на течащата сега процедура срещу Полша.
Финтът обаче идва точно в момент, в който опитите на европейските институции да убедят Полша и Унгария да спазват базови демократични ценности вървят към задънена улица. Започнатите наказателни процедури срещу Варшава и Будапеща изискват или единодушие от страните членки, т.е. няма шанс да минат, или пък са по въпроси, по които европейското право не дава ясна дефиниции – като какво е това независима съдебна власт. Последното може да попречи на Европейския съд да излезе с категорична присъда, след като ЕК поиска това заради политиката на Полша за политическа намеса в съдебната система. Липсата на яснота дори може да доведе до това Варшава да откаже да изпълни присъдата, което ще доведе ЕС до тежка институционална криза.
Заявката на София обаче е поредният удар срещу опитите на европейските институции да задават въпроси за човешки права, демократични норми или корупция. Даването на публичност на несъгласието на България цели, страните членки да са наясно, че опита да прокарат наказателни мерки, няма шанс. Процедурата по чл. 7 от Договора за ЕС може да бъде блокирана още в зародиш само от шест страни членки (Висшеградската четворка заедно с България и Румъния).
Надеждата на правителствата в повечето страни от Източна Европа (без трите прибалтийски държави) е, че с навлизането на повече популистки партии на власт, както и с постепенното вземане на надмощие на по-консервативните крила в традиционните партии (както това става в Германия, Дания или Швеция) след изборите през май 2019 г. Брюксел ще смени политиката си. И те ще се освободят от една досадна опека.
Пред задънена улица...
Противоречията между Брюксел и Полша започнаха през 2016 г. след като година по-рано на власт във Варшава дойде националистическата партия "Право и справедливост" (ПиС), водена от Ярослав Качински. Тя започна чистка в държавната администрация и военните, обвинявайки ги, че те са саботирали предишното управление на ПиС между 2005 и 2007 г. След като полските съдилища дадоха отпор на част от промените, чистката се насочи и към съдебната система. Законодателството, предложено през 2016 г. "дава възможност на законодателната и изпълнителната власт да се намесват грубо и мащабно в администрирането на правосъдието и затова представлява сериозна заплаха за независимостта на съдебната система в страната", се казва в становището на юристите към Венецианската комисия (консултативен орган към Съвета на Европа).
"Ако сегашните въпроси, свързани с върховенството на закона, бяха очевидни през 2004 г., мисля, присъединяването на няколко страни членки към ЕС щеше да бъде отложено с доста време", тъжно констатира пред "Капитал" висш служител на Европейската комисия, част от екипа, който преговаряше условията за влизането на новите страни членки в периода 2000 - 2007 г.
Под лозунга за премахване на окопалите се в съдебната система комунисти Качински се опитва да демонтира всички пречки, за да може неговата партия да провежда еднолична политика, но и по примера на Унгария - да направи всички възможно да не позволи да бъде изместен от власт. От 2010 г, насам Виктор Орбан постепенно овладя съдебната власт, елиминира критичните медии и си създаде стабилна избирателна маса (като даде гражданство и социални привилегии на всички унгарци извън страната), с която да е непоклатим. На практика в момента Качински буквално копира стъпките на Орбан – например законът, с който се променя пенсионната възраст на съдиите в полския Върховен съд, като по този начин се елиминират неудобните магистрати, е унгарско "изобретение".
Това се оказа твърде много за Брюксел. "Политиката на Полша е копи-пейст от това, което се случваше в Унгария", коментира за "Капитал" Юдит Сaргентини, евродепутат от групата на Зелените и Европейския свободен алианс и обяснява, че ЕС не може да си позволи такова поведение, ако иска неговите страни членки да спазват едни и същи принципи. Саргентини беше автор на критичен доклад за Унгария, който стана повод Европейският парламент да гласува преди две седмици с две трети мнозинство резолюция, в която настоява срещу Будапеща да започне процедура за отнемане правото й на глас заради системни нарушения на основни принципи, върху които е основан ЕС. Тя категорично отхвърля обвиненията, че проблемите на Полша и Унгария се дължат на тяхната позиция за имиграцията - "само 1/12 от доклада ми касае този въпрос", подчертава Саргентини.
Брюксел обаче има слаб инструментариум в областта. Процедурата по чл. 7 от Договора за ЕС, чрез която може да се отнеме правото на глас на страна членка, може да бъде задействана само с единодушие (разбира се без в гласуването на участва държавата срещу, която е насочена). Тъй като процедурата е трудно да бъде задействана, тя цели повече да засрами държавата, към която е приложена, не толкова да я накаже.
Идеята за процедурата се ражда, след като през 2000 г. Австрия беше подложена на натиск от другите 14 страни членки да принуди лидера на националистическата Партия на свободата Йорг Хайдер да се оттегли от австрийския кабинет. Тогава дори намекът за изграждането на санитарен коридор около Австрия накара Хайдер да подаде оставка, макар че партията му остана в управлението (и през миналата година, когато тя се завърна във властта, вече никой не възрази). Така че за повечето страни членки наличието на подобна символична процедура е изглеждало достатъчно.
При източноевропейските страни това не проработи. Нито унизителното за България стоене извън Шенген, нито безпрецедентното наблюдение над българската съдебна система доведоха до желание за реформи. Проблемът е, че самата политическа класа няма интерес да ги направи – тя съществува именно защото е безконтролна. Тоест там, където ЕС има нужда от инструменти за мозъчна операция, той разполага със средства за фейслифт.
"Полското правителство няма да се огъне пред заплахата, Ярослав Качински знае от опит, че без да елиминира правните инструменти за контролиране на изпълнителната власт, няма как да реализира своята политическа визия", смята Спасимир Домарадски, преподавател по политически науки и международни отношения в университета "Лазарски" във Варшава.
Саргентини напълно осъзнава, че действията на ЕП към Унгария няма как да доведат бързо до промяна: "Важното е, че изпращаме политически сигнал, казва тя, на предстоящите избори, особено християндемократите ще трябва да обясняват на избирателите си как търпят в редиците си политик като Орбан." Поне в България сигналът засега не изглежда да е приет. Вместо това гравитиращи около ГЕРБ анализатори започнаха да оприличават ЕС на СССР.
... или пред революция
Вероятността натискът на ЕК да доведе до преобръщане на ситуацията е малка, но не невъзможна.
"Сегашните действия могат да създадат прецедент", смята Светослав Малинов, единственият български десен евродепутат (от ДСБ), който гласува за санкции срещу Унгария. "Върви се натам европейските права и европейските пари да са неразривно свързани, но по-важното е, че европейските институции вече не се притесняват да критикуват, беше нарушено изкуственото усещане за консенсус по всичко", допълва Малинов, според когото именно това е пътят ЕС да се превърне в истински съюз, в който понякога страните се карат.
Освен това имиграционният проблем пред ЕС започна макар и бавно да отшумява. И все по-малко може да се използва като оправдание от Унгария и Полша за провежданите от тях политики. Сега, въпреки че едва 1/12 от доклада на Саргентини за Унгария се отнася до миграцията, позицията на Будапеща по въпроса се използва като прикритие за подкрепата за цялостната политика на Виктор Орбан.
По-важното обаче е друго. Въпреки че унгарското и полското правителство уверено се опълчват на Брюксел, един факт не може да убегне - избирателите традиционно вярват повече на европейските институции, отколкото на собствените си политици. И унгарците, и поляците са точно толкова зад Орбан и Качински, колкото българите зад Борисов, но за сметка на това в мнозинството си подкрепят ЕС. Това е ситуация, която няма нищо общо с Великобритания, където британците традиционно гледат с недоверие на всичко, свързано с ЕС (а и с континента изобщо).
На практика местните правителства са изправени пред просто уравнение. Докъде може да стига конфликтът им с Брюксел, преди избирателите им (а и фирмите, които зависят от парите на ЕС) да кажат баста. Засега в Унгария опитът показва, че търпимостта е все още висока.
2 коментара
Никой не ги пипаше тези държави, докато не спираха лелеяните Сороски бежанци от Централна Азия.
Проблемите се очертават предимно сред по-новите членове. Затова накрая по-богатите може и да дигнат ръце и да превключат на две скорости. Тогава ще си блъскаме на първа и колкото и да мрънкаме, само ще повишаваме шума в двигателя, но не и скоростта. А накрая пак ще ревем, че някой друг ни е виновен.