Даниела Доковска: Никой не е казал, че демокрацията е вечна

Даниела Доковска е адвокат, хоноруван преподавател по наказателен процес в СУ "Св. Климент Охридски", бивш председател на Висшия адвокатски съвет. Член на управителния съвет на Съюза на учените. Даниела Доковска е адвокат с изключително висок авторитет, определяна като професионален еталон и морален коректив. Носител е на голямата награда на БХК за 2010 г. за принос към правата на човека.

Наскоро проф. Герджиков заяви в интервю, че вие сте били най-настоятелна за искането да се закрие Съветът по законодателството към Народното събрание с думите: "Не искам името ми да се свързва с това, което става в парламента." Какво става в парламента от ваша гледна точка?

Не съм предлагала да се закрие съветът – това е извън моята сфера на въздействие. Просто неколкократно и настоятелно молих проф. Огнян Герджиков да направи нещо, защото не искам името ми да се свързва с това законодателство. Изпитвам неудобство, когато колеги ме питат: "Какво правите в този Съвет по законодателството, мълчите ли?" Това е обидно. Съветът беше създаден през октомври 2017 г. През цялата 2018 г. не са му възлагани никакви задачи. Водещи професори от университета също споделяха, че искат да напуснат. Мисля, че проф. Герджиков направи разумно предложение – по-добре тази структура да не съществува, отколкото да оставя невярното впечатление, че законодателството се предхожда или съпътства от експертна дейност.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Съветът по законодателството е своеобразно научно образувание, което се формира от председателя на парламента, за да подпомага законодателния процес – да анализира внесените законопроекти и да прави предложения за тяхното усъвършенстване. Ако председателят на Народното събрание счита, че парламентът няма нужда от такъв орган, той няма да съществува. Както става ясно, в последните три мандата на Народното събрание управляващите са си самодостатъчни.

На какво се дължи според вас некачествената законодателна работа на парламента – на некомпетентност, лобизъм, популизъм или на тоталитарен рефлекс да се овладеят всички лостове на властта?

Нормалната законодателна дейност изисква законопроектите да се внасят основно от правителството след провеждане на обществени консултации. Огромна част от законопроектите обаче се внасят от отделни народни представители – през 2018 г. са гласувани 177 законопроекта, 91 от тях (повече от половината) са внесени от депутати. Нали не мислите, че те си ги пишат сами? Някой им ги е дал да ги внесат, за да се опрости процедурата и да се преодолее общественото обсъждане. Това обаче крие опасност в публичната политика да се прокарват частни или групови интереси в разрез с обществените потребности.



Може, разбира се, народният представител да е поръчал на някой "експерт" да му облече в юридическа форма някое хрумване. В един квазиправен сайт например попаднах на младеж, който се титулува като "експерт по законодателство и съдебна реформа". Твърдя, че няма такъв експерт! Нито един смислен юрист не може да претендира да е специалист по цялото законодателство и по всички реформи в съдебната власт.

Кои са вашите топ десет най-лоши закона от последната година, от които парламентът трябва да се срамува?

Не мога да следя цялото законодателство, не мисля, че това е по силите на някой юрист. Успявам да се справя предимно в сферата на наказателното и наказателно-процесуалното право. Но е очевидно, че влошаването на качеството на законодателството е трайна тенденция. Още от 2010 г. например в чл. 58а на Наказателния кодекс стоят понятията "най-нисък минимален размер" и "най-висок максимален размер". Това е безсмислица.

Според някои адепти на властта Върховният касационен съд (ВКС) с тълкувателната си дейност променял волята на парламента. А как да разберем каква му е волята на този парламент, след като правната система е доведена до абсурд? Вече не се знае дори кое деяние е престъпление и кое административно нарушение.

Според различни закони едно и също деяние се наказва и като престъпление, и като административно нарушение. Например според чл. 175, ал. 3 от Закона за движението по пътищата водач, който управлява моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред или е регистрирано, но няма табели с регистрационен номер, се наказва с лишаване от шофьорски права за срок от 6 до 12 месеца и с глоба от 200 до 500 лв. Същевременно чл. 345 от Наказателния кодекс обявява същото деяние за престъпление – който си служи с табела с регистрационен номер, издадена за друго МПС, или неиздадена от съответните органи, или пък управлява МПС, което не е регистрирано, се наказва със затвор до една година или с глоба от петстотин до хиляда лева.

Член 45, ал. 1 от Закона за закрила на детето предвижда глоба от 2000 до 4000 лв. за продажба на алкохол или цигари на деца, а при повторно нарушение и временно спиране на дейността за срок, не по-дълъг от една година. Но пък чл. 193, ал. 2 от НК предвижда глоба и пробация за този, който продаде алкохол на лице под 18 години за лична употреба, а ако върши това системно – лишаване от свобода до три години и глоба до три хиляди лева. Може да се дадат десетки такива примери.

Това е законодателен хаос, защото за едни и същи деяния хората биват осъждани различно – едни за престъпления, а други за административни нарушения. Това е и огромен корупционен фактор – за едни хора прокуратурата внася обвинителни актове, а за други не. В някакъв момент ВКС ще трябва да уеднакви съдебната практика, защото съдът не може да откаже да правораздава, а в същото време е длъжен да прилага закона еднакво и точно спрямо всички граждани.

И когато съдът се опита да уеднакви практиката, става обект на атаки. Какво мислите за начина, по който мнозинството в парламента преодоля тълкувателното решение на ВКС за конфискацията – изрично записаха в закона, че искане за конфискация на незаконно придобито имущество може да се поддържа и при оправдателна присъда, и прекратено наказателно производство?

Под претекст че следва европейските стандарти, управляващото мнозинство създаде едно крайно недемократично законодателство. В европейското право става дума за "облага от престъпление", а не за "незаконно придобито имущество", под което всъщност се разбира имущество, за което не е установен законен източник.

Ето как изглежда картината след поредното изменение на чл. 53 НК, където се въведе дефиниция за пряка и непряка облага от престъплението. Когато прокуратурата привлече някого като обвиняем за определено престъпление, КПКОНПИ започва процедура за отнемане на "незаконно придобитото" имущество. По силата на чл. 53 НК обаче облагата от престъплението (пряка и непряка) трябва да бъде отнета от наказателния съд с осъдителната присъда, защото е придобита по престъпен начин (незаконно). Ако наказателният процес се проточи, "незаконно придобитото" имущество може вече и да е отнето по граждански ред, но наказателният съд пак ще трябва да отнеме "облагата" с осъдителната присъда. Ако ли пък гражданският процес се проточи, "облагата" може вече и да е отнета с осъдителната присъда, но "незаконното имущество" ще подлежи на отнемане от гражданския съд. Възниква въпросът колко пъти може да бъде отнето едно и също имущество от едно и също лице в полза на държавата. Ще трябва да разчитаме на здравия разум на съда, защото в правото съществува принцип на "съразмерност на санкцията", а освен това никой не следва да се обогатява неоснователно, включително и държавата. Но пък ако ВКС отново прояви здрав разум, може би законодателят пак ще измени закона, за да "преодолее" тълкувателното решение.

А междувременно прокуратурата още с обвинението вече е вкарала гражданина в процедурата по проверка за незаконно имущество.

Прокуратурата може да подложи на репресия всекиго – и виновния, и невинния. Виновният ще понесе наказание и престъпната облага ще бъде отнета в полза на държавата (отделно ще му се отнеме имуществото по антикорупционния закон); невинният не само ще бъде принуден да се защитава пред наказателния съд, но ще трябва да доказва и пред гражданския съд, че законно е придобил имуществото си.

Така по силата на закона прокуратурата става най-влиятелният правен субект – дори когато повдигне незаконно обвинение срещу някого (и после го прекрати), гражданинът ще бъде преследван по гражданскоправен ред (защото е бил обвиняем). А ако незаконно обвиненият бъде признат за невинен от съда, той пак ще бъде преследван по гражданскоправен ред (защото е бил подсъдим). С други думи, щом прокурорът не може да докаже обвинението (по наказателно-процесуален ред), гражданинът ще трябва да доказва, че е придобил имуществото си "законно" (по гражданскоправен ред). Имуществото подлежи на отнемане като в онзи виц – понеже си с шапка и понеже си без шапка. И най-онеправдани се оказват невинните.

А какво мислите за т.нар. тайни арести?

На прокурора се предоставя твърде широка дискреция, която крие опасност от произвол. Той може да задържи обвиняемия за срок до 48 часа, без да уведомява семейството му или негови близки. Прокурорът може да направи това дори за собствено улеснение – "когато е наложително предприемане на действия от разследващите органи, чието възпрепятстване би затруднило сериозно наказателното производство". На практика липсват законови критерии за прилагането на тази разпоредба, което обезсмисля съдебния контрол.

Задържането на непълнолетен обвиняем без уведомяване на родителите му пък е допустимо до 24 часа. Това се прави "с цел да се защити най-добрият интерес на детето" (според чл. 386, ал. 5 НПК) и поради това, че "ако едно дете е задържано, това не е дете, което е послушно и добро" (според високопоставен чиновник). Най-отблъскващото е, че този цинизъм е неосъзнат.

Как обществото да се защити от лошата законодателна работа на парламента? Принципно това става чрез избори, но хората невинаги могат да разберат дефектите в законодателството и вредата, която те нанасят на всички.

Трябва да се прави разлика между некачествения закон и законодателната политика на управляващите. Некачественото законодателство създава неясен регламент и противоречива съдебна практика, поражда нестабилност в обществото поради непредвидимост на правото, превръща се в криминогенен фактор. А популизмът, тоталитарните рефлекси, за които ме питахте, раждат политика. Законът за защита на нацията (1940 г.) може и да е изряден от правно-техническо гледище, но е мракобесен фашистки закон.

През последните години у нас законодателството се дехуманизира. Законът става все по-жесток и все повече започва да губи нравственото си съдържание. Наказателната репресия се превърна в панацея. Гражданското право се пенализира – някои автори твърдят, че "гражданската конфискация е част от наказателната политика на държавата". Законодателят постоянно създава нови и нови репресивни инструменти.

Държавата обаче поначало има ограничен санкционен капацитет – тя не може да преследва всичките си граждани. "Поставяш всички под контрол и преследваш тези, които не са с теб!" – това е механизмът, по който една държава се фашизира. Обществото трябва да си създаде предпазни механизми, защото поначало всеки режим обявява себе си за демократичен. Но никой не е казал, че демокрацията е задължителна или пък че е вечна.

Интервюто взе Мирела Веселинова