Новата вълна посланици

Посланическите рокади обикновено са любима дъвка на медиите. Публиката следи с особен интерес кой точно ще се озове в посланическата резиденция в Рим (която наистина е замъче) или в резиденцията в Ню Йорк, която е само на метри от Метрополитън. Посланиците се превръщат в нещо като селебритата на българската държавна администрация. И вината не е на медиите. Заради политизираната процедура голяма част от посланиците на България са известни само с това, че са известни. А друга, която всъщност би трябвало да е елитът на държавната служба, попада лесно в тяхната сянка.

Последната дипломатическа ротация не само затвърди тази представа. След няколкомесечни спорове между Министерски съвет и президентството стана ясно, че поредната порция посланици е разиграна между двете институции като на ориенталски базар. В резултат на което немалка част от новите назначения всъщност не са нито най-способните, нито заслужаващите да представляват България в чужбина.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Какво разбрахме

Първо - че двама посланици, които до скоро се считаха по-скоро близки на ГЕРБ, вече са в лоното на президента Румен Радев. Ради Найденов, който беше външен министър в неговия служебен кабинет, няма да се завърне в София, както изисква законът, след като приключи мандата си в Германия. Отива в Берн. Марин Райков, който от известно време се чува и съветва президента, пък от Рим заминава за Лондон.

От двете назначения обаче не научаваме нищо повече. И двамата може и да имат необходимите качества, но данъкоплатците нямат идея за това. Защо Райков и Найденов са изпратени точно там, а не примерно в Скопие и Осло. Защо не са прекарали малко време в София, така че да споделят опит с по-млади колеги или поне да опреснят знанията си за дейността и задачите пред държавната администрация, които те са имали възможност дълго време да гледат само от далеч. Това е несправедливо и за двамата, за които ще се твърди, че дължат кариерата си просто на договорки, а не на качества. Както и за всички други посланици, при назначението на които качествата очевидно не са били водещи.



Второ - назначенията са по строго политическа линия. На всеки човек на ГЕРБ има човек на президента/БСП. Което е силен удар за иначе деполитизираната дипломатическа служба.

И трето, че процедура за избор всъщност няма. Посланик може да стане всеки дипломат, който има минималния необходим ранг, или политик, който се ползва с добро име. Ако, разбира се, е с връзки. На въпрос на "Капитал" каква е процедурата за номинирането на българските представители и къде са обявени "свободните позиции", от министерството отговориха, че тъй като "процедурата няма конкурсно начало с произтичащите от него задължения за публично обявяване на "свободни позиции", такива не са обявени.

Опитите да се въведе някакво конкурсно начало, което е изискване за назначаването и издигането на ключови позиции на всички държавни служители, отдавна отидоха в миналото. Текстовете от Закона за дипломатическата служба, които реферираха към конкурсното начало, просто бяха премахнати. В крайна сметка от МВнР разбираме, че "назначаването на ръководители на задгранични представителства е съвместен процес, в който участват повече от една институция, подборът обхваща съвкупност от критерии като професионален опит и образователен ценз". В резултат на това бившият главен прокурор Никола Филчев се беше оказал посланик, а сега например доскорошна секретарка в МВнР и политик, известен с пристрастието си към алкохола, се оказват на една от възможно най-високите длъжности в държавната администрация.

Новата номенклатурна каста

Най-забавната част от посланическия кастинг безспорно беше твърдението, че Марин Райков като бивш служебен премиер и Ради Найденов като бивш служебен външен министър няма как да се завърнат в МВнР, тъй като нямало как да заемат обикновени дипломатически позиции. Това забавно основание, на което биха завидели всички бивши премиери, отпадна, но усещането за създаването на нова посланическа номенклатура, няма как да бъде отхвърлено.

От списъка с 16 посланически назначения, които са одобрени в сряда на закрито заседание на правителството и които "Капитал" успя да провери, седем дипломати и посланици явно са незаменими – те сменят едно посланическо място или дипломатически пост директно с друг. Това по принцип не е незаконно, тъй като законът изисква двегодишен престой в София само за дипломатическите служители. За посланиците, които са политически назначения така или иначе, това не важи. Но в дипломатическата служба отново се създава усещането, което трябваше да е отминало с годините, че това което е възможно за членовете на ЦК, не е достъпно за редовите комунисти.

Сред "невъзвращенците" има две политически назначения, които правят впечатление. Въпреки че по закон не са длъжни да се завърнат в страната след мандат в чужбина, директното им изпращане в друга столица е вид заобикаляне на правилата. В последните списъци това са Меглена Плугчиева и Младен Червеняков, а по-рано същото се случи и с Димитър Абаджиев, който сега е в Саудитска Арабия.

Сред оформящата се каста на вечните посланици са Меглена Плугчиева, бивш зам.-министър на земеделието в кабинета на Симеон Сакскобургготски и вицепремиер в кабинета на Сергей Станишев. Сега тя от прескача от Швейцария в Черна гора, след като беше блокирана от президента за Москва. Там отиде съветникът на Радев Атанас Кръстин, макар че в руската столица има и посланик в сянка – бившият ръководител на посолството Бойко Коцев, който остана в Русия като представител в борда на Международната банка за икономическо сътрудничество.

Червеняков, който е бивш депутат от БСП и бивш министър на правосъдието, вече има практика да заема курортни посолства (т.е., където реално няма много работа) – сега отива в Словения, след като приключи един мандат в Черна гора. От десните среди пък е случаят с Петър Андонов, който сменя Сеул с Джакарта, столицата на Индонезия. Преди това той беше посланик в Токио. Политическо назначение е и изпращането на началника на кабинета на премиера Бойко Борисов Румяна Бъчварова в Израел, но това ще бъде нейният първи мандат като посланик. Тя е одобрена от президента от втори опит, след като през лятото името й беше зачеркнато в президентството с по-скоро емоционални мотиви.

Стратегия и тактика на рокадите

След като министърът на външните работи Екатерина Захариева се оплака публично преди седмица, че няма диалог с президента и десет - петнайсет рокади се бавят, буквално за няколко дни процесът тръгна отново. Не става ясно какво предизвика това забързване - дали медийният натиск след думите на Захариева, дали това, че времето наистина притиска, особено в Лондон, където България на практика е без посланик в ключовите месеци преди Brexit.

Неофициално от президентството отричат да има катализатор на процеса, просто е изисквал време, внимателна преценка да не се превиши квотата от 20% политически назначения, и припомнят, че вече около 20 имена са били одобрени.

Румен Радев отказваше месеци наред да съгласува с нея назначенията, като отхвърляше политически номинации, а за други дълго проучваше професионалната им биография. Той се разсърди на Захариева, след като изгуби доверие в нея - първо заради ролята й в проваленото му посещение на Общото събрание в Ню Йорк, САЩ, през септември 2018 г., а после и защото поискал да му представи всички овакантяващи се позиции в посолствата до края на годината, а тя не му дала пълния списък. От август досега Радев "пусна" няколко души - Плугчиева за Черна гора, Димитър Абаджиев (също от външната квота) за Саудитска Арабия, Ангел Ангелов за Македония, Елена Шекерлетова за Германия и някои други дипломати от кариерата.

Сега се оказва, че спорният момент е Париж. Първоначалното намерение на Захариева там да изпрати зам.-министъра на външните работи Юрий Щерк се провали заради президенството. В крайна сметка Щерк отива в Мароко, а предпочитаният от "Дондуков" 2 за Франция Петко Драганов - в Южна Корея. В Париж остава досегашният посланик Ангел Чолаков, може би докато дойде време за смяна на Надежда Нейнски в Турция, в началото на лятото.

Щерк е един от реално работещите заместник-министри в МВнР и изпращането му в Мароко, заради политически сметки на президентството (а там си имат и личен специалист по Франция, началникът на кабинета на държавния глава – Иво Христов) и правителството всъщност е шамар за опитите за професионализъм в дипломацията.

Тъй като за посланик заминава и другият професионалист сред зам.-министрите – Емилия Кралева, за кратко време в МВнР единственият зам.-министър ще бъде Георг Георгиев, доскоро лидер на младежката организация на ГЕРБ, станал известен с целуването на ръка на премиера Борисов на Сирни Заговезни през 2017 г. Очаква се досегашният посланик на България в Лондон Константин Димитров да бъде едно от новите попълнения в екипа.
Министерството на външните работи остава без титуляри и на редица постове. Петко Драганов, който отива в Сеул, досега беше генерален директор "Политически въпроси". В Беларус отива директорът на "Външнополитическа информация и координация" Георги Василев, представител в НАТО става Драгомир Заков, директор на "Политика за сигурност", директорът на инспектората Евгений Стойчев отива в Молдова. Постоянният секретар на ведомството Елена Шекерлетова вече е в Берлин, а другият зам.-министър Тодор Стоянов от няколко месеца е назначен в Рим. В Кипър е доскорошният началник на "Човешки ресурси" Любомир Тодоров, а директорът на "Двустранни отношения" Костадин Коджабашев е в Украйна, Генка Георгиева от дирекция "Политики и институции на ЕС" - в Хърватия.

От една страна, изглежда логично най-опитните хора, които са стигнали управленски позиции, да поемат посолства, но от друга страна, това най-малкото предизвиква въпрос за екипа на министерството, който тепърва ще трябва отново да се формира.

Процедурата Министърът на външните работи внася доклад до Министерския съвет с предложения за посланически назначения. Те би следвало да са предварително съгласувани с президента. Правителството взима решение с предложение до държавния глава за издаване на указ за съответното лице. Когато е необходимо, министърът на външните работи иска агреман от приемащата държава. След получаването на агремана държавният глава издава указ. Той подлежи на приподписване от министър-председателя, след което се обнародва в Държавен вестник. Процедурата се отнася както за посланици, така и за постоянни представители на България в международни организации. Всички други назначения на служители в дипломатически служби, включително генерални консули, не подлежат на съгласуване с президента.