Светлината, която угасна

Илюстрация Увеличаване [Shutterstock] Смаляване

Това е откъс от новата книга на Иван Кръстев и проф. Стивън Холмс ("Имитация и демокрация. Как Западът спечели студената война, но загуби себе си", която излиза на български език с издателство "Обсидиан" в началото на 2020, а вече е по книжарниците на английски, немски, френски, испански и предстои да излезе на още над 15 езика. Книгата е вече на пазара в редица европейски страни със заглавието The Light that Failed: A Reckoning, by Ivan Krastev and Stephen Holmes (Penguin: October 31, 2019).

За авторите Иван Кръстев е световноизвестен български политолог. Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е политически науки и право в университетите "Харвард" (1979 - 1985), Чикагския университет (1985 - 1997) и "Принстън" (1997 - 2000). Главен редактор е на списание East European Constitutional Review (1993 - 2003).)

Бъдещето беше по-светло вчера. Тогава още вярвахме, че 1989 г. е границата, отделяща "миналото от бъдещето почти толкова категорично, колкото Берлинската стена отделяше Изтока от Запада". Беше ни трудно "да си представим свят, радикално по-добър от нашия, или бъдеще, което да не е демократично и капиталистическо". Днес вече не мислим така. Днес повечето от нас трудно могат да си представят бъдещето, дори и на Запада, като несъмнено демократично и либерално.

В края на студената война надеждите, че либералната демокрация ще завладее света, бяха големи. Геополитическата сцена изглеждаше подготвена за спектакъл, подобен на "Пигмалион" на Джордж Бърнард Шоу - оптимистична и дидактична пиеса, в която професор по фонетика за кратко успява да обучи една цветарка да говори като Кралицата и да се чувства като у дома си в изискана компания.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

В крайна сметка обаче, след като преждевременно отпразнуваха интеграцията на Изтока в Запада, зрителите най-накрая разбраха, че всъщност гледат друг спектакъл. Вместо "Пигмалион" светът сякаш стана свидетел на театрална адаптация на "Франкенщайн" на Мери Шели - песимистичен роман за млад учен, решил, подобно на Господ, да сътвори в лабораторията си едно хуманоидно същество. Но несъвършеното чудовище започва да се чувства обречено на самота, изолация и омраза. Водено от завист към непостижимото щастие на своя създател, то насочва агресията си към приятелите и семейството му и погубва техния свят, като оставя в наследство от този нелеп експеримент единствено разкаяние и мъка.

Историята, която тази книга се опитва да разкаже, е как либерализмът стана жертва на собствения си триумфален успех след края на студената война. На пръв поглед причината е в поредицата от дълбоко дестабилизиращи политически събития: атаките на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември, втората война в Ирак, финансовата криза от 2008 г., анексирането на Крим от Русия и нахлуването ѝ в Източна Украйна, безсилието на Запада на фона на затъването на Сирия в хуманитарен кошмар, миграционната криза в Европа през 2015 г., референдума за Брекзит и избора на Доналд Тръмп за президент. Блясъкът на либералната демокрация от годините след студената война беше помрачен и от китайското икономическо чудо, направлявано от един политически режим, който не се срамува, че не е нито либерален, нито демократичен.

Когато Берлинската стена падна, по света имаше едва шестнадесет гранични огради. Днес те са общо шестдесет и пет - изградени или в процес на изграждане. Според експерта от Университета в Квебек Елизабет Вале почти една трета от страните по света издигат бариери по границите си. Трите десетилетия след 1989 г. се оказаха "междустенен" период: кратък интервал без барикади между драматичното разрушаване на Берлинската стена, вдъхновило утопичните фантазии за свят без граници, и глобалната треска по изграждане на стени от цимент и бодлива тел, въплъщение на екзистенциални (макар и понякога въображаеми) страхове.



Днес повечето европейци и американци смятат, че животът на техните деца ще бъде по-лош от техния. Обществената вяра в демокрацията се топи, традиционните политически партии се разпадат или са изтласквани от аморфни политически движения и популисти със здрава ръка, което поставя под въпрос решимостта на организираните политически сили да се борят за оцеляването на демокрацията във време на криза. Уплашени от фантома на масовата миграция, избирателите в някои части на Европа и Америка все повече се увличат по ксенофобската реторика, авторитарните лидери и милитаризираните граници. Някога възхвалявани като бариера срещу тиранията, днес човешките права редовно са обвинявани, че ограничават възможностите на демокрациите да се борят ефективно с тероризма. Кризата на либерализма е толкова дълбока, че позоваването на "Второто пришествие" на Уилям Бътлър Йейтс - стихотворение, създадено през 1919 г., след края на един от най-смъртоносните конфликти в човешката история - стана едва ли не задължително за политическите коментатори през 2016 г. Един век след като Йейтс пише: "в разпад е всичко; отприщва се анархия в света", тези думи се превърнаха в мантра за разтревожените защитници на либералната демокрация.

В своите мемоари, озаглавени "Светът, какъвто е", Бен Роудс, близък сътрудник и приятел на Барак Обама, споделя, че в деня, в който Обама напуска Белия дом, най-много го измъчва въпросът "дали не сбъркахме". Съмненията му не са "какво се обърка" или "кой сгреши", нито въпросът на Хилъри Клинтън: "Какво се случи?" Въпросът, който си задава Обама, е: "Дали не сбъркахме?" С други думи, дали либералите не изтълкуваха погрешно периода след края на студената война? "Дали не сбъркахме" е правилният въпрос, чийто отговор търсим в тази книга.

Във времето на студената война политически най-значимото противопоставяне беше между комунисти и демократи. Светът беше разделен между тоталитарния Изток и свободния Запад, а обществата, които се намираха в периферията на главния конфликт, имаха (или си мислеха, че имат) правото и силата да изберат на чия страна да застанат. След падането противопоставянето между двете враждебни системи беше заменено от напрегнати отношения между образци и подражатели в рамките на еднополюсна система. И именно бунтът срещу позицията на подражатели е в основата на популистката вълна в Източна Европа.

Стремежът на бившите комунистически страни да подражават на Запада след 1989 г. беше наричан с различни имена - американизация, европеизация, демократизация, либерализация, разширяване, интеграция, хармонизация, глобализация и т.н., но всички те означаваха модернизация чрез имитация и интеграция чрез асимилация. Според популистите в Централна Европа либералната демокрация след падането на комунизма се е превърнала в нова, неизбежна ортодоксия. Те постоянно повтарят, че имитацията на западните ценности, нагласи, институции и практики се превръща в императив.

След падането на Стената всички споделяха убеждението, че имитацията на Запада е най-ефективният начин за демократизация на доскоро недемократичните общества. Най-вече заради съдържащата се в него морална асиметрия, днес този самонадеян консенсус се е превърнал в основна мишена на популистите.

Когато популистите от Централна Европа се бунтуват срещу онова, което възприемат като имитационен императив, описван като най-непоносимата черта на либералната хегемония след 1989 г., очевидно имат предвид нещо не толкова всеобщо и политически много по-провокативно от простото подражателство. Посткомунистическата имитация предполага, на първо място, признаването на моралното превъзходство на имитирания над неговите подражатели, на второ място, политически модел, който твърди, че е по-добър от всички жизнеспособни алтернативи, на трето ‒ очакването, че имитацията ще бъде безусловна, а не съобразена с местните традиции, и на четвърто ‒ допускането, че представителите на имитираните (следователно имплицитно по-висши) страни имат право постоянно да наблюдават и оценяват напредъка на подражаващите страни.

През 1890 г. Ръдиард Киплинг завършва първия си роман "Светлината, която угасна" - една сантиментална история за романтична любов, артистични амбиции и постепенно ослепяване. Романът излиза в две различни версии. По-кратката завършва с happy end (майка му я харесва), а по-дългата - с нещастен край. За съжаление за нас нямаше вариант да публикуваме тази книга с два различни финала. Вярваме, че това дали краят на ерата на имитацията ще е трагичен или оптимистичен зависи от това как либералите ще осмислят опита си от епохата след края на студената война. Пред нас е изборът – или безкрайно да оплакваме края на глобално доминиращия либерален ред, или да приветстваме връщането в света на политическите алтернативи, осъзнавайки, че либерализмът, след като се възстанови от стремежа си за глобална хегемония, си остава политическата идея, която най-приляга на XXI век.