1. Почти всички други европейски държави обявиха ясно критериите за налагане на едно или друго ограничение, както и каква му е целта. Това беше и ключова част от спокойната комуникация към хората.

В България планът за реакция на епидемията и до ден днешен не е оповестен, съответно няма предвидимост кои данни или ситуации биха предизвикали някакво действие. Малкото известни критерии бяха базирани на нивото на установени заразени, но от март досега правителството така и не разви достатъчен капацитет за тестване. Ефектът от това е, че реалното ниво на заразяване е в пъти по-голямо от установеното. Това се вижда и по смъртността - България тази седмица ще стане най-засегнатата страна в Европа (а вероятно и в света) по този показател и това означава, че преди три седмици е била страната с най-много заразени на глава от населението. Тогава обаче тя беше на далечното 11 място в Европа.

Докато ситуацията се развиваше без ясен план и без ясна оценка на реалната ситуация, имаше отделни, разнопосочни и плахи изказвания от администрацията, които системно бяха запушвани от Борисов, че за нищо на света няма да се затваря, че мерките са супер и всички трябва да работят. Това доведе до пълна непредвидимост кога и какво ще се случва. Започна паника. Много хора (напълно разбираемо) се уплашиха, че кризата е неуправляема (факт) и всеки трябва да се спасява сам. Изчезването на лекарствата от аптеките беше най-ясният знак, че доверието към властта е под нулата. В момента продължаваме да сме на този етап.

2. За разлика от други европейски страни (най-успешните примери от Югоизточна Азия ги оставяме настрана) българското правителство показа, че е неспособно да приеме каквито и да било работещи мерки извън крайната - да блокира сериозна част от държавата. На по-ранен етап можеха да се наложат много по-леки ограничения и това щеше да спести нуждата от тежък локдаун сега. Всички предложения за ограничаване на публиката на спортни прояви, реално налагане на мерки за дистанция в заведенията, носене на маски на публични места - всичко това беше еднолично спряно от Борисов или просто масово не се спазваше. Основната причина за това е, че правителството е неспособно да администрира политики и процеси. Съответно не може да администрира и мерки.

Сегашният провал е следствие от няколко проблема на правителството през последните шест месеца:

• неспособност да подготви болниците;
• неспособност да комуникира нормални послания и да препоръча адекватни на ситуацията поведения на хората;
• неспособност да оцени ефекта от отделните ограничения, които би наложило, както и да предвиди компенсиращи политики за засегнатите;
• невъзможност дори когато набележи съпътстващи политики, да ги приложи - така беше с реда в училищата (кои деца кога трябва да отсъстват, как да се носят маски и пр.), лошата администрация на подкрепата за фирмите и т.н.

В понеделник, докато признаваше капитулацията на системата и на Борисов, здравният министър обяви ограничения по шест направления, като едновременно с това призна, че никое от тях не е обсъдено в детайли - какво точно ще обхваща и как ще се прилага. Следователно отново не са прогнозирани положителните и отрицателните ефекти и съответните съпътстващи мерки, които да смекчат поне малко негативите. В тази ситуация е интересно на каква база министрите взеха решението за локдаун. Твърде вероятно не е имало много обсъждания, крайното решение е взето от Борисов, и то както често става - по усет.

Негативният ефект от този подход обаче е голям. Резултатът от пълната липса на публични и адекватни данни за случващото се и липсата на аргументация - с данни, факти и прогнози, е, че хората са разделени по темата въобще какво да се прави и дали локдаунът да бъде подкрепен. Вместо прагматични разсъждения и анализ, каквито правителството трябваше да предложи, споровете се водят на база на конспиративни разделения (страшен вирус vs просто грипче), философски (смели срещу страхливи) и пропагандни (дали повече хора ще умират от вируса или от глад).

Един от парадоксите в тази ситуация е, че Борисов беше напълно прав в посланията си от началото на есента, че:

• втора вълна от ограничения в образованието и стопанския живот трябва да бъде избегната;
• че на хората трябва да се обяснява и комуникира.

Тази негова правилна политика обаче се оказа обречена на провал заради неспособността на администрацията да превръща идеи в резултати и заради собствената му непоследователност, че и страх. Борисов винаги усилено бяга от всяка конфронтация с голяма група хора и сега, изправен между недоволството на експертите, лекарите и хората, които настояват за по-енергични мерки от една страна, и тези, които смятат, че това не е чак толкова опасна болест, от друга, той блокира.

Некомпетентната администрация и лошото управление доведоха дотам здравната система да е скандално неподготвена за случващото се и фокусът на държавата да се измести в не особено смислени популизми, като да се дават по 50 лева отгоре на пенсиите. Страхът на Борисов, некомпетентността му и безумната концентрация на власт блокираха възможността за какъвто и да било последователен, в това число комуникационен, план.

Последните месеци не бяха лесни за нито един европейски лидер, но повечето в западните държави бяха подкрепени от научна общност и компетентна администрация с алгоритми за реагиране при криза (някъде добри, другаде лоши). При нас калинките и единоначалието си казаха думата. В други държави имаше постепенна градация на мерките и предвидимост, докато тук се стигна до истинска здравна криза.

Сега локдаунът наистина е единственото решение, но дали то ще бъде успешно ще зависи и от това как ще се направи. Цената за икономиката - особено за най-засегнатите сектори, ще бъде сериозна. Ако локдаунът бъде наложен и управляван добре, той може да продължи сравнително кратко време и щетите да не бъдат много големи. Ако обаче всичко продължи както досега, има риск накрая да сме изяли и солта, и боя, и унижението.