Три фундаментални ценности влязоха в колизия заради пандемията
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал
Социалните ефекти от пандемията

Три фундаментални ценности влязоха в колизия заради пандемията

Три фундаментални ценности влязоха в колизия заради пандемията

Възможното решение е да се научим да виждаме в грижата за другите част от свободата

Александър Кьосев
22740 прочитания

© Надежда Чипева


Александър Кьосев е професор по културна история на модерната епоха, директор на Културния център на СУ "Св. Климент Охридски" и главен редактор на електронното списание "Пирон". Мнението е част от темата на броя на "Капитал" - "Ще забравим ли свободата".

Аз няма да навлизам в медицинските въпроси, във въпросите, свързани с вирусологията - това не е моя област, макар че там дори и с просто око се виждат тежки дефекти в в протовоепидемичните политики.

Пандемията обаче изкара наяве вътрешни ценностни и философски конфликти на нашите демократични общества, защото всички демократични общества се базират на определени ценностни основания.

И вътре в тези ценностни основания се появи конфликт, който трябва да бъде осмислен философски, но не само от философи, а от всеки обикновен гражданин - за да бъде истински член на гражданско общество, той трябва да мисли за ценностите, т.е. като гражданин-философ. Впрочем, това не е много трудно, нека да не звучи като някакво непосилно изискване.

Конфликтът, за който говоря, прилича на триъгълник - три фундаментални ценности влязоха в трудно разрешима колизия. От една страна това е здравето на хората, което е биологично предусловие за човешкото съществуване. От друга страна обаче са правата и свободите на хората и практикуването на свободата, т.е. възможност за всеки свободно да провежда своя жизнен проект. От трета е икономиката. Когато има противопандемични мерки, които въвеждат ограничения, а в един момент даже имаше извънредно положение, очевидно правата и свободите са ограничени, а икономиката е в застой. И въпросът е дали това е временно или е постоянно.

Ако е временно, то влиза в пълномощията на извънредното положение или на извънредна пандемична обстановка (странна формулировка!) и тогава в някакъв смисъл може да бъде изтърпяно. Не е приятно, нарушава много права и ценности на едно демократично и либерално общество, пречи на стопанството, но може да се изтърпи за известно време.

Ако обаче хоризонтът на тези мерки се проточи, започва да прилича на медицинска диктатура. И започва да ограничава свободите и правата на гражданите някак постоянно.

Хората не искат социалното качество на техния живот да изчезне.

Така се заформя един много трудно разрешим конфликт между опазването на здравето, опазването на правата и свободите и опазване на нормалното състояние на икономиката. Като слушам споровете в българското общество, те обикновено взимат предвид една или друга от тези ценности и не виждат колизията между тях. По тази причина българската публичност е разделена на фанатични групи и всяка защитава своя проект - бил той здравен, граждански или икономически. Едните искат да се отварят ресторанти, хотели и барове, другите искат да се въведат още по-строги мерки, а третите говорят за медицинска диктатура и заплашват с гражданско неподчинение. Тези фанатични конфликти могат да се видят в социалните мрежи, където хората се карат и приятели се разприятеляват.

Те няма как да бъде разрешени, ако не виждаме ценностната колизия в нейната цялост. Защото и здравето, и правата и свободите са фундаментални ценности, разбира се, и благата, които произвежда икономиката. Няма как обществото да съществува без едно от тези три неща. И самата публична истерия е знак за това, че ценностният конфликт е трудно разрешим. Без съмнение това отразява и отсъствието на авторитети, модели, лидери на общественото мнение и на хора, които могат да видят проблема в неговата философска цялост.

И все пак аз твърдя, че всеки гражданин, ако се замисли малко, може да види въпросната колизия. Тоест, това е въпрос и на личен ангажимент и на инвестиция на лична интелектуална енергия. Аз не мисля хората за толкова глупави, че да не могат да го направят. Въпросът е, че не винаги искат да разширят своя хоризонт така, че да могат да видят противоречивия триъгълник, за който говорим.

А как той би могъл да бъде разрешен? Не е лесно, безспорно. В Германия, а и на много други места в света, са се състояли философски и юридически дебати по този въпрос - не е измислено кой знае какво, но има знаци, че може би ще се роди решение. И как изглежда то.

От най-радикална група, тази, която защитава гражданските права и свободи срещу т.нар. медицинска диктатура, казват: абсолютно фундаментална ценност на едно демократично общество е индивидът да има право да живее свободно и въвеждането на ограниченията от медицински характер защитава билогическия, а не социалния живот - т.е. живота на човека в общество, сред съграждани, при разгръщане на свободата на човешките способности. Биологичното оцеляване е защита на популации, не е социална задача и ценност, следователно, казват защитниците на социалния живот, правата и свободите са по-важни от здравето. Здравето е условие, но ако нарушава правата и свободите, човешкият живот престава да бъде човешки и става животински. Искаме ли това, искаме ли оцеляване?

Аз мисля, че в тази силна теза все пак има пропукване и то се състои в едно изречение, присъстващо във всички демократични и либерални конституции - че правата и свободите на гражданите са валидни дотам, докъдето не ограничават чужди права и свободи. Т.е. вътре в основната ценност, наречена права и свободи, има една уговорка и едно самоограничение.

Един от най-интересните аргументи, които чух в този спор, беше на една американска докторантка срещу италианския философ Агамбен, която му казваше: ние не ограничаваме правата и свободите си, защото се грижим за своето биологическо оцеляване. Ние обичаме своите дядовци и баби и се грижим за тях, т.е. доброволно се ограничаваме. Т.е. вътре в индивидуалистичната либерална философия, която защитава правата и свободите на индивида, тя изтъкваше общоизвестния факт, че индивидът никога не е сам. Той обича други индивиди, изпитва съчувствие и е готов да прави жертви за тях. А те - към него.

Да си готов да пожертваш биологическата ценност на живота заради неговата социална ценност е право, разбира се, но то е право на индивида само в някаква абстрактна изолираност. Аз мога да реша това за себе си - да кажем рискувам, не нося маски, не спазвам дистанция, защото съм свободен човек. Само че по този начин аз бих застрашил живота на други, най-вече на възрастни хора, някои от които - мои близки, хора, които обичам. Не се знае дали тези възрастни хора са съгласни с така практикуваната моя свобода. Те не са направили моя избор (да рискуват здравето си заради свободата) и аз не мога да го направя вместо тях.

Но пък аз имам нещо, което не е индивидуалистично, а по-скоро наследена християнска традиция - изпитвам съчувствие или по-скоро милосърдие и се грижа за тях. Т.е. правата и свободите могат да бъдат не само ограничавани, но и разширявани с този междучовешки аргумент - ние се грижим за болните, за възрастните, за онези, които най-много са заплашени: това е част от нашия избор, т.е. от нашата свобода. И спазваме противопандемичните мерки, ако по този начин защитаваме ценността на живота на другите, не само на своя.

Сега да обърнем още веднъж този аргумент и да кажем: добре, но бабите и дядовците също са граждани, те са хора с воля и избор. Биха ли приели на такава цена - опазването на техния собствен живот и биологическо оцеляване, ако техните деца и внуци да водят ужасен живот в течение на години? Моята интуиция казва, че повечето възрастни хора биха биха казали: да, добре, възможно е да има карантина за известно време, да има медицински мерки, дори те да са драстични, но да се живее по този начин с дълъг хоризонт - не. Ние не искаме това - ако цената да опазим своя биологически живот е нашите синове, дъщери и внуци да живеят по един чудовищен и нечовешки начин в условията на вечна медицинска диктатура.

И в тази посока ми се вижда, че разрешението на спомената в началото колизия е възможна. То е просто и носи името грижа за другите. Да се научим да виждаме в нея част от свободата. И тогава тя ще не е само от младите към старите и уязвимите във вирусологично отношение групи, а и обратно - грижа от старите към младите, които не биха искали техните деца и внуци да живеят по този начин.

Живеем в едни стаи като в самоналожени затвори. Това не може да продължава дълго.

Аз самият живея с моя 16-годишен син, който е в голяма психическа криза от това, което се случва в пандемията. Не е на училище и не може да се вижда със своите приятели, а иска непрекъснато да излиза и да се среща с хора. Аз го ограничавам доколкото мога, говоря му и му обяснявам - но не го ограничавам непрекъснато и не по драстичен начин. Защото това означава да унищожа качеството на неговия живот. Той не може да си представи, че ще живее така дълго и аз също не мога да си представя, че той ще живее така дълго. Аз впрочем също не си го представям. И в някакъв смисъл съм се прежалил, така да се каже, и сме постигнали труден компромис - той не извършва неща, свързани с големи рискове, аз пък по-малките рискове съм ги приел. Дори и да не са чак толкова малки - това е моят избор, направен заради него.

Искам да кажа, че тук времето, хоризонтът на пандемичните мерки е много важен. И ние виждаме как в различните точки на Европа недоволни се вдигат на противоепидемични бунтове. Това по неизбежност ще се случи. Хората не искат социалното качество на техния живот да изчезне. Те искат да бъдат истински хора, а не биологични същества, които оцеляват.

И това, което най-много липсва, е мобилността - възможността а отидеш някъде, да видиш нещо, не просто туризъм. Живеем в едни стаи като в самоналожени затвори. Това не може да продължава дълго.

Александър Кьосев е професор по културна история на модерната епоха, директор на Културния център на СУ "Св. Климент Охридски" и главен редактор на електронното списание "Пирон". Мнението е част от темата на броя на "Капитал" - "Ще забравим ли свободата".

Аз няма да навлизам в медицинските въпроси, във въпросите, свързани с вирусологията - това не е моя област, макар че там дори и с просто око се виждат тежки дефекти в в протовоепидемичните политики.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • 1
    koevip avatar :-|
    koevip

    Странна статия. За пъпви път чувам, че икономиката е ценност. Този професор е гений. Може би трябва СУ да го предложи за Нобелова награда!!!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.