"Партията на Слави Трифонов ще е хоум офис по време на кампанията." Тази шега във facebook много точно илюстрира един от парадоксите в настоящата изборна кампания. Участието в предизборни прояви и дискусии, гарантирано от закона в интерес както на партиите и кандидатите, така и на избирателите, за някои от големите играчи се оказва досадно задължение, от което се опитват да се измъкнат. Това са последните прояви на една отдавнашна тенденция, която става все по-силна. Властта - от премиера, до чиновниците в министерствата, отказва да говори, не позволяват задаването на въпроси, а когато това все пак се случи, не отговарят.
Това е видимата част на все по-сериозната пропаст между политиката и хората. В идеалния случай управлението на държавата е партньорство между властта и гражданите, които могат да работят заедно във взаимен интерес само ако си говорят. Хората трябва да знаят какво и защо прави властта, която пък е длъжна да е открита и прозрачна, защото взема решения, засягащи всички.
Прекъсването на тази комуникация означава съвсем друг политически модел. В него хората във властта не са слуги на гражданите, а техни господари. Господарите могат да правят какво си поискат. Ако искат - крадат, ако решат - мълчат.
Този проблем е по-голям от ГЕРБ, той задава поведението на повечето участници. В предизборната кампания партията на Слави Трифонов категорично отказва участие в каквито и да е предизборни дебати, интервюта и т.н. Източници от партията разказват, че вътре е въведена стриктна цензура и дори отговорите на най-тривиални въпроси, ако въобще се дават, се съгласуват продължително. На хората в листите е наложена забрана да правят публични коментари дори и във facebook.
В същото време на 16 март ГЕРБ представи предизборната си програма за по-малко от половин час и в отсъствието на лидера си Борисов, като на журналистите не бе дадена възможност да задават въпроси. Събитието бе съобщено два часа преди началото му и 10 минути след като правителствената информационна служба обяви, че премиерът Борисов заминава за Виена.
Самите предизборни дебати по големите телевизии са по-скоро театър, а не истинска дискусия по сериозни теми. За който си спомня публицистичните предавания през 90-те години по БНТ (тогава единствената телевизия) - една безкрайна кръгла маса, където участниците водеха шумна, понякога невъздържана и груба битка, но с аргументи, поднесени професионално и безпощадно, сегашната скучна предизборна реклама по националните медии изглежда напълно безсмислена. Не е ясно дали това е целта, но ефектът е, че зрителят се отказва да търси смисъла на политиката и политическия избор в аргументи, факти, концепции. Вместо това той остава при джипката на Борисов, при шоуто на Слави, патриотарските изцепки на Каракачанов, Марешки, Симеонов и останалите от тази компания, при помийната яма с компромати от жълтокафявата преса и т.н.
Еднопосочна комуникация вместо публичен дебат
Тази тенденция не започва с предизборната кампания, а постепенно се налага през последните поне десет години. Политици от водещия спектър се появяват само в контролирани интервюта, често в качеството си на домакини, с видимо предварително уточнени въпроси и без никакъв опит да се говори по същество. Парадоксалната практика по един и същ въпрос да се канят последователно в студиото представители на различни партии, но никога заедно, за да не би случайно да се стигне до сблъсък на аргументи, е особено любопитно изобретение на родната публицистика. Формално това е някакъв задочен плурализъм, отчитане на всички гледни точки. Но резултатът е, че на нито един от тези опосредствани опоненти в един политически спор не се задават същинските въпроси и не се противопоставят сериозните аргументи.
В превзетите медии това става по директен начин, но натискът може да става и през "осигуряването" на събеседници - властта изпраща говорители само ако е сигурна, че няма да им бъдат задавани неудобни въпроси. Ако медиата все пак бъде настоятелна, може да й бъде наложено ембарго за участие, както това се случваше няколко пъти на bТВ през годините, до отстраняване от ефир на журналисти, както се случва на много места.
Това е форма на цензура и информационен монопол, срещу което една отделна медиа трудно може да се бори.
До изчезването на диалога - ситуациите, в които на властта и политиците могат да се задават нормални въпроси, се стигна по съвсем практически причини. "Всеки говорещ с аргументи подлага себе си на риск от опровержение", коментира Стефан Попов, доктор по философия и социални науки. (Коментара на Стефан Попов вижте тук.)
Това обаче е само част от проблема в български контекст. За голяма част от политиките и действията си българските играчи на публичния терен няма как да извадят аргументи. След грандиозното фиаско на извънредния брифинг на Борисов в централата на ГЕРБ от средата на юни м.г., където той се яви придружен от цялата парламентарна група на партията и куп министри, да му пазят страх, докато се опитва да обясни аудиозаписа с ПКП и снимките на чекмеджето със златни кюлчета в спалнята му, премиерът всъщност окончателно се скри от медиите. През последните месеци той толкова старателно избягва нережисираните публични прояви, че на всички направи впечатление когато на 7 януари се вклини в брифинг на НОЩ, за да се накара на президента Румен Радев, след което напусна, без да даде възможност за въпроси. Оттогава премиерът е само в монологичен режим с преки включвания във facebook. Веднъж, когато хора от партията на Мая Манолова се опитаха да го настигнат, той реагира съвсем откровено: "Д**ба майка им глупава! Давай да бегаме от тука."
Замирането на културата на дебат е цивилизационен проблем, коментира за "Капитал" адвокат Александър Кашъмов, ръководител на правния екип на Програма "Достъп до информация". Според него това не е само български феномен, но не е и световен, а по-скоро - източноевропейски. (Коментара на адвокат Кашъмов вижте тук.)
Тръмп беше първият американски президент, който въведе еднопосочния диалог с публиката през туитър, но в САЩ това се оказа краткосрочно печеливш ход.
В България обаче това работи. Българският премиер обърна гръб на медиите и буквално ежедневно стриймва вижданията си за живота направо от джипката, с което постигна поразителен ефект - всяко негово пътуване не само се излъчва пряко във facebook, но и подробно се препредава във всички новинарски емисии практически във всички основни медии. От джипката Борисов може да твърди всичко, без опасност някой да го опровергае - в България има свобода на словото (абсолютно невярно), 100 процента енергийна независимост (абсолютно невярно), най-добро справяне с корона кризата (абсолютно невярно) при най-либерален режим, а пък президентът Радев е отрицателен герой.
Но в България тенденцията е много по-отдалеч.
Възходът на мълчаливата политика
Символичният възвестител на мълчаливата политика у нас стана Симеон Сакскобургготски, който въведе термина "господари на мълчанието", коментира Стефан Попов.
"Бъдете господари на мълчанието, а не роби на думите!" - това послание отправи Симеон Сакскобургготски към депутатите от НДСВ в началото на мандата им. И продължи да отклонява всеки въпрос по същество с друга максима: "Когато му дойде времето!"
Премиерът Пламен Орешарски официализира измъкването през задния вход, за да избегне медиите и протестиращите, които задаваха един простичък въпрос: "Кой предложи Пеевски?"
Но именно ГЕРБ издигна игнорирането на медиите и бягството от диалога в основна управленска стратегия. Тя не е само в режисираните интервюта в определени медии и игнорирането на останалите. Тя е в пълното затваряне на институциите и ликвидирането на парламентарния дебат. Ефектът от епидемията просто даде легитимация на тези тенденции, но не ги усили съществено.
Премиерът не се е явявал в парламента повече от година, което на практика блокира парламентарния контрол - основен белег на парламентарната демокрация. Парламентът затвори достъпа на журналисти до депутатите, което бе отбелязано в резолюцията на Европейския парламент за България от октомври м.г. и в още много други позиции на международни организации. Институциите просто престанаха да отговарят на въпроси на журналисти, включително и по реда на достъпа до обществена информация. В някои ресори практически изчезнаха брифингите. За медиите общуването с институциите стана въпрос на благоволение.
Когато журналистите са врагове
За журналистическата общност не е тайна, че в някои ведомства има издадени директиви да не се отговаря на определени медии, "Капитал" е сред тях. Единственият проблем пред описанието на това явление е, че то няма как да бъде изчерпателно. От Министерството на околната среда и водите например над една година не са отговаряли на писмени въпроси до пресцентъра, не вдигат и телефон - още от времето на Нено Димов. Над 10 запитвания по Закона за достъпа до обществена информация (ЗДОИ) не са получили отговор за този срок, но същинският куриоз е, когато бе изпратен отговор на въпроса за плана за управление на парк "Странджа" във вид на черни сканирани страници, които просто не се четат.
Всъщност практиката да се "предоставят" документи в нечетлив вид с оправдание за повреден скенер е поредната иновация на някои ведомства, която през м. г. доби широко разпространение, установиха журналисти на "Капитал". Нещо повече, МВР даже публикува в този вид на официалната си страница договори за обществени поръчки.
Вече повече от месец МРРБ не отговаря на въпроси за назначението на Кристина Кръстева, бивш репортер от 24 часа, в Брюксел, което се случи по странен начин. Неформалният ръководител на МРРБ Николай Нанков не слиза от джипката на Борисов, може би затова не се явявал на брифинг вече година. Журналист от "Капитал" чака близо два месеца от МРРБ разяснения за политиката по въвеждането на техническите паспорти на сградите, обявена от зам.-министър в края на януари. Спря да чака, когато правителството обяви, че кампанията се отлага за след време.
Последната пресконференция на правосъден министър беше през лятото на 2019 г., когато Данаил Кирилов представи злополучния си законопроект за разследване на тримата големи в съдебната система. През мандата на Кирилов "Капитал" има близо 20 писмени запитвания до правосъдния министър, които нямат отговор.
Има и институции, като например Държавна консолидационна компания, които нямат имейл за контакт, нито сайт, а управляват активи за стотици милиони. По правило не отговарят на журналистически въпроси, както и техния принципал Министерството на икономиката, не помагат и делата по ЗДОИ.
Причината за всичко това не е в пресцентровете, а в схващането на хората на властови позиции, че институцията е техният личен феод и единствения, на когото дължат обяснения и отчетност, е по-големият феодал. В личните си отношения, разбира се, човек може да избира само събеседници, които са му приятни. Този комфорт не е позволен в отношенията на властта с медиите. Единствените претенции, които властта може да има към медиите, е спазването на журналистическите стандарти. Точно в това отношение обаче българските властимащи не са особено претенциозни.
Диктатът на мълчаливото мнозинство
Едно от сериозните проявления на бягството от диалог е блокирането на парламентарния дебат и опорочаването на законодателния процес. Закони се внасят без обществено обсъждане, включително и непосредствено преди второто четене, и приемането им се форсира буквално за дни именно за да се избегне всякакво обсъждане, което би уличило вносителите в лобизъм, конфликт на интереси, изпълнение на поръчки, преследване на конюнктурни политически цели във вреда на обществото. Публичният дебат по основните политики на държавата се води именно през законодателството, но това е невъзможно, когато то се осъществява чрез игра на криеница.
Има цели плeнapни зaceдaния, в които пpeдcтaвитeли нa мнoзинcтвoтo вземат думата само пo пpoцeдypни въпpocи, коментира конституционалистът Наталия Киселова в публикация, в която изрежда основните параметри на този феномен, който тя нарича "диĸтaтa нa мълчaливoтo мнoзинcтвo, ĸoeтo в зopaтa нa мoдepнaтa дъpжaвнocт e нapичaнo "блaтo".
Управляващите налагат абсурдни и явно лобистки закони, без практически да участват в пленарните дебати по тях, а понякога - и в комисиите. Опозицията е оставена да говори (ако има интерес, а това невинаги е така) на принципа "не ми пречите", след което законите просто се гласуват от "мълчаливото мнозинство". По-малко от час отне второто четене на промените, с които беше въведен новият прокурор, който ще разследва главния прокурор, без никакъв дебат парламентът прие скандалната разпоредба, допускаща неустойка по потребителските кредити в размер два пъти главницата, без дебат бе гласуван новият механизъм за гражданство срещу инвестиции и т.н. И не става въпрос само за закони - без никакви въпроси и без дебат бе приет преди месец годишният доклад на КПКОНПИ въпреки сериозните публични критики към дейността на комисията.
Ефектът от всичко това е, че гражданите не могат да се ориентират за публичните политики. Много често например се чува, че хората не се интересуват от съдебната реформа и започват да гледат на тази тема като на мистификация, защото не им ясно в какво се състои проблемът и какви са вариантите за решение. Причината е, че политическите сили от статуквото в публичните си послания подменят дори фактите, без да срещат опонент. Така се стига до парадокса, при който при приемане на закона за новия специален прокурор, който да разследва главния, основното острие на ДПС Йордан Цонев заяви първо в правната комисия, а после и в телевизионно интервю, че партията му не подкрепя този закон, защото това е безумие, направено "по акъла на Христо Иванов". Изисква се особена политическа наглост да припишеш на Христо Иванов закон, внесен от ГЕРБ, срещу който въстана цялата извънпарламентарна опозиция, включително и "Демократична България". Но е факт, че никой не възрази на Цонев, нито го опроверга. А "безумието" вече е действащ закон.
Тази политика на мълчанието не е само в изпълнителната и законодателната власт, тя е и в съдебната власт, по точно в прокуратурата, тъй като съдът по условие правораздава публично. Някой може да се заблуди, че прокуратурата е силно отворена към обществото, след като вече регулярно декламира на пресконференции информация, добита със спецсредства. В същото време тотално информационно ембарго има върху разследванията, свързани с властта - на жилищните неволи на Владислав Горанов, за къщите за гости, за прекратения търг за тунела "Железница" след кражбата на част от офертите, и още много други. За хода на проверките на премиера - чекмеджетата, записите и испанската му афера - научихме от отговорите на прокуратурата до мониторинговата група за демокрация към европарламента.
Благодатна почва
Има много обяснения защо това намира благодатна почва в България - народопсихология, силен популизъм, мащабна корупция, която по условие вирее на тъмно.
Идеята да си комуникираш пряко и еднопосочно е в основата на тренда да се придобиват медии. Колкото и да е парадоксално, оказа се, че те са идеалното средство да суспендират диалога и дебата. В крайна сметка новата звезда на политическия терен Слави Трифонов намери и нова формула хем да отговаря предизборно на въпроси, хем да не влиза в диалог и да не говори нищо конкретно за политики и бъдещи ангажименти. В събота Слави изпробва формата "отговор на въпроси на граждани на живо" по телевизия ⅞ и през профила му във ФБ", а един от аргументите му беше, че предизборните дебати по телевизиите са "жалки и унизителни".
Тепърва ще се види първо как това поведение ще повлияе на електоралните нагласи. На следващ план е как новите субекти в политиката ще се позиционират по отношение на мълчаливото управление - дали ще продължат да смятат хората за роби на мълчанието им. От това зависи дали нещата ще се променят.
По темата работиха и Алексей Лазаров, Мила Чернева, Ивайло Станчев, Боряна Генчева
Read this article in English here.
"Партията на Слави Трифонов ще е хоум офис по време на кампанията." Тази шега във facebook много точно илюстрира един от парадоксите в настоящата изборна кампания. Участието в предизборни прояви и дискусии, гарантирано от закона в интерес както на партиите и кандидатите, така и на избирателите, за някои от големите играчи се оказва досадно задължение, от което се опитват да се измъкнат. Това са последните прояви на една отдавнашна тенденция, която става все по-силна. Властта - от премиера, до чиновниците в министерствата, отказва да говори, не позволяват задаването на въпроси, а когато това все пак се случи, не отговарят.
Това е видимата част на все по-сериозната пропаст между политиката и хората. В идеалния случай управлението на държавата е партньорство между властта и гражданите, които могат да работят заедно във взаимен интерес само ако си говорят. Хората трябва да знаят какво и защо прави властта, която пък е длъжна да е открита и прозрачна, защото взема решения, засягащи всички.
18 коментара
Браво за статията, време беше някой да напише всичко това! Но най-накрая отново опираме до очевадното - това народо-население няма потребност от демокрация, за него тя вече е мръсна дума. За Ганьо няма значение кой е на власт, важното е да има личен келепир - детето ти да е назначено на държавна служба, да можеш да лъжеш държавата или да грабиш от нея, и хладилника ти да е пълен. Мат'рялът не се интересува от друго.
Хайде да започнете да виждате и гредата в своето око!
Двата бряга на пропастта между политиката и хората би следвало да ги сближават журналистите, които се самонаричат "пета власт", защото се предполага да са респектиращите другите власти авторитети, а всъщност такава пета власт отдавна е кухо понятие!
Журналисти с достойнство в БГ вече почти не останаха!
Служителите на втората най-древна професия (или са на първата, обърквам се...) безропотно позволиха да ги "шунтират" и властниците да спускат мъдростите си директно на плебса чрез фейса или чрез прессъобщения, а т.н. журналисти не се гнусят да копи-пействат оттам севдалинщините в медиите си.
И защото мълчахте като агнета, възпитахте "Мълчанието на господарите"!
Това е БГ журналистиката - просто куриер: приел - предал. Независимо дали пратката е от фейса, от посолство или от кръг по интереси.
Защото, за да се води разговор с политик/прокурор/тракторист, да се задават въпросите, чиито отговори чакат всички, трябва преди това да се чете! А това - видимо - и изключително трудно за "журналистите"...
И пред очите ми е срама на Хекимян, който със свити уши се остави баце да чука по една папка и да му вика: Какви джендъри? Какво пише тукА: Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие! Защото и "журналиста", и властника бяха чели Истанбулската до там - до заглавието...
А Капиталският срам покрай "братска" Македония?
И това освен от слугинство е следствие от елементаризирането на професията от, както ги нарече преди години Валери Тодоров, "момиченцата с микрофоните", които вече се мислят за топ журналисти...
На пръстите на едната ръка се броят тия журналисти, които си струва да четеш/слушаш, защото могат да пишат/говорят, познават темата в детайли и знаят как да развият тезата си.
По правило те никога не са от грантови или (бивши) пеевски медии.
Там виреят само послушни куриери на чужди мисли.
Гредата! Махнете гредата!
Много се надявам повече хора да гласуват за Демократична България, за да проговори най-после опозицията в Народното събрание.
Когато обществото не се интересува какво правят политиците до това се стига. Но това е само симптом. По-важното е, че нямаме уважение към себе си и към труда си. Иначе нямаше да оставим такава крадлива пасмина на власт толкова дълго време.
Мирела Веселинова, Благодаря ви за тази статия! Съгласен съм с коментар 4, че това е симптом. Като общество, ние разрешихме на управлявящата ни партия (партии в коалиция) да дирижира начина, по който да става политическата комуникация. И това всъщност показва колко сме неспособни, колективно, да изискаме от управляващите точно този баланс, за който говорите - между управляващи и управлявани. Радвам се, че има журналисти, които се опитват да събудят колективното ни съзнание за това, което се случва в България. Всички живеем с надеждата, че ще дойде денят в който заедно се събудим... До тогава, ще четем с интерес вашите статии и ще се радваме (извън България), че има будни Български журналисти.
Cтpaxoтнa статия! Браво!
Перфектно казано. Основата на този проблем тръгна от журналистите които отдавна вече не задават правилните въпроси. Централните новини на така наречените нац. телевизии са се превърнали в една долнопробна сводка на събития и рецитиране какво е казал милиционера с джипката чрез соц. мрежи. Смях!!!
До коментар [#2] от "D-r D":
Щото знаят - мълчанието е злато...
До коментар [#7] от "aussie":
Както виждате, публиката се радва неудържимо на аморфни " анализи", в които не се търси причена и конкретни лица, а удобно се громи анонимната маса "политиците".
Но тях не ни ги назначава Абдул Азис, а им дават доверие наши оскотели, неграмотни и неспасобни да мислят сънародници. А колко са като дял от населението ли? Колкото са гласовете за баце, дългия, аптекаря, войводата...
Много истина е казана в статията.
Но съм съгласен и с някои от коментарите - журналистите са част от проблема. Огромна част. Много се говори за собствеността на медиите и проблемите които тази собственост носи. Да припомня, че 1990 година всички медии бяха държавни. Това не попречи на прогресивно мислещите журналисти да се изявават, а каналите за комуникация тогава бяха несравнимо по-бедни от сега.