Два начина държавата да подслушва малко по-законно

Бързи промени в Закона за специални разузнавателни средства могат да въведат гаранция срещу злоупотребите с подслушванията

На 14 януари, само три дни след като Европейският съд по правата на човека в Страсбург осъди България заради липсата на контрол в следенето и подслушването, на страницата за обществени консултации беше качен проект за изменение в Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС). Това изглеждаше най-бързата реакция на държавата след решение на съда в Страсбург, но уви - проектът беше с една-единствена алинея, която предвижда агентите от агенцията за технически операции да могат да се лекуват в Правителствена и Военна болница. Грижата за живота и здравето на служителите на ДАТО са важно нещо, но констатациите на ЕСПЧ не са за пренебрегване.

Картината според решението на Страсбург

Решението на ЕСПЧ, постановено по жалба на правозащитниците Михаил Екимджиев и Александър Кашъмов, казва нещо съвсем ясно: българският модел за контрол на подслушването и следенето не отговаря на минималните гаранции за защита на правото на зачитане на личния и семейния живот.

Каква е картината, която Съдът в Страсбург видя - на хартия подслушване и следене може да става само след като съдът разреши, но на практика съдебният контрол е формален. Редът за съхранение и унищожение на събраната информация всъщност не е ред, а е хаос. А за капак - независимата експертна институция, която трябва да бъде нещо като омбудсман на тайната на комуникациите, нито е независима, нито е експертна.

Тази картина се видя от изтеклите документи от разследването за преврат, което Специализираната прокуратура образува, за да следи протестите през 2020-2021 г. Под абсурдния претекст, че се разследва престъпление срещу републиката, в продължение на месеци държавното обвинение и МВР са събирали данни, подслушвали са и са следели протестиращи. Това е ставало привидно законно, след като зам.-председател на Специализирания наказателен съд е подписал десетки идентични искания за прилагане на СРС.

Обратната страна на тази сама по себе си тревожна констатация показва не по-малко притеснителна реалност - липсата на адекватни механизми за контрол превръща събирането на данни от подслушване, следене и комуникации в основен рефлекс на прокуратурата, полицията и специалните служби. В резултат на това правоохранителните институции се намират затънали в информация, която просто няма как да осмислят.

Масовият мониторинг на комуникациите не е локален проблем, разбира се. Анализите след атентатите в Париж през ноември 2015 г. бяха показали, че огромният брой подслушвани хора и събраните сериозни масиви от данни не само не са помогнали, а по-скоро са попречили на службите да предотвратят атаките.

Констатираните в Решението на ЕСПЧ проблеми са съвсем ясно посочени и няма причина управляващите да не отговорят своевременно - става дума за законодателни промени, които могат да бъдат постигнати с обикновено мнозинство.

Съдебният контрол

Според действащото законодателство разрешения за подслушване и следене се дават от председателите на окръжните съдилища - до 2015 г. това беше основно Софийският градски съд, но след това по-голямата част от исканията бяха прехвърлени към Специализирания наказателен съд, който освен делата за организирана престъпност започна да гледа делата за тероризъм и корупция по високите етажи на властта.

Практиката е разрешенията, които съдът издава, да идват предварително написани от полицая (или прокурора, който пък ги има предварително написани от полицая), а председателят на съда или негов заместник да ги разписва на конвейер и без да вниква в дейтали.

На практика този контрол е невъзможен, първо, заради голямата натовареност (разглеждането на една дузина искания на ден), второ, заради разбирането, че ролята на съда е да провери само дали са налице формалните изисквания за издаване на разрешение, но не и дали те се подкрепят от доказателствата по делото.

Например ако съдът беше на място, той нямаше как да даде разрешенията за използване на СРС-та срещу протестиращи поради малката причина, че от самите искания става ясно, че няма данни за никакъв метеж, преврат или престъпление срещу републиката.

Правомощието да дават разрешения за подслушване и следене е един от властовите стълбове, които превръщат председателите на съдилища в толкова важни.

Близък до властта председател няма да прави проблем на службите за сигурност и ще подписва разрешения за подслушване и следене на тези, които правят проблем на управляващите.

Този модел може да бъде разбит, като се отнеме монополът на председателите да издават разрешения за подслушване.

Чрез промяна в закона може това правомощие да бъде дадено на по-голям кръг от съдии. Няма логика всички наказателни съдии от един съд да са компетентни да решават дали някой ще бъде задържан под стража (което е свързано несъмнено с по-голямо ограничаване на свободите), но да не са компетентни да преценят дали някой може да бъде подслушван.

Друго възможно решение е въвеждането на децентрализирана система за разглеждане на исканията, които да се разпределят на случаен принцип в цялата страна.

Неизбежната реформа на бюрото

През 2008 г., след предишно осъдително решение срещу България за подслушването, отново по жалба на адвокат Михаил Екимджиев, беше създадено т.нар. Бюро за контрол на специалните разузнавателни средства, което обаче беше разпуснато от ГЕРБ, а функциите му бяха прехвърлени към парламентарна комисия. Бюрото беше възстановено по времето на кабинета "Орешарски", а за негови членове бяха избрани сегашният вътрешен министър Бойко Рашков и бившият член на Висшия съдебен съвет и адвокат Георги Гатев. Двамата бяха в основата на серия разкрития за порочни практики в разрешаването на специални разузнавателни средства, което ги вкара в конфликт с тогавашния главен прокурор Сотир Цацаров. По ирония на съдбата Георги Гатев беше отстранен, след като допускът му до класифицирана информация беше отнет след координирана акция с прокуратурата, а Рашков беше бламиран за нов мандат от собствената си партия. В бюрото беше вкаран един-единствен юрист (факт, коментиран в решението на ЕСПЧ), но за сметка на това с гласовете на ДПС и ГЕРБ там попаднаха пожарникар, счетоводител и наказания по закона Магнитски и "лейтенант на Пеевски" Илко Желязков. На практика бюрото беше изпразнено от съдържание и стана фасада - нещо, което се видя от невъзможността му да реагира на последните публични скандали.

Ето защо, ако властите искат да отговарят на констатациите на ЕСПЧ в решението (а по-важното - да защитят българските граждани), трябва да помислят за сериозно преформатиране на Бюрото за контрол на СРС.

Националната комисия за контрол на техниките за разузнаване (CNCTR) във Франция например има деветима членове - двама от тях са съдии от Касационния съд, двама са членове на Държавния съвет (най-висшата юрисдикция по административни въпроси), двама депутати, двама сенатори и един член, експерт по електронни комуникации, се назначава от президента по предложение на френския еквивалент на Комисията за регулиране на съобщенията.

Няма пречка в бюрото да влизат съдии (в момента съдии от Върховния касационен съд участват във всевъзможни междуведомствени комисии) или депутати (в парламента има ресорна комисия, която се занимава с материята).

На членовете трябва да бъде гарантирана независимост каквато в момента няма. Сега те хем трябва да проверяват ДАНС (която може да иска и да експлоатира СРС-та), хем са зависими от агенцията, защото тя извършва проучванията за надеждност и издава допуска им до класифицирана информация (или го отнема).

Когато капацитетът на бюрото бъде увеличен, то може да получи и повече правомощия - например освен последващи проверки да дава предварителни становища по искания за подслушване, като проверява както формалните изисквания, така и фактите и мотивите към исканията с цел да прецени дали има пропорционалност в навлизането на личния живот, да поеме функции по контрола над събирането на трафични данни и т.н.

Разбира се, в основата на дефицитите в подслушването и следенето стоят проблемите на всички замесени по веригата - служби, прокуратура и съд. Ако не друго, подобряването на законовата рамка на подслушването ще направи опитите за злоумишлени действия по-трудни.