Икономиката на климата

Решенията за енергетиката оформят икономиките и биха могли да ги прекроят

Ако делегатите в COP26 имаха желание да прекарат ден навън, те можеха безпроблемно да вземат влака за 50 минути до Уимс Бей и ферибота за 35-минутно пътуване през Фърт ъф Клайд до Родсей на остров Бют. Родсей е леко западнал като курорт, но уединението и прекрасните гледки са все още непокътнати. Това градче има немалка роля в изкопаемите горива и как те стават неразделна част от индустриалния растеж.

Първата фабрика за памук в Родсей отваря през 1779 г., като използва водата, прииждаща от Лох Фад, за захранване на ново поколение предачна машина. "Водната рамка" на Ричард Аркрайт изцяло трансформира текстилната индустрия, но в дългосрочен план водният поток се оказва твърде непостоянен и с недостатъчна мощност. До 1800 г. фабриката вече работи с парни двигатели, но това създава друг проблем, тъй като доставката на въглища до острова е била скъпа, поставяйки индустриалното бъдеще на Родсей на карта.

Инженерът Робърт Том преобръща нещата. Около 1810 той увеличава водоснабдяването с язовир и дренажни прорези, за да го захрани, и инсталира шлюз, за да управлява потока на водата, осигурявайки перфектната му равномерност. Мощността на фабриката се удвоява, а парните машини стават ненужни.

Енергия за растеж

В британските училища се учи, че парната машина "задвижва" индустриалната революция, като осигурява повече мощност, отколкото е възможно преди. В края на XIX век това до някаква степен е вярно. Но за да се обясни бързият растеж в консумацията на въглища в края на XVIII и началото на XIX век само през мощността на парата, означава да поставим каруцата пред коня. Както Андреас Малм от Университета в Лунд в Швеция посочва в публикацията Fossil Capital през 2015, парната машина триумфира, защото още никой не е разкрил потенциала на хидроенергията. През 30-те години на XVIII век индустрията не е извличала повече от 10% от потенциалната водната енергия, която е била налична в английските Мидландс. Въпреки че водните мелници са били стара технология, те са били обект на подобрение от модерни предприемачи като Том. А и за разлика от парните машини те рядко експлодират.

Няколко съществени предимства на парната машина обаче привличат инвеститори. Най-важното от които е възможността да се построят нови мощности в близост до старите водни мелници - в градове, които вече са имали текстилна промишленост и запас от въглища наблизо. По този начин фабриките за производство на плат могат директно да сътрудничат с производителите на облекла. Също така работници от старите мелници са били налични.

Именно това създава и големите индустриални градове, които генерират поток на идеи и умения за стимулирането на парните двигатели. Подобно на влиянието на Том в Родсей, кондензаторът на Джеймс Уат не само прави една конкретна парна машина по-ефективна, а вкарва идеята за прогрес в тези технологии и цялостното развитие напред. В исторически план какъвто и да е бил успехът на водните мелници, това едва ли е щяло да задвижи локомотиви или кораби, както парата прави.

Инженерството придобива все повече последователи в големите градове, като английският икономист Алфред Маршал описва ситуацията от 90-те години на XIX век с думите: "Търговията вече не е мистерия, но все още витае във въздуха и всеки се чуди как да я прихване." С напредването на XIX век растежът все повече се задвижва от по-систематичното търсене и прилагане на технически знания, за което главен виновник е моделът на парната машина, която разполага с все по-големи количества енергия.

Машините, задвижвани от въглища, едва ли сами по себе си са причината за индустриалната революция или директната причина за новите нагласи към капитала, икономическия растеж и инвестициите - основите на постиндустриалните общества. Те обаче позволяват на индустрията буквално да се движи по целия свят. И тъй като поддържането на този модел не престава да изисква още и още енергия, това ражда интереса към други изкопаеми горива като нефт и газ.

Някои специалисти като Малм смятат, че вековете на близост между изкопаемите горива и капиталистическата система, въведена от собствениците на мелници и мини в Англия, означават, че няма как да се отървем от първото, без да разрушим и второто. Този въпрос на "Капитализъм срещу климата" поставя и Наоми Клайн, писател и активист, в подзаглавието на своята книга бестселър "Това променя всичко" (2014). Гледната точка е, че индустрията на изкопаемите горива и поставянето на рентабилността пред климатичните рискове не е само спирачка за последователна политика в областта, а и знак за системна неспособност за постигане на каквито и да е климатични цели в капиталистическа икономика.

Важно е обаче светът да докаже, че тази хипотеза не е вярна. Това означава да се намери екологично решение за аспекта на капитализма, който най-много тревожи природозащитниците - растежът. Tази задача е сложна, защото означава развитие напред със същевременно намаляване на зависимостта от изкопаеми горива. Това също означава бъдеще за бедния свят без някои от способите на капитализма, които са довели до това богатите да са богати. Плодовете на капитализма са това, което осигурява бъдещето, но растежът не трябва да е едностранен. Причината повечето икономисти да смятат този казус за решаващ в прекратяването на ерата на изкопаемите горива е, че не трябва да има правопропорционалост между икономически растеж и нарастване на CO2.

Въпросът е добре обобщен във формулата на японския енергиен икономист Йочи Кая, която свързва размера на икономиката, мащаба на емисиите и количеството въглерод в енергийната система. В нея емисиите са резултат от населението, БВП на глава от населението, използваната енергия за единица БВП и въглеродните емисии от тази енергия. За да се намали CO2, трябва да се намали един или повече от тези четири фактора. Частните и правителствените действия по отношение на климата се концентрират върху последните две - въглеродните емисии за единица енергия (декарбонизация) и потреблението на енергия за единица БВП (ефективност). Имайки предвид недостатъчния напредък, някои експерти казват, че е време да се разгледат и първите две категории.

Историята на XX век показва, че въпреки всички опити правителствата няма да могат ефективно да се справят с ограничаването на населението. Това оставя БВП на глава от населението като важен стълб в проблема. Когато БВП нараства, както например се е увеличил с десет пъти в световен мащаб, откакто въглеродният часовник започва да тиктака през XIX век, енергийната ефективност и въглеродният интензитет само забавят покачването на въглеродните емисии. Хипотетично погледнато, ако икономическият растеж спре, повишената енергийна ефективност и намалената въглеродна интензивност могат директно да намалят емисиите.

Дебатът за спирането на постоянния растеж

След Парижкото споразумение от 2015 г. казусът за растежа на икономиката става все по-гореща тема сред някои еколози, хетеродоксални икономисти и други учени. Някои го виждат като стратегия единствено за богатия свят, който според тях не се нуждае от повече изобилие, като същевременно приемат необходимостта от продължаване на растежа в по-бедните места. Други се съмняват сериозно в цялата идея за устойчив растеж. И двете версии обаче имат огромни морални, политически и икономически недостатъци.

Моралният проблем е, че макар и да е добре за хората да се откажат от увеличаващото се постоянно потребление, не би трябвало те да налагат избора си на другите. Има специфични неща, които обществата могат да изискват от хората да не произвеждат или да не консумират, както и да има нормиране на някои неща по време на извънредни ситуации и при специални обстоятелства. Но производството и потреблението като цяло трябва да останат въпроси на индивидуален избор.

Ако тези, които застъпват тезата за отказа от икономически растеж, успеят да убедят всички останали, тяхната цел може да възникне като доброволна и морална революция. В противен случай те ще трябва да получат политическа власт и да наложат своите цели. И това повдига проблема за политическата практичност. Правителствата могат и потискат растежа по различни начини. Често те го правят поради задължение, съвсем целенасочено или в резултат на нечии пагубни интереси. Понякога те го правят като изрична политика - както при строгите спестявания, наложени на някои страни в началото на 10-те години на XX век. Но политика за явно и умишлено спиране или преобръщане на дългосрочен икономически растеж, дори и да бъде представена като "доброто на света", е много безперспективна платформа, с която няма как да се спечелят избори.

Дори и да не беше едновременно погрешно и непрактично, принудителното спиране на растежа пак би било лоша идея. Голяма част от просперитета в по-бедните страни през последните 20 години се дължи на нарастващо търсене от богатите страни на стоки и услуги, които се произвеждат в тях. Aко премахнем този двигател, скоростта, с която бедните в света се развиват, ще се забави. Това също ще затрудни борбата срещу изменението на климата. Бързата декарбонизация изисква огромни инвестиции във възобновяеми източници навсякъде, но най-вече в развиващите се икономики. Голяма част от парите трябва да идват от богати инвеститори, които търсят възвръщаемост. Без огромни инвестиции декарбонизацията ще отнеме още повече време.

И без ускоряване на иновациите тя ще бъде непълна. Настоящата система не е единственият начин дадена идея да се развие до продукти, използвани в широк, дори променящ света мащаб. Но със сигурност е познат и успешен метод. Все още са необходими много иновации, ако светът иска да ускори своята декарбонизация - като по-добри начини за съхраняване на енергия, битово отопление, охлаждане на помещения, земеделие, за отглеждане на култури, за захранване на големи превозни средства, за производство на пластмаси и др. Лимитирана икономика с ниско търсене и регулирани инвестиции обаче е малко вероятно да ги осигури.

Аргументът срещу регулирания растеж не важи конкретно за малкия и средния бизнес. За да служат на целите за декарбонизация, иновациите трябва да бъдат премислени и насочени към правилното място - не могат просто да се движат в свободното пространство в търсене на идеи, които изглеждат уж печеливши. Някои от идеите могат да дойдат от собственици и инвеститори. Tesla на Илън Мъск е добър пример като компания, създадена, за да прави както пари, така и електрически автомобили. Това подтикна други производители на автомобили да последват тази бизнес линия. Но трудно могат да се случат нещата, без цената на въглеродните емисии да се регулира, защото би било твърде много да очакваме предприемачите и тяхното въображение да осигурят нужните инструменти.

Правителствата могат не само да помогнат на частния сектор чрез данъчни кредити, насочени към иновации, които декарбонизират - една от частите от климатичния пакет на президента Джо Байдън, която изглежда най-вероятно да премине - но могат и да намерят начини за преодоляване на пропастта между научните изследвания и разработка и пълномащабно внедряване на технологиите с по-сериозен ангажимент към мащабни демонстрационни проекти.

Ролята на ВЕИ

Начините, по които технологиите без емисии, които се предлагат и тепърва ще бъдат разработени, прекрояват енергийната икономика, ще бъдат по-малко забележими от тези, наблюдавани с появата на въглищата. В един все по-електрифициран свят източниците на енергия са по-малко отличителни и по-заменими. Щепселът не се интересува откъде ще получи захранването си. Пример за това е, че днешният свят, в чиито мрежи са свързани огромни вятърни и соларни мощности, няма много общо с прототипите на първите слънчеви панели и вятърните турбини през 70-те и 80-те години на миналия век. Тогава те ги виждат като технологии за децентрализация, самодостатъчност и по-малко индустриализиран живот.

ВЕИ вече не са така малки и бутикови, а имат осезаемо значение за енергийните мрежи, което води и до съответните промени. Най-очевидният е непостоянно производство. Силите, захранващи възобновяемите енергийни източници, са познати на фермерите повече, отколкото на индустриалците. Производството на ток се променя с преминаването на облаците, въртенето на Земята, преминаването на метеорологичните фронтове, смяната на сезоните и разликите между добри и лоши години.

Справянето с тази вариация ще изисква нови начини за балансиране на енергийните системи и извежда на преден план нуждата от съхраняването на ток за по-късна употреба. Както Робърт Том е открил преди два века, трябва да имате както съхранение, така и внимателен подход към регулирането на потоците през системата. Но тези принципи трябва да се прилагат както в местни, така и в континентални мащаби и се измерват както в части от секунди, така и в години. Мрежите трябва да станат по-големи, за да компенсират недостига на вятър или слънце, и по-интелигентни, за да балансират търсенето и предлагането. До каква степен пазарите могат да бъдат проектирани да предоставят всичко това остава открит въпрос. Но изглежда, че често ще е необходим по-централно планиран подход.

В замяна на това ВЕИ обещават да осигурят на мрежите и техните клиенти нова устойчивост. Огромната сила на въглищните и петролните компании и държави ще бъде разбита.

И най-вече ВЕИ трябва да позволят нова форма на енергийно изобилна екология. Притесненията на еколозите за растежа не се ограничават до връзките между въглеродните емисии и БВП, а са свързани с това, че нарастващото търсене може да замърси природата и по други начини. Но в свят на изобилна чиста енергия изискванията на индустриалната цивилизация към естествения свят могат по принцип да бъдат ограничени чрез повторна употреба и рециклиране. Това, което някои наричат кръгова икономиката, би могло да се завърти по-бързо и гладко. Чистата енергия не трябва да подкопава капитализма, който изкопаемите горива изградиха. Може да го промени заедно с политическата икономика и геополитическата обстановка.

Но е малко вероятно това да стане във времето, разчетено от Парижкото споразумение. Така че светът се нуждае от нещо повече от енергийна система без емисии. Нуждае се от иновации и инвестиции, за да намали CO2.

2021, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved