Гората на играчките

Собственикът на “Кроки” скача с парашут и бънджи, но в бизнеса премерва риска

Да посадиш едно дърво, е по-трудно, отколкото да посадиш цяла гора. Важното е да го поискаш и да повярваш, че можеш да го направиш. “Пък и какво толкова, казва Димо Калайджиев, една фиданка в разсадника знаеш ли колко струва? Един лев! Ако всяка година събирам приятелите си и засаждаме по триста дръвчета на определено от лесничейството място, след няколко години ще се появи цяла гора. А освен нея ще ни останат и спомените.” Бъдещите спомени са от вино, печено агне и прекарано с приятелите време, но не те са причината - просто Димо, както всички се обръщат към него, мечтае и след тридесет години да продължава да прави детски играчки от дърво, взето от българска гора. Що се отнася до гората, сигурно ще я посади, защото е от хората, които говорят само за вече взетите си решения и правят всичко, което е по силите им, за да живеят с тях.
Като всеки човек, чиито идеи играят непрекъснато на прескочикобила, разказва за себе си така, както живее - задъхано и на пълни обороти. Започва с времето, когато го “приели” в Школата за запасни офицери, и с радостта си, че вместо две останал там само година и половина. Преди това завършил техникум по промишлена електроника в Кърджали и заради това започнал следването си в Техническия университет в София. Сега, когато разказва за единствения си семестър там, си спомня, че прекарвал повече време в Университета за национално и световно стопанство, където и започнал да учи “още на следващата година. През цялото ми следване са ми преподавали действащи министри и заместниците им. Не мога да си представя нещо по-добро в онези години от това някой да ти обяснява на толкова високо ниво какви точно промени и защо се правят във всеки определен момент”. Казва, че още от самото начало искал да учи корпоративни финанси, но в курса нямало достатъчно желаещи, за да се обособи отделна група. Всички искали да учат “банково дело. Даже тогава един от преподавателите ни, Емил Хърсев, ни пита: Абе защо сте избрали банки? Всяка сутрин отварям вестника, за да видя кого от колегите ми

Са арестували

Още като студент в УНСС Димо започнал да се занимава с търговия на захарни изделия. Станал дистрибутор на всички големи български производители, а преди да влязат чуждите инвеститори в бранша, със съдружниците му решили “да вдигнем паметник на бившето предприятие “Малчика”, защото надали в България има друг завод, който да ни е кредитирал със стока повече”. Но точно с влизането на големите инвеститори за него започнали “новите уроци по търговия. Западните фирми, които влизат в България, налагат собствената си търговска политика. С влизането си те не само създадоха, но и структурираха пазара. Контактите с тях много приличаха на лекциите в университета; единствената разлика беше, че ако не си научиш урока, вместо да те скъсат, губиш пари. Което пък е доста сериозна мотивация”.
Когато стига до този период, той активира първата си теория - че колкото по-ликвидна е една стока, толкова по-бързо се създава нейният пазар. Казва го, за да подчертае, че по отношение на детските играчки всичко е още в самото начало. Но преди да започне да се занимава с производството им, без никакво съжаление минава през причините за отказа си от търговията. “В момента, в който “Метро” обяви намеренията си да влезе с 200 милиона марки инвестиции в България, ми стана ясно, че колкото по-бързо се махна, толкова по-малко загуби ще претърпя. Защото зад подобна инвестиция стоеше стокова борса, непозната до момента за нашите условия. Продадох всички складове, пък и вече от две години работих над идеята за производство на дървени детски играчки; затова можех да се захвана с онова, с което винаги съм искал да се занимавам - с производство.”
За началото говори като за “легендата”, но го казва с усмивка. Негови приятели имали лазерна машина, на която търсели приложение. След малко мислене взели решение да използват способността є да реже в сложен контур всичко. Решили всичко да бъде дърво, а крайният продукт - сглобяеми детски играчки. Тъй като нямали никакъв опит, а разполагали с проекти за много модели, провели нещо като своеобразно проучване на бъдещия пазар. Направили разпечатки на проектите на моделите и интервюирали над 600 майки с малки деца. Накарали ги да оценят всеки един и в зависимост от оценките избрали кои да са 20-те, които ще направят. Когато обаче пресметнал колко ще струва играчката, направена с лазер, видял, че се получава нещо непродаваемо. Затова се спрял на следващия вариант - да използва колкото се може повече ръчен труд, “не само защото себестойността на продукта става по-малка, а защото освен всичко останало даваш хляб на семейства, които са притиснати до стената". Постъпил като в американски филм. Наел изоставени помещения в село Яна и поставил пред тях огромна табела

Има работа

Но за негово най-голямо недоумение не дошъл никой. Тогава отишъл при кмета на селото и направо от вратата го попитал: “Има ли безработица тук или няма.” На следващия ден пред фабриката чакали десет жени, обучението на които започнало веднага.
Когато пътува от офиса си в квартал Лозенец до фабриката в с. Яна, Димо се сеща за още една “легенда” - че има мобифон, живее в Драгалевци и кара беемве. Колата е много по-стара от албумите на Милена и “Портисхед” в нея, но пък не се поврежда за разлика от предишната му стара лада. Купена е на безценица от приятел, заминал извън България - колкото да не я подари на някой непознат. А къщата в Драгалевци е на друг негов приятел, който също е зад граница. Още една от теориите на Димо гласи, че вместо да дава пари за “панелка в Дружба, по-добре да си купя машини”. Тук стига и до финансирането на фабриката. Дипломната му работа в УНСС била на тема “Варианти за финансиране на малкото предприятие”. А я направил много трудно, защото “какво да напиша - в тоя момент затвориха фондовата борса в България и дипломната ми работа можеше да съдържа само едно смислено твърдение -

Няма такива

Единственият начин да финансираш производство беше със заеми от приятели”. Така и постъпил с детските играчки. Вложил парите от продажбата на складовете; когато те свършили, направил оценка на активите и потърсил съдружник, който да участва във фирмата със същата сума. А когато и тези средства започнали да се стопяват, се появила швейцарската организация СИПО. Казва, че това, което правят, е “висша форма на благотворителност. Дават ти акъл без пари, а от това няма по-хубаво. В продължение на две години направиха семинар по маркетинг за български частни производители. Не можах да повярвам, че скъпо струващи специалисти, на които не мога да платя и половин час разговор, стояха в моя офис и обсъждаха от всички страни проблемите на фирмата ми. При тях нещата вече са се случили, всичко е естествено и подредено; те знаят начина на правене. И колкото по-бързо приложиш наученото тук, толкова по-бързо ще успееш”. Благодарение на СИПО попаднал на панаира за детски играчки в Сен Гален, а този шанс освен тестване на играчките носи контакти, а заедно с тях и нови пазари. Изобщо реализацията на играчките извън граница се оказва въпрос на шанс. Американският му съдружник, който е от български произход, установил контакт с него, след като получил като коледен подарък играчка на “Кроки”, изпратена му от роднини в България.
Докато пътува обратно към София и разказва за огромната поръчка, която сега го държи на високи обороти, Димо споделя още една от мечтите си - “да има такава планова политика, която да изнася българите зад граница; едно след друго там да отиват цели села, махали, квартали. Защото българинът, когато види нещо, има таланта да го пренесе тук и дори да го направи по-добро. Сигурен съм, че ако човек отиде дори в най-забитото кътче на България, ще открие някой гений, който даже и с трети клас образование, върши чудеса... гледай, как може такова нещо”. Последните думи са по адрес на човек, който вместо да мине през подлеза, пресича булеварда пред колата. Този риск Димо не може да разбере, нарича го самоубийствен. Мрази риска, въпреки че скача с парашут и ластично въже и управлява парапланер. Прави го заради адреналина и защото знае как - ако се пребие, ще е от незнание или от прекалена самоувереност. По същия начин мисли и за бъдещето на производството си, но никога не забравя за гората.


Благодарим Ви, че четете Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Още от Капитал