Защо журналистическите източници в Белгия са защитени, а в България - не

Илюстрация Увеличаване Автор: Инна Павлова Смаляване

За автора Бойко Боев е медиен юрист, практикуващ в Лондон. От януари 2008 до октомври 2014 г. е старши юрист в британската неправителствена организация Article 19.

Вече няколко пъти българската прокуратура извършва "проверки" спрямо печатни медии. Последният път това се случи миналата седмица. Според публикация в "Капитал" двама оперативни работници от "Икономическа полиция" на главната дирекция "Национална полиция" са посетили редакцията на "Дневник", където са поискали обяснения от главния редактор на сайта Велислава Попова за автора на публикация, касаеща Николай Бареков, както и за журналистическите източници. Посещението на полицаите е било възложено от прокурор от Софийска районна прокуратура. Същият е образувал предварителна проверка по сигнал на Бареков до главния прокурор за изтичане на поверителна информация по следствени дела от прокуратурата към "Дневник".

Има проблем с прокурорските проверки в редакциите, целящи разкриването на журналистическите източници. Понеже тези проверки стават практика, се заемам да опиша проблема. Тревожи ме свободата на медиите, защото в България те не разполагат с ефективни средства за защита на своите източници на информация.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Етичният кодекс на българските медии изисква от журналистите да не разквиват поверителните си източници на информация. Това задължение цели да даде гаранции на тези, които разкриват нередности пред медиите, че няма да пострадат заради позицията си в интерес на обществото. От друга страна журналистите имат пряк интерес да запазят тайната, тъй като в противен случай в бъдеще никой няма да се съгласи да разкрие злоупотреби.

Българските закони не гарантират правото на журналистите да не разкриват своите източници - гарантирано ли е това право всъщност?

Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) признава право на журналистите да не разкриват своите източници, като част от правото им на свобода на изразяване, гарантирано от член 10 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Подобно на ЕСПЧ, няколко европейски държави са признали специалното право на журналистите да не разкриват източниците си на информация. Македония и Португалия са направили това в конституциите си. Други държави, например Белгия, Австрия, Франция, Швейцария, са приели специални закони за защита на тайната на източниците на журналисти. Те предвиждат при какви условия може да бъдат предприети принудителни действия срещу журналисти.



В България за защитата на журналистическите източници се говори единствено в Закона за радиото и телевизията. Този закон обаче не се отнася до печатните издания и онлайн медиите, както и до прокурорски проверки и досъдебното производство. Освен това процесуалните кодекси в страната – наказателен и граждански – които съдържат разпоредби за разпит на свидетели, не предвиждат привилегия на журналистите за отказ да разкрият източниците на информация.

Най-големият проблем е, че българските закони не предвиждат средства срещу злоупотреби по отношение на искания за разкриване на източниците на информация и на налагане на наказания при отказ да бъдат разкрити източници.

По отношение на исканията за разкриване на журналистическите източници на информация, както и глобите срещу журналисти, които отказват да разкрият източниците си, ЕСПЧ е приел следните гаранции за свободата на изразяване:

1. Искането за разкриване на журналистическите източници трябва да бъде одобрено от съд или друг независим и безпристрастен орган.

2. Исканията могат да бъдат приети само в краен случай, когато:
- всички приемливи алтернативни условия, които не изискват принуждавене на журналистите да разкрият източниците си, не са довели до резултат
- законовият интерес от разкриването ясно превишава обществения интерес от неразкриването.

На практика, последното условие изисква да бъде направен баланс между свободата на изразяване и обществения интерес, който разкриването на журналистическия източник налага, като например спазването на законите за служебната тайна или тайната на разследването. При правенето на баланса от значение могат да бъдат различни фактори като вида на престъплението, което се разследва, както и доказана ли е първостепенната необходимост от разкриването.

За съжаление, българските закони не предвиждат само съдии да могат да изискват разкриване от журналисти на техните източници. В България разследващите органи могат да принудят журналист да разкрие своите източници на информация. Ако журналистът откаже да даде показания като свидетел с цел да запази тайната на своите източници, той/тя може да бъде глобен от разследващия орган или съден за лъжесвидетелстване.

Българските закони също не предвиждат утвърдените от ЕСПЧ условия за гарантирене на необходимостта от налагане на принудителни мерки спрямо журналисти с цел разкриване на техните източници.

В резултат правото на журналисти и редактори в България да пазят тайната на източниците си на информация е под въпрос. Нужен е закон за защита на журналистическите източници, който да включи гаранциите на ЕСПЧ. До неговото приемане журналистите, които не желаят да разкриват своите източници, могат само да се молят да не се налага да бъдат призовани като свидетели. От своя страна гражданите, които предоставят на медиите информация от обществен интерес под условие за анонимност, имат възможност само да се надяват, че журналистите няма да ги разкрият, дори и ако бъдат наказани за това.