Как да заработи прокуратурата

Профил Андрей Янкулов е завършил Немската езикова гимназия в София и право в Софийския университет. Започва работа като прокурор в Софийска районна прокуратура след издържан конкурс и обучение в Националния институт по правосъдие. В служебното правителство на Георги Близнашки е зам.-министър на вътрешните работи, а в редовното на Бойко Борисов - зам.-министър на правосъдието, където отговаряше за затворите. Подаде оставка заедно с министър Христо Иванов, която беше приета чак миналата седмица.

Едва ли са много хората, които няма да се съгласят, че прокуратурата в България се нуждае от промяна, защото не работи така, както ни се иска. Чудесно начало, но когато трябва да се посочат причините за това състояние и какво да се направи срещу него, нещата вече започват да се объркват. Без ясно посочване на проблемите, непрекъснато се предлагат гръмки решения, като например: "Вадене на прокуратурата от съдебната власт", "Пряк избор на прокурорите от народа и възможност за отзоваване", "Незабавно уволнение при първа (респективно втора, трета и т.н.) оправдателна присъда" и пр. Без подробно разглеждане на всяко от тези предложения все пак могат да се маркират общите между тях неща. Първо, в състояние са лесно да се харесат на мнозинството от хората, защото привидно декларират радикална промяна, каквато се смята, че е нужна, и засилен обществен контрол. Привидно, защото нито промяната ще се постигне с простото размятане на дадена институция от една власт в друга, нито общественият контрол - с преки избори за позиции, които изискват не политиканстване, а експертност, която за съжаление няма как да бъде преценена от хората без професионален капацитет в областта. И второ, пряко следствие от първото - тези предложения атакуват съществуващите законови гаранции за независимостта на прокурора, което би било логично и аргументирано решение, ако самите им поддръжници не виждаха един от основните проблеми на прокуратурата именно в демонстрирането на зависимост.

Ако се съгласим, че проблем за прокуратурата е сервилността на нейни представители към силните на деня, по какъв точно начин премахването на гаранциите за независимостта на прокурора (като статута на магистрат с присъщите му несменяемост, функционален имунитет, добро за държавен служител възнаграждение и т.н.) ще спомогне за ликвидиране на тези прояви? Как точно зависимостта ще се пребори с допълнително поставяне в зависимост чрез несигурност, но направено от самия закон?

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

Oткъде идва зависимостта

Обикновено зависимостта в прокуратурата през неудалия се преход се налага чрез някаква форма на натиск през по-високопоставени прокурори и административни ръководители или се избира като линия на професионално поведение от самия прокурор, за да получи шанс за кариерно развитие, или е комбинация от двете, но не следва от действащите правни норми. Дори в йерархична структура, каквато е (и трябва да бъде) прокуратурата, по конкретни дела отделният прокурор е длъжен да изпълнява единствено писмените указания на прокурор от горестоящата му прокуратура, но и това му задължение не е абсолютно, защото, ако счита, че са незаконосъобразни, има гарантираната възможност да сигнализира пред по-горестоящ прокурор. Истинският проблем обаче не са писмените указания, зад които някой е застанал с името си, а устните, от които не остава документална следа.

За решаването на проблема със зависимостта според мен сериозната работа трябва да продължи отдругаде. "Да продължи", защото не бива да се отрича или омаловажава успешното начало, поставено преди повече от десет години с въвеждането на национални конкурси за първоначално назначаване в системата, които, макар далеч от перфектни и не елиминирали съвсем хората "с протекции", все пак я отвориха за много добри юристи "без връзки", които иначе въобще не биха могли да влязат в нея. Следва да се продължи с други основни неща като възпитаване още с началното обучение на младшите прокурори на смелостта да отстояват аргументираната си позиция, без да се поддават на натиск, създаването на достатъчно добри правила за атестация за придобиване на статут на несменяемост, дисциплинарни производства, кариерно израстване в горестоящите прокуратури и избор на административни ръководители, които обаче да не са просто разписани като благопожелание, но и да се прилагат почтено и компетентно, и които да гарантират, че кадърните и честни прокурори ще получат шанса да заемат тези места.



Регламентацията на кариерното израстване в съдебната система през последните години се променя непрекъснато и въпреки това точната формула все не може да се налучка. Ако правилата и прилагащите ги гарантират в достатъчна степен, че за получаване на мястото, което иска, на прокурора Х ще му трябва да докаже пред този, на когото е възложен изборът, качествена работа и знания, а не изпълняването на нечии повели, тогава и самото съществуване на необходимост от изпълнение на подобни повели в общия случай просто ще се обезсмисли. Противно на налаганото в публичното пространство мнение за корупцията в съдебната система, аз подозирам, че корумпираните персони сред магистратите, които са станали богати хора вследствие на корупционното си поведение, са много по-малко, отколкото смята обществото, но пък далеч по-тревожното число е на онези, които се корумпират с влияние, за да получават постове. Борбата срещу тази корупция обаче може да бъде по-успешна, защото тя не предполага мнозинство на хора с изначално корупционни нагласи, заели съответния пост с единствената цел да се облагодетелстват материално неправомерно от него, а по-скоро такива, които виждат, че шансът да го заемат по "нормалния" начин или е малък, или въобще не съществува, защото наложените правила на играта са такива. Както и в случаите с катаджията на пътя, много по-вреден в корупционната сделка е този, който налага принципите на поведение в ситуацията от позицията на по-силния, а не онзи, който е готов да играе по така наложените такива, макар и, трябва да се каже, корупционната сделка да не би била възможна без неговото участие.

Следващ много съществен момент за гарантиране на намаляване на зависимостите в прокуратурата е отчетността пред обществото на нейната дейност. По призвание прокурорът е защитник на обществения интерес и като такъв трябва да може да застане с името си и мотивите си зад всяко свое действие, но съвсем не за да се стреми да угажда на общественото мнение по конкретни казуси (което може да бъде не по-малко вредно от корупцията, защото често общественото мнение е "насъскано" от медиите, дали по инерция, защото не се познават фактите по дадения случай, или обратното – умишлено, именно защото се познават). Същото, разбира се, важи с пълна сила и за горестоящите прокурори, които надзирават работата на подчинените им. Тази отчетност не следва да се ограничава само до статистически данни. В прокуратурата от много време съществува понятието "дела с висок обществен интерес". Именно той диктува да се знае и кои прокурори работят по тези дела, как и защо са избрани измежду колегите си да вършат именно това и ако довчера например са работили такива дела, а от днес не, защо, какви са резултатите от работата им, на какво се дължат тези резултати. "Делата с висок обществен интерес" дават облика на системата на наказателното правосъдие, по тях прозрачността, включваща кой, как и защо се произнася, следва да е на първо място.

Пряко следствие от горното е и необходимостта, когато такива дела приключат окончателно неуспешно, да се направи независим експертен и оповестен публично анализ защо изходът е именно такъв. Това всъщност е една от препоръките в митичните брюкселски доклади, не много трудоемка за изпълнение, ако и да отнеме някакво време и пари.

Ако се съгласим, че искаме да имаме бленуваната (поне на хартия) от всички политически сили и анализатори ефективна прокуратура, в която да работят добри и почтени юристи, пътят към постигане на тази цел не може да минава през отнемането на статута на магистрат на прокурора или маргинализирането му, макар и в съдебната власт. Това със сигурност би довело и до намаляване на атрактивността на професията, а оттам до ограничаване на възможността да привлича точно такъв човешки ресурс занапред. Опасенията пък, че като част от съдебната власт, прокуратурата била поставена наравно със съда, са несъстоятелни – конституцията и законите достатъчно ясно дефинират първостепенното място на съда, както е във всяка една правова държава. Проблемът със статута на прокуратурата не е, че като компетентна да обвинява по наказателни дела е част от съдебната система, а в реминисценциите от устройството й като прокуратура съветски тип, изразяващи се в правомощията й да бъде централният орган – юмрук на Партията, който последната размахва на цялата администрация, "надзиравайки" я.

Що се отнася до притесненията, че като магистрат прокурорът не е равнопоставен с другите страни по наказателните дела, като защитника например, те също са неоснователни – равенството на страните в съдебната фаза на процеса се гарантира чрез правата им според процесуалния закон, а не статута на този или онзи участник. Освен това трябва да се има предвид, че прокурорът е равен на другите страни в съдебната фаза, но на досъдебната, където страни няма, той е този, комуто е възложена съществената функция по ръководство и решаване. Прокурорът трябва да е винаги на първо място безпристрастен и обективен от началото до края на процеса, а едва след това – обвинител.

Опитите за анатемосване на прокуратурата като източник на всички злини в българското наказателно производство не са нищо по-различно от някаква версия на крилатата фраза "Ние ги хващаме, те ги пускат", с която неудачите лесно се обясняват като продукт стриктно на една или друга институция, няма значение дали ще е полиция, следствие, прокуратура или съд, а пък друга от изброените се представя като граничеща с перфектността. Реалността обаче не е черно-бяла, проблемите повече или по-малко за съжаление са във всяка от изброените, но и във всяка от тях има достатъчно компетентни и достойни хора, които биха могли да дадат техния добър облик. Поемането по лесния път на линчуване на цяла институция заради провалите на този или онзи неин представител може да доведе единствено до негативи - например понижава мотивацията на съвестно работещите и естествено консолидира всички представители на съответната гилдия, които се разпознават като адресати на атаката, вместо достойните хора вътре в самата общност да създадат нетърпимост към останалите.

• 1
• 2
• Следваща страница » "Реформа на наказателния процес"