С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
3 5 мар 2016, 21:17, 11460 прочитания

За наказателната политика накратко

Има ли нужда от нов НК, какво е сбъркано в наказателния процес и разследването

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Има ли нужда от нов Наказателен кодекс? Моят еднозначен отговор е отрицателен. Няма нищо толкова революционно в развитието на обществените отношения в посткомунистическа България, което да предполага голямата инвестиция на време, професионална и обществена енергия и ресурс в създаването на изцяло нов кодекс от такова фундаментално значение – основните положения на общата част, касаещи например дефиницията на престъплението, наказателноотговорните лица, съучастието, неизбежната отбрана, опита за престъпление, дефиницията и целите на наказанието и т.н., така или иначе със сигурност ще бъдат буквално преписани и в новия кодекс. Повече от наложително е да бъдат преработени остарели дефиниции (например "длъжностно лице"), както и в особената част да намерят отражение някои нови състави на престъпления (например т.нар. "кражби на фирми"), но всичко това може да бъде направено и с разумни изменения в действащия от 1968г. НК. А дали престъпленията против Републиката ще са в първа глава, дори преди онези против правото на живот на човека, както е останало в НК на тоталитарната държава, или в някоя друга, е също проблем от твърде малко практическо значение, на решаването на който да се посвещава изцяло нов кодекс. Всъщност най-сериозните въпроси, на които трябва да отговори концепцията за нова наказателна политика, касаещи материалното наказателно право, са два и свързани взаимно: какви санкции трябва да се предвиждат и необходима ли е декриминализация на някои от по-леките престъпления.

Концепцията за наказанието
Наказанията в съвременните правни системи се налагат с първата и основна цел деецът да се поправи и превъзпита, за да не извърши престъпление отново, както и с останалите цели да изиграе възпираща роля върху него (индивидуална превенция) и цялото общество (генерална превенция), и да се ограничи възможността му да върши други престъпления. На всеки парламент, но най-вече на онзи с твърде ниско обществено доверие, е особено трудно да налага законодателна политика на алтернативни санкции на лишаването от свобода (например пробацията) или намаляване на размерите на наказанието лишаване от свобода, защото общественото мнение вижда пряка връзка между тежестта на санкциите и намаляването на престъпността. Че такава връзка няма, е най-лесно да се открие като се сравнят нивата на престъпност в държави, провеждащи дългогодишна наказателна политика на засилени санкции (например САЩ) и други, които правят точно обратното (Германия, Холандия, Норвегия) – престъпността в САЩ не е намаляла вследствие на засилените санкции, а тази в цитираните европейски държави не се е увеличила вследствие на постоянната от десетилетия либерализация на наказателната им политика. Дори в последните години някои щати се насочват към европейския опит в наказване на престъпленията, осъзнавайки, че полза за обществото от масово пълнене на затворите просто няма. Страхът от следващото се по закон наказание може да проработи като възпиращ фактор тогава, когато деецът е обмислял предварително дали да извърши престъплението – например при т.нар. "престъпления на белите якички" (длъжностни присвоявания, подкупи, данъчни престъпления и др.), т.е. при тях би имало някакъв смисъл и от търсене на ефекта на генералната превенция при налагане на наказанието. Но не така е при престъпленията, които се вършат от сериозна материална нужда (кражбите и грабежите в общия случай), от тези, свързани с насилие и от чувства като ревност, страст, гняв, да не говорим за непредпазливите престъпления (например пътно-транспортните произшествия) – безсмислено е да се очаква, че високата санкция, сполетяла А, който е убил човек пиян зад волана, ще възпре Б – когато Б сяда зад волана пиян, последното нещо, което му минава през ума е, че ще предизвика ПТП; когато В вдига брадвата да посече роднина при семейна свада, последното нещо, за което би си помислил, е, че го чака затвор. През последните години популярност добиват изследвания, които развиват тезата, че смисъл от наказанието лишаване от свобода за поправяне на престъпника има, когато се налага нито за много кратък (защото социалните работници и психолозите в затвора нямат достатъчно време да работят с него), нито за много дълъг (защото от един момент нататък човекът се "институционализира" към затвора, т.е. възможността му да се реинтегрира пълноценно на свобода намалява чувствително) период от време. Тоест може категорично да се обобщи, че няма никаква полза от налагане на наказание лишаване от свобода за кратък период от време, защото не може да се постигне нито една от целите на наказанието – нито престъпникът ще се поправи за шест месеца в затвора, нито с такъв размер на наказанието ще се постигне какъвто и да е превантивен ефект. Тези престъпления, за които обикновено се налагат ефективни наказания лишаване от свобода до една година, е много по-целесъобразно да бъдат санкционирани с пробация. Адекватно изпълнявана пробация може да ангажира престъпника с редица полезни за него и обществото дейности (регулярни срещи с пробационен служител, общественополезен труд, включване в обучителни курсове, програми за въздействие и пр.), без да го откъсва от семейната и социалната му среда. Адекватно изпълняваната пробация не е и леко наказание, както погрешно се смята, защото би ангажирала много сериозна част от времето на дееца. Допълнителен аргумент в защита на тезата, че пробацията следва да бъде по-често налагано наказание, е и безспорният факт, че то излиза много по-евтино на държавата. Ще демонстрирам само с необходимия човешки ресурс за изпълнение на съответното наказание, без въобще да се коментира издръжката на институция като затвора. За изпълнението на пробацията трябват основно пробационни служители, за изпълнението на лишаването от свобода – надзиратели, социални работници и психолози, медицински персонал, администрация на затвора. През изминалата година в Министерство на правосъдието и Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" изработихме стандарт на натовареност на служителите по различните професионални направления на дейност, към постигането на който системата трябва да се стреми през идните години – нормалната натовареност на един пробационен служител е около четиридесет изпълнявани присъди едновременно; същевременно средно на трима лишени от свобода би следвало да има по един надзирател, на четиридесет лишени от свобода – по един социален работник, на триста – по един общопрактикуващ лекар, на петдесет – медицинска сестра или фелдшер и пр. Лишаването от свобода би следвало да се налага най-вече за тежки престъпления против личността и други свързани с насилие, както и за проявите на тежката организирана престъпност, които предполагат необходимостта от продължително изолиране на дееца, за да бъде работено сериозно с него от служителите в затвора с цел да бъде постигната необходимата промяна на онези аспекти от личността му, които са го довели до извършване на престъплението, както и обществото да бъде опазено от него, докато се промени. Разбира се, такава промяна е нереалистично да се смята, че може да бъде постигната у всеки престъпник, но на абсолютно всеки трябва да се даде шанса да покаже, че е в състояние да се поправи. Това може да стане единствено с адекватна и целенасочена работа в затвора, която предполага достатъчно на брой и мотивирани служители. Претъпкването на затвора със затворници е напълно безпредметно – води до прекомерна натовареност на служителите, които не могат да си вършат работата качествено; до нечовешки условия на изтърпяване на наказанието, които не помагат за постигане на нито една от целите на наказанието. Докато бях в Министерство на правосъдието, следвах политиката на стремеж към цялостно подобряване (не само на битовите условия) на третирането на затворниците, защото съм убеден, че обратното е вредно за обществото, тъй като не му помага с нищо. Основният контрааргумент на тази теза е, че затворниците трябва да бъдат поставени в мизерни условия на изтърпяване на наказанието – например без тоалетни в килиите и нощем на кофи, течаща вода, достатъчно отопление или дневна светлина, претъпкани много над капацитета им килии и пр., за да не им хрумне да вършат ново престъпление, когато излязат, което да ги върне обратно. На първо четене такъв аргумент може и да звучи логично, но той веднага се проваля, когато си дадем сметка за един елементарен факт – условията в българските затвори са (едни от) най-лошите в страните от Съвета на Европа, ако следваме горепосочената логика, то би следвало и процентът на пенитенциарен рецидив (върналите се в затвора) в България да е един от най-ниските. У нас обаче той е по-висок (около 40 процента) от онези европейски държави (например в Норвегия е 20 процента, и да, намалял е с либерализиране на наказателната й политика през годините), които залагат на хуманно третиране при изпълнение на наказанието лишаване от свобода, на социална работа в затвора, програми за подпомагане на затворниците, когато излязат на свобода. Наред с тежките престъпления, свързани с насилие и организирана престъпност, наказанието лишаване от свобода по правило би следвало да се налага ефективно и за т.нар. "корупционни престъпления", които са свързани с упражняването на власт, или за добре обмислените престъпни схеми, нанасящи много сериозни икономически щети. Вече стана дума, че пияният или изнасилвачът не сядат да разсъждават за неблагоприятните последици от престъпното си поведение, които могат да ги сполетят, защото действат под влияние на алкохола или от страст, но подкупният държавен служител много добре обмисля позитивите и негативите на решението си – т.е. генералната превенция тук има по-голям шанс да сработи. Един дори бегъл поглед върху това за какво са осъдени затворниците в България може да даде много информация за неадекватността на наказателната ни политика от десетилетия насам. Само няколко реда статистика казват изключително много: към 2013г. 46.6% от ефективно изтърпяващите наказание лишаване от свобода в България са осъдени за кражби (това е най-високият процент осъдени за кражби в държава – членка на Съвета на Европа, за сравнение следващата ни по този показател Черна гора е далеч зад нас с 31.8%, а средният процент в Европа е само 15), същевременно към края на миналата година в затворите у нас имаше цифром и словом 2 (двама) души, които изтърпяваха наказание лишаване от свобода за това, че като длъжностни лица са получили подкупи. Контрастът е поразителен, а изводът - повече от ясен. Стоварването на юмрука на държавата върху извършителите на в повечето случаи дребни кражби (макар и голяма част от тях да са рецидивисти), които обикновено са осъждани с не високи по размер наказания лишаване от свобода, докато същевременно подкупните й служители остават ненаказани, е напълно безсмислено. Резултатът от кражбата е единствено и само материалната вреда (тук не става дума за грабежите, където има употребени заплаха или сила и поради това престъплението е насочено и против личността, не само против собствеността) за конкретния собственик – вместо да пълним затворите с крадци на дребно, далеч по-адекватно би било деецът да изработи стойността на откраднатото посредством безвъзмезден труд при пробация, като така възстанови частично или изцяло вредата. Само с някакво, и то дори не драстично, редуциране на броя на осъдените за кражби в затворите чрез по-широко приложение на алтернатива като пробацията могат да се постигнат много добри резултати – по-малко средства за издръжка на престъпници, които така или иначе не са нанесли нито голяма материална, нито каквато и да е друга вреда, създадена стойност от самите осъдени в хода на изтърпяване на наказанието, повече възможност за ангажиране на служителите в затворите с по-опасните престъпници и т.н. Същевременно единственият начин за връщане на общественото доверие в системата на наказателното правосъдие и ангажираните в него държавни институции е окончателно завършили с осъдителни присъди и адекватни наказания дела за корупция по високите етажи на властта.


Декриминализацията ще помогне ли на системата да заработи по-добре
Наказателната политика трябва да бъде и прагматична, като това важи особено за бедните държави. Ако се погледнат статистическите данни за броя на наказателните съдии и прокурорите в България, и се сравнят с тези в други европейски държави, те ще ни покажат ясната картина, че системата на наказателно правосъдие е напълно обезпечена с нужния й човешки ресурс, за да работи нормално по всички налични и в сега действащия кодекс престъпни състави. Проблемите са в неравномерното разпределение на работещите – това, че в някои съдилища и прокуратури работата е в пъти повече, отколкото в други, както и в сложността и претрупаността на процедурата по наказателните дела, които изискват много повече време и труд за постигане на същите цели, в сравнение с необходимите на наказателните съдии и прокурорите в другите държави, с които ще се съпоставяме. И двата проблема са съвсем решими: първият - с преразпределение на човешкия ресурс, което да постигне сравнително изравняване на натовареността (абсолютното изравняване е химера по ред причини, най-вече естеството на работата, което предполага трудно да се дадат точни критерии за натовареност, но такива не са и нужни – важното в крайна сметка е да няма хора от една инстанция с десетки пъти повече дела от други от същата инстанция); вторият – с деформализиране и опростяване на наказателния процес. Декриминализацията на често извършвани престъпления като например шофирането без свидетелство за управление или след употреба на алкохол (не става въпрос за предизвикано ПТП с тежки последици), целяща да "разтовари" системата, на практика ще означава, че се бяга от решаването на истинските проблеми, посочени по-горе, а реалният резултат от нея ще бъде, че още повече скъпо платени държавни служители, които имат статут на несменяемост и обикновено прекарват целия си професионален живот в съдебната система, ще стоят без работа. Да, по-малкият процент претоварени с работа, ще бъдат действително облекчени, но това не е адекватното решение на техния проблем. Същественият въпрос от прагматична гледна точка е защо държавата да си позволява скъпо платени нейни служители да не си оправдават заплатите. От години в Наказателния кодекс действа разпоредбата, че при престъпления с по-ниска степен на обществена опасност, извършени от хора с чисто съдебно минало, които са възстановили вредите от поведението си, предвиденото в НК наказание се заменя с административно такова, което означава, че извършителите не биват осъждани по смисъла на наказателното право с всички произтичащи от това негативни за тях последици, като например свидетелство за съдимост с дамгата "осъждан". Разширяването на приложното поле на тази разпоредба би било разумна проява на наказателна политика, защото би означавало, че държавата се отказва да налага наказания, там където действително няма необходимост от тях, но същевременно ще използва така или иначе наличния си ресурс в системата на наказателното производство, а няма нужда да създава нови или да обезпечава допълнително вече създадени други органи, които да се занимават с декриминализираните деяния, които все ще останат като административни нарушения.

Необходимостта от опростяване на наказателния процес
Вече имах възможността да споделя, че според мен действащият НПК съдържа концептуално вътрешно противоречие – от една страна досъдебното производство би трябвало да има подготвителен характер, но от друга непубличното предварително разследване не цели логичното в такъв случай събиране на нищо повече от достатъчно доказателства за обвинение и разгръщане на същинския процес в условията на публичност, състезателност и равенство на страните в съдебната фаза, а изисква наличност на всички необходими за пълно доказване доказателства още от подготвителната фаза. Без преодоляване на това противоречие предварителното разследване никога няма да бъде достатъчно ефективно, защото законодателят му е поставил: първо, редица сериозни ограничения при събирането на годни доказателства, и второ, много висок стандарт за крайния му продукт. Разбира се, дали едни ограничения са сериозни, или не, дали някой стандарт е висок, или нисък, е винаги нечия субективна оценка, поради което добре би било тези въпроси да се изследват, съпоставяйки правилата на българското предварително разследване с тези на произволно избрани други представители на континенталната правна система. Често се казва, да, българският наказателен процес действително е много формален, но причината за това е, че господарят на разследването и обвинението – прокуратурата, е неспособна, дали поради нежелание, или поради неможене – представете си какво би станало, ако законът й "развърже ръцете" с опростяване на процедурите, много граждани могат да пострадат от наказателна репресия. Не мисля, че тази теза издържа логическа критика, защото ако вярваме, че най-големият виновник за неудачите на наказателното правосъдие е прокуратурата, тогава защо не й дадем по-малко власт в хода на наказателното производство и не занижим изискванията на закона към нея, т.е. казано още по-ясно - от нея просто да зависи по-малко? Вече стана дума например, че погрешна правна квалификация може да предопредели изхода на едно дело, дори и фактите, които се твърдят, да са доказани; често четем в мотиви към присъди, че поради неотстраними пороци в обвинителния акт, съдът не е имал друга възможност, освен да постанови оправдателна присъда; също така често се коментира, че се водят нескончаеми предварителни проверки, после разследвания и пр. Тогава, нека правната квалификация в обвинението да няма толкова голямо значение, така щото прокурор да не може да минира дело с погрешни изводи за правото (вече дадох пример с немския наказателен процес, а и процесуално задачата на обвинителния акт би следвало да е да сезира съда с това, което твърди прокурорът, т.е. с факти, които подлежат на доказване, а не с правни изводи, по които прокурорът така или иначе може да има само становище); нека изискванията към обвинителния акт не са толкова сериозни (да вземем за пример швейцарския наказателен процес); нека предварителното разследване е наистина предварително и за повдигане на обвинение пред съда да е необходимо обикновено наличие на достатъчно доказателства, а не на обвинение, доказано по несъмнен начин (отново немския наказателен процес), нека извършеното по време на проверката да има някаква доказателствена стойност и да не се налага повтарянето му във всеки един случай... Ако аз съм гражданин, който не вярва на прокуратурата и когото тя несправедливо е нарочила, бих искал казусът ми колкото се може по-бързо да достигне до съда – защо би ми било например прокурорът ми да е несъмнено убеден в моята вина и за да може да формира такава убеденост, да ме разследва години наред, след като така или иначе му нямам вяра? Защо би ми било да чета обвинителния си акт от хиляди страници (буквално) – нека има кратко и ясно обвинение, и да отидем пред съда, където да се види кой прав и кой крив. Интерес делото да се протака с години, да се прехвърля между съда и прокуратурата поради по-големи или по-малки неясноти, или други процесуални нарушения, да не може да стартира по същество или да се върне отначало, защото някъде е объркана някоя цифра или буква, бих имал в обратната хипотеза на несправедливо нарочения, защото дори и някой важен том да не се изгуби на ен-тата година и да вземат да ме осъдят накрая, ще получа бонус при определяне на наказанието вследствие на самото разтакаване на делото.

Що е то разследване и има ли почва у нас
Споделените в настоящото изложение разхвърляни мисли за някои от важните аспекти на наказателната политика може би трябваше да започнат, а не да завършат с разследването. То се прави, за да се достигне до фактите от значение за конкретния казус, това, което действително се е случило в живота. С разследването в наказателния процес се занимават не само полицаите и следователите, но и прокурорите, които го ръководят и решават изхода му на досъдебната фаза, а могат да го вършат и сами, адвокатите, които могат да искат събиране на доказателства по всяко време на делото, и съдът, който не само допуска поисканите от прокурора и адвоката доказателства, и оценява събраните, но е и длъжен по своя собствена инициатива да ги събира, когато прокурорът и адвокатът бездействат, а делото не е изяснено. Основното, което трябва да се каже за събирането на доказателства, е, че то представлява фактическа дейност, която в зависимост от самото престъпление е съвсем различна – например разследването на едно пътно-транспортно произшествие няма нищо общо с това на едно данъчно престъпление. Т.е. какво в действителност се е случило при едно ПТП най-добре би разбрал и доказал обучен специално за това и работил изключително в тази материя служител на Пътна полиция например, а по някой казус с укриване на данъци – данъчен служител. Само че изискването към разследващите органи у нас е да са юристи, а не специалисти в съответната област от живота (дали разследващи полицаи или следователи, изключение правят разследващите митничари, които бяха добавени към разследващите наскоро в НПК само за митнически престъпления, следвайки именно застъпваната в настоящите редове логика). С други думи казано, един наскоро завършил юрист, който е изучавал разследването на пътно-транспортни произшествия единствено в рамките на дисциплината криминалистика, която се учи един семестър в университета, и в най-добрия случай може да знае някои основни неща, би следвало да прави оглед на местопроизшествие при ПТП и да разпитва свидетелите – очевидци, само защото е юрист. Реалността обаче е, че поне от това, за което е учил, няма как да знае какво точно да търси при огледа и какво точно да пита очевидците. Разбира се, при сега действащия процесуален закон, разследващият орган няма и как да не е юрист, например защото една от задачите му е да формулира първото обвинение, това, което се прави на досъдебна фаза, не онова, което прокурорът повдига пред съда, но което по своите параметри не може да се различава значително от прокурорското. Т.е. налице е нагледен пример за едно от много дублирания на функции в наказателния процес, на едни и същи по съществото си дейности, които се вършат по няколко пъти от различни държавни органи. Вместо да се занимава с фактическата дейност по събиране на доказателства, на които прокурорът да даде оценка достатъчни ли са за обвинение и да го представи пред съда (което е работата, изискваща специалист по наказателно право), разследващият орган се занимава и с това, което по същество би следвало да е работа на прокурора, и е превърнат в писар, а прокурорът – в коректор, който проверява юридическите познания на разследващия – деянията в продължаваното престъпление ще ги опишеш така, а не иначе, опасен рецидив тука няма да ми пишеш и пр. Разследването не може да бъде ефективно, докато законът не започне действително да го третира като фактическа дейност, както и да облекчи режима на допустимост на това, което може да служи за доказателство. По-строги правила за допустимост на доказателства, т.е. за автоматичното им изключване в определени хипотези без изследването им, има логика да съществуват тогава, когато те се събират принудително или тайно. У нас в папката с материали, която представлява наказателното дело, част от нещата съдията може да ги прочете, защото са там, но не може да се позовава на тях, защото "не са събрани по реда, предвиден в НПК", чрез изчерпателно изброените способи за доказване, наричани още процесуално – следствени действия, и при стриктно спазване на предвидената форма. И съвсем не става въпрос за материали, събирани принудително или тайно, но не по установените за това правила. Например саморъчно написаният доклад на полицейския служител, запазил едно местопроизшествие, относно какво е заварил там (който у нас се именува докладна записка), е доказателство навсякъде в нормалния свят, но не и тук (коректният термин на нашия процес би бил доказателствено средство, но не това е най-важното). У нас полицейският служител трябва да бъде разпитан като свидетел от друг полицейски служител в хода на разследването, не ако има неясноти или за допълнителна информация, която отсъства в доклада, а за да преразкаже пред него докладната си записка (или препише дословно, както се случва на практика). Това се прави, защото способ за доказване "изготвяне на докладна записка" няма, но има способ "разпит на свидетел" и информацията, изложена в докладната записка, трябва да се "легализира" в процеса посредством такъв способ, за да има доказателствена стойност. Но пък ако някой забрави да сложи датата или да се подпише при легализацията, такъв разпит ще се окаже, че няма, и когато след години делото се гледа в съда и полицейският служител вече не помни нищо от това, което е заварил, доказателства за тези факти просто няма да има, защото все едно няма и докладна записка, макар и да е там. Правилата за допустимост на доказателства в българския наказателен процес са били критикувани многократно в митичните брюкселски доклади, дори преди няколко години трябваше да се стига дотам (и всъщност в противоречие със същите тези правила), изрично да се записва, че докладите на ОЛАФ са доказателство (всъщност доказателствено средство по нашата дефиниция), защото законът не ги третира като такова, а това изумяваше нашите европейски партньори. Само че очевидно е, че решението не е в създаване на изключение от правилото по единичен проблем, а в преработване на самото неработещо по много сходни единични проблеми правило.
 
Профил
Андрей Янкулов е завършил Немската езикова гимназия в София и право в Софийския университет. Започва работа като прокурор в Софийска районна прокуратура след издържан конкурс и обучение в Националния институт по правосъдие. В служебното правителство на Георги Близнашки е зам.-министър на вътрешните работи, а в редовното на Бойко Борисов - зам.-министър на правосъдието, където отговаряше за затворите. Подаде оставка заедно с министър Христо Иванов, която беше приета чак миналата седмица.

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Мнения Daily - Хайверена корупция блазни съдебните кадровици Мнения Daily - Хайверена корупция блазни съдебните кадровици

И още: Май няма да си купя друг Фолксваген; Каква е новата визия за Европа

14 окт 2019, 2735 прочитания

Мнения Daily - Реалната политика се прави в прокуратурата Мнения Daily - Реалната политика се прави в прокуратурата

И още: Защо Сидеров постави "крадец" и "гей" под общ знаменател; Манипулацията с отнемането на деца е оръжие за масово поразяване

9 окт 2019, 2438 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Мнения" Затваряне
Мнения Daily - Манифест: Стига отстъпление пред олигархията

И още: Двуликото бюджетно изпълнение през януари; Забрана за къмпингуване, комфорт за бетониране

Още от Капитал
Rifiniti отскочи на глобално ниво

Българско-американският стартъп е купен от FM:Systems - един от световните лидери в мениджмънта на работното пространство

Балканска телекомуникационна компания

Новият собственик на дружеството ще бъде оценената на 2.6 млрд. евро регионална телеком и медийна група United Group

Втори опит: Келнер взима bTV

Фондът на чешкия бизнесмен PPF е съвсем близо до сключването на сделка за целия бизнес на американската компания CME

Максимилиан Калед: Даваме на клиента бърз външен поглед за 48 часа

Съоснователят на рекламната агенция Pop Up Agency пред "Капитал"

Кино: "Близнакът"

Анг Лий опитва екшън трилър от ново поколение

Книга: Олга Токарчук - "Бегуни"

Една от ключовите книги на полската писателка, която получи Нобелова награда за литература

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10