Те го описват като "подход, който акцентира върху нарастването и преразпределението на доходите, пренебрегвайки рисковете от инфлация и финансов дефицит, както и реакцията на икономическите агенти спрямо агресивни непазарни политики."

Популистките политики, които Дорнбуш и Едуардс описват, са зловещо подобни на икономическите политики в еврозоната след финансовата криза през 2008 г. По данни на Евростат от 2007 до 2015 г. средното съотношение на публичния дълг към БВП на всички 19 страни в еврозоната се е увеличило от 65% до почти неустойчивите 90%, паралелно със застоя в средногодишния ръст на БВП. До 2015 г. и в целия Европейски съюз средният годишен ръст на БВП не се върна към нивото си от 2008 г.

През този период европейските правителства изтласкаха на заден план структурните реформи. През 2008 г. на срещата на Г-20 най-големите икономики приеха, че с макроикономически стимули ще възстановяват растежа и ще подтикват вътрешното търсене. Но ако тогава монетарната и фискалната експанзия бяха оправдани като противодействие на паниката, тези политики продължиха без промяна и до днес.

От 2008 г. насам осем страни - членки на ЕС, в един или друг момент прибегнаха до спешна помощ от Международния валутен фонд. И въпреки това много икономисти продължават да призовават за още макроикономически стимули, без, изглежда, да забелязват щетите, до които това доведе.

Пол Кругман и Джоузеф Стиглиц твърдят, че проблемите на Европа се дължат на недостатъчно фискални и монетарни стимули, както и на структурни недостатъци в еврозоната, но не обръща внимание на необходимостта от реформи, които да повишат потенциала за растеж. Предписваното от тях лечение, обилно приложено в Гърция и Италия, се провали тежко. Дори след значителното редуциране държавният дълг в двете страни към края на 2015 г. все още е съответно 177% и 132% от БВП.

Европейските страни, чиито икономики растат стабилно, са тези, които избягват поемането на големи публични задължения: Полша, Швеция, Естония, Латвия, Литва и Словакия. Сред кризисните държави Ирландия направи най-големите съкращения на публични разходи и дългове, след което бележи и най-силното възстановяване.

Това показва, че икономическите проблеми на Европа не произтичат от неадекватно търсене, а от лошо функциониращи пазари, прекомерни бюджетни тежести, свръхрегулация и недобро образование. И европейските страни трябва по-скоро да се съсредоточат върху решаването на тези реални проблеми, отколкото да залагат нови дългови капани.

В действителност страните от ЕС трябва да обуздаят разходите си. Средното преразпределение през бюджета в ЕС е до 47% от БВП, докато в други развити икономики е 37-38%. Това отразява именно по-големите разходи за субсидии, социални трансфери и държавна администрация.

Но вместо да прилагат структурни политики, за да стимулират икономическия растеж, европейските политици се стремят към икономически популизъм, като обещават висока възвращаемост при минимални разходи и предоставяне на абсолютния минимум. И едва ли е изненадващо, че много европейци са изкушени от политически аутсайдери.

Европейските страни могат и трябва да се спасят от икономически популизъм, а по този начин и от политическите популисти, които още повече биха влошили нещата.