Слуги и заслуги

"Корупцията на най-добрите е най-лоша."
Тома Аквински, "Теологически сборник"

Няма що: не ѝ върви, не ѝ върви и не ѝ върви, не ѝ потръгна, не ѝ провървя на родната демокрация с прокурори. Още първият от тях заяви с дебелашко самодоволство: "Над мен е само Бог!". Доколкото въпросният прокурор бе антикомунист, по-тъмносин и от мен самия, тогава ме заболя особено – от неговото високомерие пострада и скъпата на сърцето ми антикомунистическа идея.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Казано по-делнично и по-автобиографично, заболя ме, защото като реемигрирал, като емигрирал отново, този път в обратната посока от Запада към Изтока, мечтаех да дам своя скромен принос в прокарване на европейската кауза на балканска земя. Кауза, според която над прокурора в една наистина правова държава е не само Бог, а и законността, и демократичността, и човешките права и граждански свободи, които той по силата на високата си длъжност трябва да брани.

А когато всички тези фундаментални блага са подвластни на едноличната власт на прокурора, вместо той да е подвластен на тях, печели прокурорското властолюбие, а губим всички ние. Тогава страда, казано най-общо, цивилизоваността ни. Защото във всички цивилизовани държави главният прокурор не само контролира спазването на законовите регламенти – той и сам е подчинен на тях. Не е ли така, прокурор и прокуратура стават средство в ръцете на държавата за открита или скрита саморазправа с враговете на държавата – дори тогава, когато тези врагове се окажат приятели на законността.

Димитър Бочев е български писател, политически емигрант в Германия и дългогодишен сътрудник на Радио Свободна Европа

В смисъла на тези ми нерадостни размисли и тровещи съмнения ме заболя още повече, когато един наследник на споменатия първи демократичен (или по-точно прокурорстващ в демократични условия) прокурор, над когото богуваше само Бог и който беше вече не само тъмносин, а и луд в медицинския смисъл, бе обявен за общодържавно издирване, преди да бъде издирен. Но не за да бъде, както очакваха ветрогони като мен, изправен на подсъдимата скамейка, а изпратен като посланик в някаква азиатска република. Където битува може би и до ден днешен, надеждно скрит зад дипломатическия си имунитет от премеждията и кашите, които го чакат на родна земя.



Каши, които той сам забърка, които всички ние, редовите граждани, сърбаме и до днес и от които не успяха да го избавят и високопоставените му ментори – успяха само да го скрият от тях зад паравана на дипломацията. След което го унаследи друг един държавен обвинител – вече не от синия лагер, а розовеещ. Той не направи нищо добро за разцвета на демокрацията ни, но и особени поразии не стори, а във времена като нашите това беше добродетел. Или почти добродетел.

Вече и за слепеца стана ясно, че казаното дотук е само увертюра към онова, което ще бъде казано оттук нататък. Става дума за дубиозната роля на прокурор и прокуратура в националната съдба днес. Прокурорът е по правило държавен обвинител – той защитава интересите на държавата. Така е било и в държавата на Сталин, така е било и в държавата на Хитлер, така е било и в държавата на Чърчил – така е във всяка тоталитарна, така е и във всяка авторитарна, така е и във всяка демократична държава.

В тоталитарната държава прокурорът защитава съответно тоталитаризма, в авторитарната – авторитаризма, в демократичната – демокрацията. Казано по-откровено, в правовите държави прокурорът брани справедливостта, в неправовите – несправедливостта. Настъпи време да се запитаме къде е мястото на отечеството любезно в тази схема, каква кауза брани нашият прокурор.

Не се и съмнявам, че той е против поставянето на този въпрос, но не може да го предотврати, не може да ми забрани да го поставя – поне засега. Макар че, ако върви, както е тръгнало, знае ли се дали, как и докога ще се наслаждавам на лукса да питам безнаказано.

Да започнем отговора с въпрос: Работа ли е на един прокурор да се среща в офиса на един бизнесмен с друг, при това разследван от прокуратурата, бизнесмен? Един бизнесмен може да си го позволи, може ли обаче да си го позволи един прокурор – и особено един главен прокурор? Който по презумпция представлява държавата – не само в кабинета си, а и на всяка подобна среща, на всяка обществена територия изобщо. В редките случаи, в които правораздаването предполага подобни срещи, в белите държави те не се гласят и нагласят чрез потайни уговорки на четири очи между ортаци, а се организират и провеждат с нужната прозрачност по установения канален ред.

А, както се оказа, подобни срещи в кариерата на Цацаров са не една и не две. При което всяка от тях сама по себе си поставя под съмнение независимостта на прокуратурата. А една прокуратура със съмнителна независимост поставя автоматично под съмнение и правовия характер на съответната държава. Когато пък спомената среща е придружена от заплахи към въпросния бизнесмен, въпросната държава закономерно се превръща от държава със съмнителна правовост в безправова държава.

Ето защо: Не е работа на един главен прокурор да заплашва със силата на ведомствената си власт една независима медия – негова работа е със силата на ведомствената си власт да брани медиите от подобни заплахи. Не е работа на един главен прокурор да изнудва и шантажира един независим бизнесмен – негова работа е да го пази и предпазва от подобни опити за изнудване и шантаж. Не е работа на един главен прокурор да държи сметка на един бизнесмен дали спонсорира една или друга политическа партия – прави ли го по регламентиран път, един бизнесмен може да спонсорира която партия реши.

Подобно спонсорство е законно – незаконно е вмешателството на прокуратурата в него. Тъкмо затова според най-престижните международни изследвания година след година страната ни е оценявана като все по-малко свободна – вече свободата на словото в Република България е на равнището на най-недемократичните, на най-обезправените страни на Африка и Азия. Няма нищо чудно: когато една прокуратура с главния си прокурор начело абдикира от държавния интерес и започне да обслужва олигархии, олигарси и държавници (как да ги разграничиш?), Република България неминуемо заприличва на Народна Република България. В която главният прокурор е абсолютно безотчетен и пред парламента, и пред гражданството. В ново време тази му безотчетност е обезпечена и от младата (тя май вече не е съвсем млада) ни демокрация – и това е плашещо.

Недоубити от половинчати демокрации като нашата, вчерашните диктатури имат свойството да се адаптират в новите условия. При което те се оказват необикновено изобретателни – непрекъснато изнамират нови и нови форми, чрез които да се себелегитимират под маската на демократичността. Благодарение на безмерната приспособимост на старите тоталитарни практики днес главният ни прокурор може да приеме една покана за нерегламентирана и несъвместима със служебния му статут частна среща, а да отхвърли поканата на група народни представители да бъде изслушан от парламента по казуса с фалита на КТБ, обременил националния ни бюджет с цели милиарди.

Отказът на Цацаров да направи исканата от депутатите равносметка пред обществото, е противодържавен акт. Този отказ само подхранва сериозните съмнения за прякото и непряко участие и на водещи родни политици, и на водещи държавници, и на правовата ни система, и лично на прокурор и прокуратура в най-голямата национална финансова катастрофа в най-новата ни история. Така прокуратурата ни се превръща от институция, охраняваща институционално националните ни интереси, в противодържавна формация, обслужваща финансово корпорации, олигархии и олиграси с или без официални държавнически титли пред доблестните имена. Близко до ума е, че прокуратурата предпазва така високопоставената ведомствена престъпност от възмездието на закона и от всяка съдебна отговорност срещу съответна лепта.

Така едната ръка мие другата – със съучастието на прокуратурата държава, държавна политика и олигархия си стават взаимно съвместими, работят в синхрон. В името на беззаконието – не на законността. Едно беззаконие, в чийто смисъл главният ни прокурор заплашва една от малкото свободни, независими медии на родна земя със саморазправа. Вярно е, че на срещата си с Гергов и Дончев Цацаров не изрече тази заплаха към в. "Сега" открито, но я намекна недвусмислено. Това прави заплахата по-перфидна, но по-малко реална не я прави.

Една реалност, благодарение на която всички ние мандат след мандат заплащаме помпозността и номенклатурните привилегии на шепа безскрупулни самозванци не само със собствената си материална нищета, а и с обезправяването си, с потъпкването на онези скъпоценни и безценни човешки права и граждански свободи, за които десетилетия наред воювахме пред микрофоните на Свободния свят и за които наши знайни и незнайни предци са лели векове наред романтична кръв по барикадите.

Всички тези платени с кръвта и сълзите на цели поколения завоевания ние вече рискуваме пред очите на света – както споменах и както държа да повторя, най-авторитетните международни анкети сочат, че година след година България става все по-малко свободна, все по-корумпирана, а оттам – и все по-бедна страна, страна на нещастници. Доверието в институциите ни през последния четвърт век се срива непрекъснато, а доверието в прокуратурата ни няма накъде повече да се срине – то е от години нищожно. Благодарение преди всичко на личния принос на главния прокурор.

Историята неведнъж е илюстрирала, че една недемократична държава може не само да бъде въдворена насилствено, а и да бъде избрана по демократичен път – илюстрира го и родното съвремие. Лошото е само, че ставащите безобразия не са илюстрация, не са декор на битието – самото битие са. Наше национално, а оттам и наше персонално, наше биографично битие. Които всички ние като народ сме заслужили. Заслужил го е и всеки от нас поотделно. Кой с действието, кой с бездействието си. Защото ние, учи Молиер, сме еднакво отговорни и за едното, и за другото.