На първо място е безспорно, че тристранният диалог у нас не работи. Потвърждение на това дойде и онзи ден, когато Върховният административен съд на практика отмени увеличението на минималната работна заплата от 2017 г. Причината е именно в неразбориите на този "социален" диалог. Решението, разбира се, няма да промени реалностите на трудовия пазар, тоест то няма да има ефект върху работниците, но парадоксално дойде точно в седмицата на остри публични спорове между социалните партньори. Непоносимостта между тях е ясна, но не се лъжете, че тя е големият проблем на тристранката.

Водещите недъзи са липса на адекватна правна рамка, маскиране на административни политики чрез "диалог" между работодатели и работници и сериозна липса на представителност и от двете страни. С други думи, недобре уредени в правния мир организации се срещат в една нездрава среда и вземат решения, които са задължителни за огромна маса напълно непредставени работници и работодатели. Това е възможно с любезното съдействие на третата страна - държавата, която облича този "диалог" в закони.

Най-ясният пример за това е приемането на минималните осигурителни прагове по сектори. В някои сектори - почти цялата преработващата промишленост, строителството и туризма, се договарят някакви прагове от социални партньори, които представляват под 10% (в някои случаи дори 1%) от всички заети. Тази договореност е изпразнена от съдържание (спрямо сектора), но тя става задължителна чрез разписването ѝ в Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване. Системата е до такава степен неработеща, че за 2017 г. всички вдигнаха ръце и нищо не беше договорено.

Механизмът за определяне на минималната работна заплата е една фикция. Няма такова нещо, не се очертава и да има. В управленската програма на коалицията е записана крайната котва - минимална заплата от 650 лв. през 2021 г. В публикуваната от финансовото министерство само преди 2-3 дена обновена средносрочна бюджетна прогноза за периода 2018-2020 е разписано покачването на минималната заплата с по 50 лв. през всяка следваща година. Накратко, минималната заплата е ясна до 2021 г., при това с разбивка по години. Какво точно ще определя механизмът?

Ясно е, че държавата в лицето на новата коалиция е поставила сериозен фокус върху минималната заплата - основна котва на управлението. Всякакъв тристранен диалог в случая ще бъде проформа, както и досега.

- - - - - -

Формулата на властта

Демокрацията като футболен мач

от анализ на политолога Даниел Смилов за портала "Култура"

Основните неписани правила на демокрацията са три – уважавай волята на народа, разделението на властта и правата на хората. Демокрацията е легитимиране на властта чрез избори и гласуване, но с една много важна уговорка. Тази власт е ограничена, а не е произволна, абсолютна и безконтролна.

Практиката на спазване на неписаните правила на демокрацията е всъщност етос – ценностна система, интернализирана както от политиците, така и от обществеността като цяло.

Борисов – фигурата, която олицетворява последните десет политически години у нас, не е най-добрият пример за интернализация на демократичен етос. Той е по-скоро много талантлив ситуационен играч, който възприема демокрацията като футболен мач. И, общо взето, не се свени да вкара гол за своя отбор с ръка или от засада.

Мачовете на Борисов са винаги домакински и под мощната хореография на медиите на Пеевски, които го изоставиха само в един кратък, макар и болезнен сезон (2013-2014 г.). Но скандалите понякога просто укрепват връзката.

Главен съдия на мачовете на Борисов пък е по-скоро прокурор. А когато реферът е твой човек, можеш да си позволиш и някои уредени мачове – особено с провинциални варненски отбори, турски грандове, патриоти или други подобни спаринг партньори. Уж се състезаваш с тях, а то си с два гола напред от съблекалнята

Това е етосът на нашата футболна демокрация.

Неписаните правила на демокрацията са много ясни в поне два случая:

– Първо, не може след уредена среща на главния прокурор с бизнесмен, след която бизнесменът се оплаква от заплахи, да няма независима проверка на случая. ВСС отказва дори да разгледа обвиненията срещу главния прокурор, които са достатъчно сериозни. А за да замаже случая, упражнява всякакъв натиск върху Лозан Панов – съдията, който просто си е изпълнил дълга, като е назовал очевидното.

– Второ, всеки има много широка свобода на словото и може да си прави всякакви шеги. Но ако хора се шегуват с "Бухенвалд" или се снимат с нацистки символи, очевидно нямат работа в българското правителство, дори и ако се ползват с подкрепа в част от обществото.

Оставките на заместник-министри през седмицата са стъпка напред в укрепването на крехкия ни демократичен етос. Но са нужни още стъпки и извинения. А и процесът трябва да обхване не само патриотите, а и големите партии. Защото техните лидери все още се прехласват по Тодор Живков, снимат се с цветя пред паметника му и вербално му разтриват ушите. А по този начин непрекъснато цялостно "нормализират" обществения тоталитарен опит.

Ето това би бил един здравословен демократичен етос, който, за съжаление, все още не сме успели да утвърдим. Затова и футболът ни е такъв.

- - - - - - - - - -

"Кремългейт"

Тръмп не знае що е то доверие

от текст на Кент Харингтън, бивш старши анализатор в ЦРУ, за Project Syndicate

Да кажеш тайна някому е акт на доверие. Споделянето на секретна информация със съюзник не е по-различно. Чрез разкриването на информация, подадена от съюзник на САЩ, на руския външен министър по време на среща в Овалния кабинет президентът Доналд Тръмп показа, че не може да му се вярва - и нанесе дълбоки щети върху американската национална сигурност.

Фотограф: Reuters Staff

Всички взаимоотношения в разузнаването имат своите правила и регулации. Но ако писмените договорки са често част от протокола, то споделянето на секретна информация не се базира на написаното черно на бяло. По-скоро почива на взаимно доверие, изграждано през годините, включително чрез пазенето на тайни, които всяка страна придобива чрез тежка и често опасна работа.

Доверието между разузнавателни служби е нетрайна стока - по подразбиране съществува заплахата, че предателство или дори неволно разкритие може да увреди взаимоотношенията. Миналата седмица Тръмп рискува тъкмо това, демонстрирайки на разузнавателните служби по целия свят, че няма никакво понятие какво е това доверие.

Най-важните факти за разкритието на Тръмп пред неговите руски гости дори вече не са предмет на спор. Големите медии измъкнаха от различни източници, че президентският монолог е описал нови планове на ИДИЛ как да използват лаптопи и неоткриваеми експлозиви, за да свалят пътнически самолети. Детайлите, които Тръмп е разказвал пред руснаците, включват локацията на заговора и щетата, която тези устройства могат да нанесат.

Тръмп твърди, че е действал в рамките на своите правомощия, защото американските президенти могат да декласифицират почти всичко, което пожелаят. Това няма да промени факта, че това, което Тръмп направи, ще влезе в историята. И че действията му ще имат отпечатък върху разузнавателната общност в САЩ и върху американските интереси в чужбина за в бъдеще.

На този етап няма как да кажем как руските разкрития на Тръмп ще бъдат оценени от лидерите на разузнаването в други държави, както и дали те ще се отразят на склонността им да споделят информация със своите американски колеги. Но би било наивно да се смята, че това вече не е предизвикало своя дял от оценка на рисковете в столиците по целия свят, включително анализи за цената и ползите от предоставянето на чувствителна информация на американските партньори. Америка може и дълго да е била важен партньор в разузнаването, но с Тръмп начело споделянето на информация със САЩ може да изглежда все повече като ненужен - ако не и непосилен - риск.