Мнения Daily - Има нещо сбъркано в либералния свят

Либералният ред безспорно е умножил световното богатство, но неравномерно.

Нов световен ред

Има нещо сбъркано в либералния свят

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

От коментар на политолога Даниел Смилов за "Портал Култура"

Щом либералният свят е успял да произведе толкова антилиберални лидери, нещо в него наистина е сбъркано и необходимостта от саморефлексия е безспорна. Най-обсъжданите кандидат-проблеми, обясняващи кризата, са следните - глобализацията и неравенството.

Най-популярната хипотеза е свързана с т.нар. губещи от глобализацията. Либералният ред безспорно е умножил многократно световното богатство и днес всички като цяло са по-богати от когато и да е било в историята. Но ползите не са равномерно разпределени и има цели региони, включително в развитите страни, които не са забогатели пропорционално. Точно тези недоволни като че ли са основният електорат на антилиберализма.



Ако неравенството е това, което мотивира хората да гласуват за Тръмп, Орбан и Мей, нещата изглеждат доста парадоксални обаче. Нито един от тях не предлага "егалитарни" политики на преразпределение чрез високи данъци, трансфери от "спечелилите" към "неспечелилите" и т.н. Парадоксът е в това, че уж егалитарно настроени мнозинства избират отявлени антиегалитарианци (като Тръмп и Мей).

Някои смятат, че реакцията на мнозинствата е чисто емоционална – дори се говори за синдроми на идентификация с агресора (нещо като стокхолмски синдром). Други считат, че избирайки лидери като Тръмп и Мей, хората просто слагат прът в колелото на историята, надявайки се, че по този начин ще забавят определени нежелани промени. Нефункционалната държава по дефиниция не може да инициира сериозна обществена промяна, а това дава надежда за запазване на статуквото. Трета група обяснения настояват, че антилибералните мнозинства просто се държат опортюнистично – опитват се да извлекат максимални ползи за себе си в глобализирания свят.

Която и от трите хипотези да е вярна, либералният свят има проблем. Ако първата е водеща, проблемът е психологически – необходима е масова терапия и укротяване на медийно раздухваните страхове и негативизъм. Ако втората хипотеза е вярна, проблемът е по-скоро в загубата на доверие в политиката като цяло – доверие, че чрез политика животът може да бъде подобрен. Решаването на този проблем изисква доста сериозна рехабилитация на политическия процес и формите на представителство, заздравяване на структурите на гражданското общество, промени в образованието и т.н.

Ако третата хипотеза е водеща, тогава е необходимо засилване на доверието в универсалните, общностни решения за сметка на индивидуалистичните и егоистични стратегии на спасяване поединично. Вярно е, че либерализмът поставя индивида в центъра на доктрината си, но решенията, които предлага, са с претенция да са полезни за обществото като цяло.

--------------

Всичко това, което се случва в момента, е преоткриване на солидарността.

След атентатите във Великобритания

Хората на изкуството пак са готови за лидерска роля

От коментар на политолога Антоний Гълъбов за offnews.bg

Фотограф: PETER NICHOLLS

След поредния камшичен удар на тероризма в Лондон концертът на Ариана Гранде в Манчестър маркира нова точка на пречупване. Ражда се едно ново поколение от млади хора, което ще формира собствения си живот чрез противопоставянето срещу войната на тероризма.

Когато Карл Манхайм пише статията си "Проблемът за поколенията" през 1923 година, той формира за пръв път представата за поколението като събитийно структурирана общност. Свидетели сме на подобен ефект, при който най-младите хора на Европа започват да изграждат подобна общност в отговор на сляпата ярост на обикновени лузъри и наемници.

Концертът на Ариана Гранде в Манчестър беше риск, но далеч не толкова от гледна точка на сигурността. Десетилетия наред културната индустрия бе определяна като сурогат на съвременния мултинационален капитализъм, който не би се ангажирал по никакъв начин с каквато и да било гражданска кауза. Решението на една млада актриса да прекрати световното си турне след атаката в Манчестър, а след това да се завърне само седмица по-късно в същия град, пред повече от 50 000 души, за да организира това впечатляващо по мащаба си културно и гражданско събитие, вдъхва нова надежда. За пръв път от десетилетието на борбата за граждански права в Америка музиканти и хора на изкуството изглеждат готови отново да поемат лидерска роля. Когато Стиви Уондър казва, че религията няма нищо общо с тероризма и че онези, които казват това, лъжат, това означава много повече от обикновени думи.

След всеки следващ терористичен удар все повече млади хора започнаха да си дават сметка, че живеят в условия на война – яростна и безогледна, разчитаща на собствената им слабост и дезориентираност, търсеща своите жертви сред най-беззащитните. Колкото повече съвременният тероризъм започва да използва техниките на партизанската война, толкова по-яростен, но и уязвим става. От противопоставяне срещу институциите на властта и атентати срещу високопоставени политици съвременният тероризъм много бързо се пренасочи към масови жертви, към нищо неподозиращи и беззащитни хора, превърнати в лесни мишени заради доверието си в службите за сигурност. Това се превърна в най-силната противоотрова срещу новата вълна на тероризма, превърнат в бизнес за лузъри.

Хилядите хора, които бяха на концерта в Манчестър, няма да се превърнат във войници, няма да станат полицаи само защото са изпитали спонтанна симпатия и чувство на признателност към онези, които рискуват живота си всекидневно. Посланието на Кейти Пери "Любовта побеждава страха, любовта побеждава омразата" няма нужда от коментари или превод за младите хора, чийто живот радикално бе трансформиран от комуникационната революция и огромната скорост на промените, които преминават през живота ни.

Всичко това, което се случва в момента, е преоткриване на солидарността. Но не в онази хербаризирана представа, която левичарската пропаганда се опитва да ни наложи като увеличаване на държавните разходи. А на онази истинска солидарност, основана на близост, на усещане за съпричастност, на достойнство, което винаги е било в основата на гражданското изкуство да живеем заедно.

----------

Фолклорът и народните носии сякаш изчерпват представите ни за културно наследство.

Традиции

Длъжници сме на българската градска култура

От коментар на поитолога Огнян Минчев в неговия фейсбук профил

Фотограф: АНЕЛИЯ НИКОЛОВА

Текстът на Ивайло Дичев "Да нахлузиш потури и цървули за бала" почти съвпадна по време с конференцията на Института за регионални и международни изследвания "Културата и общността". В Арбанаси чухме поредица стойностни изказвания на тема културно наследство и идентичност - на български градове, села и региони. Докато слушах великолепните презентации, си мислех за това до каква степен в масовото съзнание сме обеднили своята представа за българските традиции и културата, наследена от нашите предци. Фолклорът и народните носии сякаш изчерпват представите на много голям брой хора за това, което можем да наречем българско културно наследство.

Вече имах възможността да изразя несъгласие с тезата, изказана от Ивайло Дичев. Бих искал да добавя, че сме длъжници на българската градска култура, българската морска култура, към наследството на българските градове след Освобождението - поне що се отнася до популяризирането на тези традиции като част от българското културно наследство. Аз не съм нихилист по отношение на българската селска - патриархална култура, която почти изпълва масовата представа за българска традиция и културно наследство. Ценя тази традиция високо - за разлика от други, които се отнасят снизходително към нея. Но би трябвало да положим много повече усилия за популяризиране на останалите традиции в българското културно наследство - градската култура, морската култура, техният бит, архитектура и изкуство. България е европейска страна в богатството на притежание на разнообразни традиции в отминалите епохи от нашата стара и нова история.