Мнения Daily - Битката за последното общо нещо

От Трън до Тръмп

Битката за последното общо нещо

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

От коментар на Ивайло Дичев за "Дойче веле"

Човечеството смята, че притежава природата. Свикнахме, че някой може да огради общинските пасища, но ако научим, че някоя корпорация се готви да ни продава въздух за дишане, ще има сериозна битка.

Въпреки обещанията за икономически растеж 3500 трънчани с огромно мнозинство отхвърлиха проекта за ново отваряне на златната мина. Аргументите "за" бяха: златодобивът ще привлече капитал и ще отвори работни места в запустелия край. Аргументите "против": производството е свързано с опасни химикали, има и подозрение за наличие на уран в рудата. И така от едната страна имаме индустрия и развитие, от другата - туризъм и китна природа. Златото се брани от неолибералните мислители, а природата, то се знае, от екозащитниците, които кафявите медии представят като платени, а екологията - като доходен бизнес.



Сблъскват се и юридически аргументи - кой има правото да разполага с природния ресурс. Държавата, на която той принадлежи, или местните хора, които ще търпят последствията от усвояването му? Същият сблъсък се разразява всеки път, когато някой реши да строи сметище, магистрала, бежански център; английския израз за това е NIMBY (not-in-my-backyard, в превод: не в моя заден двор).

Ситуацията е и идеологически патова. От една страна, медии, политици и граждани дружно плачат, че няма индустрия, само че индустрията задължително идва със замърсяването. Реалистично ли е да очакваме в Трън внезапен бум на екотуризма? Е да, ама индустриалците май също са пленници на фантазията за тежка индустрия, завещана от социализма. Днес мръсните производства се изнасят в третия свят, а чистата природа рискува да се превърне в ресурс, много по-ценен от всякакво злато.

Защо толкова страсти? Ето защо: гражданите смятат, че природата им принадлежи. Не юридически, а защото са част от нея, защото са родени на планетата Земя. Съвсем другояче би стояла дилемата, ако парите от концесията влизаха в общината и се насочваха за местно развитие – тогава трънчани щяха да си направят сметка какво печелят и какво губят от мината. Сега тази сметка е малко безкръчмарска.

Другата уловка е експертизата. Как разбират местните, че цените на жилищата им ще спаднат заради замърсяването, а няма да се вдигнат заради притока на инженери и специалисти? Кой им обяснява колко химикали ще попаднат в природата, при това преди още да има направена експертиза?

Лесната версия е, че експертите са платени, но въпросът е много по-дълбок. Ние, невъоръжените с колби и епруветки граждани, няма как да установяваме концентрации, а когато кажем, че много хора са почнали да умират от рак, изразяваме повече психологическото си състояние, отколкото някакъв обективен факт. Какво знаем за Е-тата, които поглъщаме с храните? Живеем с ужаса от митични вещества и замърсители, тъй както предците ни - с вещици и демони. Битката за последното общо нещо, природата, не може да е сериозна без общо знание за тази природа. А как е възможно то в един комерсиален, фрагментиран свят? Сложен въпрос.

Не сте учудени, че алтернативната десница в лицето на Тръмп нарече климатичната тема измама за милиарди. Приглася му и нашият министър на околната среда, когото възприемам като израз на специфично чувство за хумор на г-н Борисов. Алтернативно дясното мисли природата като колония за плячкосване - така, както я мислеше и съветският комунизъм, оставил след себе си страшни поражения. Да изпомпаме бързо колкото може по-голяма печалба, да се напечелим, докато не ни е преварил конкурентът – pereat mundus*!

Най-доброто при Парижкото споразумение е това, че създава икономически мотив бизнесът да развива екологични технологии: дори да не предотвратят страшните промени, те със сигурност ще ни помогнат да се адаптираме към последиците им. Не подценявайте и ролята на екологичното съзнание; оттук нататък няма да има сфера, която да не е белязана от екологическо измерение.

*От латински - Дори светът да загине!

---

За третия мандат на Путин

Заради антикорупционните протести в 180 руски града в понеделник Алексей Навални бе осъден на 30 дни затвор, а над 1000 души бяха арестувани само в Москва и Санкт Петербург. Фотограф: Sergei Karpukhin

Народен фронт срещу върхушката

От текст на Александър Морозов, РБК

Властта е готова с полицейски отговор на всевъзможни "оранжеви революции", но ѝ убягват по-сложни процеси в обществото. В Деня на Русия в много градове се проведе акция, инициирана от Алексей Навални и щаба му. Тя е част от предизборната кампания, която води този политик.

Миналия път протестната вълна започна с изборите за Думата през 2011 г., продължи до президентските през 2012 г., помрачи встъпването в длъжност на Путин и затихваше постепенно цяло лято. Навални беше само една от многото публични фигури на протеста и то не главната. Много по-важна роля играеха голям кръг журналисти, писатели и хуманитарната интелигенция.

Общият знаменател бяха честните избори, т.е. борбата за представителство. Протестът не достигна до регионите, само в Москва имаше масов характер. Максималният резултат би бил поява на нова партия "на свободния електорат на големите градове" и нейно представителство в парламента.

Вместо това Кремъл избра полицейския отговор - репресии върху участниците в "московския протест" и мерки, пазещи го от протестиращи и в бъдеще. Отговорът на "колективния Путин" през 2011-2012 г. беше: няма да има реално представителство, нито модернизация на партийната система - Кремъл няма да позволи да се премине от неформално, сенчесто, съсловно-корпоративно представителство към политическо.

Какво ще се случи в резултат на това? Атмосферата, в която се откриват щабове на Навални в регионите, ясно показва - пропуснатата реформа на партийно-политическото представителство води към формат "Народен фронт". Навални се обръща към многомилионни аудитории в мрежите. Всички елементи, които "работят" при него, добре се разпознават в историята на народните фронтове на различни страни.

Антикорупцията, законността, либералният национализъм (предизвикващ отклика на младите патриотизъм, несвързан с лоялността към управляващата върхушка), отказ от идеологическа идентификация - всичко това ясно показва накъде се движат нещата. Вече се изключва всякаква друга конфигурация освен "народният фронт против върхушката". Само една крачка отделя Навални от това - включването на популярни дейци на националната култура, чиято привързаност към "руския патриотизъм" не извиква съмнение.

Разбира се, че Кремъл се е подготвил за полицейския отговор и ще се опита да убеди населението, че Навални е "оранжист" (разрушител на Русия на страната на Запада). Но вече се чувства, че опитът да му се припише статус на "либерал за износ" не се получава. Сценарият за президентските избори през 2018 г. е съвсем очевиден път към "Народен фронт". Трудно е човек да си представи възникването на друг като резултат от политическата конфигурация на третия мандат на Путин.