Националният ни интерес е да имаме сигурни и благоденстващи съседи. Затова трябва да приветстваме и да сме готови да подкрепим амбициите на новата власт в Скопие за членство в евроатлантическите съюзи.

Във външнополитически план правителството на Зоран Заев с подкрепата на парламента трябва да разреши всички проблеми със своите съседи, за да изпълни изискванията на НАТО и критериите от Копенхаген на ЕС. Източник на тези проблеми е налаганата при управлението на Никола Груевски доктрина за македонизма, създадена от Коминтерна и поддържана от Кремъл.

Отказът от македонизма е труден и ще изисква време заради насажданата вече на няколко поколения негова идеология. Това пречи:

3) да се постигне споразумение с България. Отвън подкрепата от България е необходимо, но недостатъчно условие; нужна е подкрепа от съседните страни, без намеса и опити да се диктуват решения.

Най-важни са подкрепата от НАТО и ЕС и отворената перспектива за членство. Промяна на Охридския рамков договор срещу волята на по-голямата част от македонското мнозинство ще бъде грешка, която може да хвърли страната в хаос. Това следва да бъде позицията на България в НАТО и ЕС. За да покажем зрелост и разбиране на проблемите, трябва да подкрепяме, на първо място, баланса с интересите на мнозинството. Това означава да настояваме то да получи своите гаранции; да се противопоставим на опитите от Тирана да диктува план на Скопие; да сдържаме непремерените европейски отстъпки на албанското малцинство.

Въпросът за името на страната следва да бъде решен, на второ място. Основната причина за това е, че названието определя позициите, претенциите и мястото на страната на картата на Европа.

От трите проблема най-лесен за решаване изглежда този с България, но според мен той следва да бъде решен последен. Не е препоръчително София да е първата, която да авансира подкрепа за правителството в Скопие. Авансирането може да засили антибългарските нагласи, които Югославия, а в последните години ВМРО-ДПМНЕ насадиха сред етническото мнозинство. Ако има някакъв незначителен риск за нас, той е в тези антибългарски нагласи, които могат да се изживеят с времето. Затова страната ни следва да бъде включена постоянно в Берлинския процес за подкрепа на интеграцията на Западните Балкани в ЕС.

Накрая още три препоръки:

1. Да преценяваме точно, че сегашната управляваща коалиция в Скопие може да загуби местните избори през есента и това да доведе до изоставяне на курса към евроатлантическа интеграция или страната да бъда дестабилизирана отново.

2. Да сме резервирани от това, че бивши служители на репресивната УДБ-а сега са привърженици и една от движещите сили на новите власти.

3. Да призовем българските провокатори да намалят децибелите си към Република Македония. Реалностите там не могат да бъдат оспорвани, както тези, свързани с българската идентичност на общата ни история, така и днешните – свързани с нейната държавност, суверенитет и институции.

--------------

Да сриваме ли паметници

Размисълът за комунистическото наследство е труден

От коментар на проф. Ивайло Дичев за "Дойче веле"

Фотограф: ГЕОРГИ КОЖУХАРОВ

И продължава битката с призраците на комунизма. Едните смятат, че като съборят паметник, ще станат автентично десни. Другите пък се надяват идеализацията на стария режим да разчувства застаряващия им електорат. Просто се чудя как медийният народ продължава да се хваща.

От една перспектива комунизмът е мъка отначало докрай. От другата виждаме щастливи пионери и горди воини, леят се бетон и народни песни. Не, истината не е по средата, защото двете страни на този режим бяха свързани. Бързата модернизация, строежите, урбанизацията - те бяха възможни тъкмо заради диктатурата, която не губеше време да се съобразява с права или хора. Подобни волеви режими тръгват рязко напред, после обикновено започват да творят безумия. Мнозинството, освободено от правни и морални задръжки, беше насъскано срещу кулаците, безделниците, хулиганите. И то харесваше това положение (както го харесва и сега). В този смисъл не беше жертва, а съучастник. И тъкмо затова размисълът за комунистическото минало е труден: десните го опростяват, хвърлят вината върху шепа злодеи, а левите от името на народа просто не чувстват вина.

Вандалското разрушаване на паметника "1300 години България" съдържа друг ракурс. За времето си този монумент е пробив в идеологията, направо "прогресивен". Неслучайно Живков и идеолозите не го харесваха - беше им твърде модерен. Това впрочем не е комунистически, а националистически монумент, знак за края на марксизма-ленинизма при Людмила Живкова и за разчупване на естетическите канони.

Но защо тъкмо това разгаря антикомунистическия плам? Защото излиза, че този режим не е монолитен блок и си има своя вътрешна история - имало е едни хора, които са се борили да го очовечат. Нали помним, че самите комунисти го събориха - без особени всенародни въстания. Бъдещият дисидент Сахаров беше създател на съветската водородна бомба; бъдещата вицепрезидентка Блага Димитрова - лауреат на Димитровска награда.

Май имаме алергия към миналото: то тревожи, разбужда дискусии. Най-безопасно е просто да форматираме за пореден път диска и от реалните неща да прескочим към някакви идилични състояния - етнографски комплекси, бутафорни крепости, централноевропейски кич. А драматичната история, която е белязала практически всичко около нас - тя да се пръждосва под багерите!

--------

Поглед назад

Не можем да заметем под килима близкото минало

От коментар на бившия председател на СЕМ Георги Лозанов в предаването му по Bulgaria on Air

Фотограф: ЮЛИЯ ЛАЗАРОВА

Въпреки всички опити да заметем дебата за близкото минало под килима той периодично напомня за себе. Докато не бъде проведен, няма да ни остави на мира. И през тази седмица разправията за паметниците от соца като че ли набра много повече обществена енергия, отколкото актуалните събития. Към паметника пред НДК се прибави и този на Бузлуджа, който БСП пак си иска, но пак не й го дадоха.

Въпросът дали тя трябва да го получи или не обаче е фалшива новина. Истинската е не кой, а какво трябва да се направи с него. Прилежната му реставрация, каквато предлагат комунистите, е невъзможно решение. Защото това е паметник на БКП, така и е наречен при създаването си – дом-паметник на БКП. Няма как с днешна дата да се възстановява монумент в прослава на една осъдена от историята организация, наложила най-тежкия репресивен режим в страната. Подобен подход би могъл да бъде наречен единствено подигравка с жертвите му.

Историята се пише от победителите и трябва да е ясно, че историята на комунизма в България днес може да се напише само от гледна точка на победилата го либерална демокрация. В този смисъл паметниците от комунизма символно най-малко принадлежат на наследниците на комунистическата партия.

Стана ясно и още нещо – на паметниците не може да се гледа просто като на произведения на изкуството. Те носят преди всичко идеологически послания. Дори този пред НДК, който е посветен на 1300-годишната история на България. Но пластически разказана така, че нейното върхово постижение да се окаже властта на пролетариата след 9 септември 1944 година.