Избягвам коментарите, предпочитам въпросите, но днес специално исках да благодаря на всеки един от вас. Искам да благодаря на всички, които подкрепиха журналистиката – не просто мен или предаването. Това, което видяхме, не беше подкрепа, беше лавина.

Изпод руините на българската журналистика - срутвана и блъскана от доста време, тръгна лавина. А от реакциите ви след предаването в петък разбрах едно. Вие показахте, дадохте знак на журналистите, на политиците, на собствениците на медии и бизнеси, че искате в България да се задават свободно въпроси. Добри или лоши за някого, остри, спорни, но най-вече зададени. Без претенции, без страх, без да се изживяваме нито като жертви, нито като кандидати за "Пулицър".

Не очаквайте да удряме шамари или да гоним от студиото някой, който ви е възмутил или ви е разочаровал. Ние задаваме въпроси, всеки сам преценява как да отговори, как да реагира и какво да каже.

Що се отнася и до това кой говори от студиата - управляващи, опозиция... Всички ние носим отговорност кого избираме, кой е в политиката и когато е там, ние сме длъжни да питаме. Ще се опитаме да продължим да го правим.

Колкото до столчетата - мисля, че всички сме виждали много политици, паднали от столчето на властта. Не забравяйте, че тези столчета вие ги давате - те са с колелца, може да ги премествате – зависи от вас.

----------

Евразизъм

Дугин иска да е лидер на световна консервативна революция

От коментар на политолога Огнян Минчев в неговия фейсбук профил

Фотограф: POOL

И пет лева хонорар не заслужава тази врачка, която предвещава края на модерния свят (Александър Дугин – основен теоретик на евразизма, интервюиран преди дни по "Нова телевизия" – бел.ред.). Няма нито един сериозен мислител от последните 50-70 години, че и по-отдавна, който да не вижда края на модерния свят. Този край в определени отношения вече е настъпил, отдавна е настъпил или се случва пред очите ни. Въпросът е в това накъде отиваме след края на модерния свят? Да хвърлим Просвещението в коша и да се върнем към традиционализма?

С цялото ми уважение към традицията историята не върви назад. Понякога се спъва и се хлъзга назад за исторически мигновения - но често след това ги наваксва с истерични скокове, наречени революции. Революции, призвани да донесат светло бъдеще, но по-често носят гилотината и червения терор. Ние не живеем в епохата на Жозеф дьо Местр и Едмънд Бърк, когато традицията и модерността са теза и антитеза. Ние живеем в епоха, когато пътят на човека напред е възможен само чрез третата стъпка – синтеза.

Снемането на еволюционното съдържание на традицията и на модерността в една следваща стъпка към нещо ново, нещо трето, по-сложно, но и по-вдъхновяващо. (Нито за миг не ми идва на ум да идентифицирам това бъдеще с карнавалните фойерверки на "постмодернизма" - като е пост, да си намери име, тогава ще говорим и за бъдещето му...) Трубадурите на "войната между континентите" не ни водят към бъдеще, а прикриват комплексите на една многовековна неосъщественост. Неосъщественост на месианска имперска мечта поради незрелост на собственото цивилизационно развитие.

Русия най-вероятно има бъдеще на културно и духовно самоосъществяване, което да се окаже впечатляващо. Но това бъдеще няма да изгрее от евразийския традиционализъм, от традициите на Златната орда, от мрака на землянките и безправието на обикновените хора пред лицето на всемогъщото самодържавие. Това бъдеще ще дойде в резултат на благотворна еволюция на всички светли импулси и идеи, дошли от руската литература и музика, философия и духовност, наука и творчество. Това бъдеще ще дойде тогава, когато спрат да свистят нагайките, когато затворят психушките, когато съдбата на Русия попадне в ръцете на свободни хора, а не на "вертикала на властта".

Дугин иска да бъде лидер на световната консервативна революция. Но да бъдеш консервативен не означава да бъдеш ретрограден утопист, да пенсионираш Просвещението и да се върнеш в утробата на крепостничеството и несвободата. Да бъдеш консервативен означава да носиш съзнанието за ползотворност на традицията и разума за вплитането й в променящата се картина на света по пътя към една нова епоха. Нужно ли е да воюваш с "либералите"? Да, нужно е да възпираш тези, за които традицията е баласт, а не преживяна мъдрост, които винаги почват от нулата, защото нищо сътворено преди тях няма стойност. И които никога не създават нищо стойностно именно поради тази причина. Но, Боже мой, какво общо има това с постимперския сомнабулизъм на евразийския пророк Дугин...

-------

Непотизъм

Никой никого няма да разкъсва

От коментар на Ясен Бояджиев за "Дойче веле"

Фотограф: ГЕОРГИ КОЖУХАРОВ

"Червени акули" само чакат някой демократ да "скочи от борда", за да го "разкъсат във въздуха" - толкова ще им се "услади кръвта" му. От другата страна обаче не по-малко кръвожадни антикомунисти, като някаква "мумия", която "не е от тоя свят", "не се хранят, не спят и винаги се връщат, за ужас на червените". Това са само два от многобройните образци на "изящна" словесност, които тези дни обилно се леят от парламентарната трибуна и телевизионния екран по повод "изненадващите" разкрития за шестващата из България шуробаджанащина.

Като слуша всичко това, особено ако не е особено посветен в традициите и нравите на българската политическа култура, човек може да си помисли, че някаква непримирима опозиция е погнала властта, която на свой ред също не се дава, така че се задава решителна схватка на живот и смърт. Спокойно, нищо такова няма да се случи. Най-малко по две причини.

Първо, инсталираните навред "дриймтимове" от роднини, приятели и съпартийци са наистина важен за държавата проблем. Както е важен и въпросът защо толкова години се отлага купуването на нови бойни самолети. Не че управляващи и опозиция нямат какво да делят (обществените поръчки и комисионите са сладки и осмислят пребиваването в политиката). Но и едните, и другите нямат интерес да преминават границата, отвъд която рискуват да разрушат схемата, създадена и отгледана от тях самите.

И второ: въпреки цялата тупурдия от шумни скандали, взаимни ругатни и късане на ризи и въпреки всичките идеологически различия, в момента парламентарната опозиция в България не е нищо повече от привидност и мимикрия. Защото по основните проблеми, които спъват развитието на държавата, между управляващи и опозиция цари на практика единодушие.

И едните, и другите са единодушни в съпротивата си срещу необходимите дълбоки реформи и в подкрепата си за тяхната продължаваща имитация. При съдебната реформа обаче единодушието е съвсем очевидно. Управляващи и опозиция привидно се конкурират с отделни проекти за нов антикорупционен закон. Но са единодушни, че корупционните разследвания трябва да останат под пълния контрол на главния прокурор. Накрая опозицията с готовност се включи и във възпроизвеждането на статуквото в новия Висш съдебен съвет, въпреки че заради изискването за квалифицирано мнозинство можеше да го блокира.

Опозицията обича да говори за "паралелната държава", но никога не я сочи. За нея името Пеевски (също като главния прокурор) се ползва със статут на неприкосновеност. И затова оглушително си мълчи (или поне много внимава какво говори), когато цялата държавна машина неприкрито е впрегната в преразпределянето на печелившия оръжеен бизнес, в присвояването или съсипването на "Дунарит" и "Емко". Което я прави част от парламентарното единодушие, поддържащо модела на срастване между икономическа, политическа и съдебна власт, на завладяване и подчиняване на държавните институции на частни интереси.