Мнения Daily - Държавата ми е длъжна, солидарността ми е чужда

Народопсихологията е центърът, около който трябва да се построяват политиките, а не обратното, за което пледира авторката. Ако ще всеки петък във всяко българско село и град да минават гей паради, българинът едва ли ще промени отношението си значимо. Същото ще се случи и, ако по всякакви начини той бъде убеждаван в честния първи милион на Пеевски, на Божков, на Домусчиев, на Гергов.

Са ругаеш националния характер е толкова безумно, колкото и за хвърляш камъни по слънцето. И после: народопсихологическите нагласи на нашенеца се родеят много повече с тези на сърбите, турците, руснаците, отколкото на французите, британците, испанците и пр. В този смисъл обвързването на народопсихологията с временни политически съюзи и натрапването ня някакви конюктурни за момента "евроатлантически ценности" е обречено ухражнение. Нека авторката прочете Хаджийски и сравни каква е промяната. Няма.

И все пак, алтернативна гледна точка. Битието определя съзнанието, нали така? Управлява ни - без увъртания - банда престъпници и крадци, в опозиция са мошеници в различен нюанс. В продължение на 5 века и после още едни 45 години държавата е била ВРАГ. Нещо чуждо, от което се краде и срещу което се воюва. В тия 45 години комунистическо управление няма и следа от меритокрация. Напротив, верен дебил се счита за по-добър директор на завод отколкото квалифициран непартиен член. След 1990 същото котило се възпроизведе и потомците му продължават същото. Който има връзки - се урежда, ама разкошно. Изключенията, имам огромното удоволствие да познавам такива, са единични и потвърждават правилото. Политиците ни разсъждават в същата посока - електоратът е дебилно стадо, което се лъже преди избори и после му се показва среден пръст след. Законите видимо не се прилагат еднакво за всички. Е откъде накъде някой ще ми иска солидарност на всичкото това?!

Странно е как винаги намесвате държавата. Че са престъпници - ясно (Защо ли, сякаш повечето от нас искат нещо повече от овчар, та това и им се дава...) Но солидарността няма общо с политиката. Солидарността е разбирането, че ако не може да получиш нещо, без да си допринесъл. Например: не може да очакваш здравеопазване като в Германия, когато се скатаваш да платиш 19 лв (!!!) за осигуровки, защото цената на тази услуга не е особено по-ниска в България, но в Германия дори студентите плащат по 90 евро осигуровки месечно. Трябва да си наясно, всеки допринася с нещо, дори и ти, за да има за всички, т.е. и за теб. Но няма как всички други да допринасят, но да има и за теб.
Само че това изглежда да е схващане, останало от комунизма, защото прозира и у източно-германците и до ден днешен. Но наистина е отблъскващо - няма я вече държавната кесия. Не може човек да вземе от демокрацията само това, което му харесва. Така че не знам докога ще слушаме за държавата... излезте от това време най-накрая! Просто има неща, които се правят, независимо кой те управлява. А народ с такова съзнание не може дълго да го управлява кой да е.

"най-недолюбвани са бежанци/икономически мигранти (между които не се прави разлика)"

Как да се прави разлика, като медиите упорито ги поставяха под общ знаменател с години?!

Коментарът на Албена Бъчварова е култов! Трябва един ден да влезне в учебниците да видят поколенията що за племе сме:

"Въжделенията му са огромни – безплатно (напълно) образование и здравеопазване. Като това е интересно комбинирано с крайно нежелание за плащане на по-високи данъци. Така е ясно, че: а. държавата ми е длъжна и б. солидарността ми е чужда."

Направо не знам с това "мислене" на какво дередже щахме да бъдем ако не бяхме в ЕС. Мани, мани...

До коментар [#2] от "D-r D":

Не е само Иван Хаджийски - чел ли си трилогията на Талев за Самуил. Там имаше за мен един изключително въздействащ цитат в последната част:

"Двамата братя млъкнаха, загледани в пушъка, който бавно се надигаше от главните в огнището. После войводата каза, без да подигне очи:
— Ти едно време също тръгна с царя.
— Тръгнах и вървях — отговори по-старият, също без да подига очи. — Бяхме заедно с Яков Рун от Косел. Той остана с царя и отиде далеко с него, а пък аз се върнах, не забравих своите като Рун.
— Тръгнах и аз подире ти…
— Тръгна и ти и не се върна, като Рун. Царски войвода стана.
— А ти защо се върна? — едва сега го погледна войводата. — Можеше и ти да станеш войвода.
— Можех. Самуил Мокри още тогава ме прогласи за хиляднник. Рун за стотник, а мене за хилядник. Ти и друг път си ме питал защо се върнах. Тръгнах аз със Самуила, защото повярвах в думите му за ново царство. И аз, и нашите старейшини тогава. А царството остана същото.
— Самуил е добър цар, справедлив — повиши глас по-младият.
— И аз ще кажа: добър. Той не излъга за себе си. Но боляринът е същият, попът е същият и селякът е същият.
— Не са същите! — плесна с ръка по коляното си войводата. — Селякът не се бои вече от болярина. И ангария вече няма. Боляринът не смее…
— Селякът не се бои — прекъсна го Нестонг и все тъй, без да подига очи от огнището, без да повишава глас: — И ангария няма. Но боляринът и попът сега хитруват по-лукаво. Пак вземат своето. И гърлото ще ти прережат, но потайно. Селякът и сега гладува. И на война отива по-често, отколкото при Петра. Много по-често. Моят син затова побягна и аз не го спрях."