Липсата на подходяща технологична среда все по-рядко е причина учителите да не се ангажират с дигитални практики - съотношението между броя на компютрите и учениците в българското училище е около средното за Европа. В България обаче те се използват предимно в компютърни кабинети, а не в "нормалната" класна стая или библиотеката, каквато е практиката в други страни. Дигитализацията у нас зависи не толкова от достъпа до технологии, колкото от достъпността на кабинета, в който те се намират. Нужно е и преосмисляне на функцията на компютърния кабинет, който следва и у нас да стане "компютърна лаборатория" за самоподготовка в извънучебно време. Той обаче е само един елемент.

Нищо не пречи на учителя да използва всяко устройство – в това число и телефоните на децата, за да дигитализира преподаването си. Нищо освен "затворената" учебна програма, която не може да се адаптира към съвременните реалности – не използва технологиите, макар те да са неизменна част от нашия живот, не ползва онлайн образователно съдържание, макар такова отдавна да има.

Все повече е-съдържание е достъпно и на български език през портали като българската версия на безплатната Кан Академия (Khan Academy), Уча.се и т.н. Дори и МОН са решили да създават онлайн съдържание по свой проект. Но докато крайната цел на всеки ученик е просто да изкара изпита или матурата, необятните онлайн ресурси и практики ще бъдат филтрирани до удобните на затворената система – "същото, което и досега са правили", но просто в интернет.

Технологиите могат да развиват дигитална, медийна грамотност и други умения у децата, а дигиталните образователни платформи да "преобърнат" образованието. Но за целта системата трябва да се "отвори", за да има реална полза от интернет – свободата да подбираш, да създаваш и да споделяш съдържанието за учене, да изследваш темите, да работиш по онлайн проекти и т.н. Скучното не става интересно само защото е на екран. Съвсем друго е ученикът сам да подбере интересно за него съдържание по дадена тема, да се упражнява с онлайн тестове и т.н. Но българската система не позволява тази добавена стойност на технологиите. Затова важният въпрос е с каква добавена стойност изобщо можем да използваме технологиите в училище.

Няма значение дали планът на дъската е написан с тебешир, или е прожектиран, щом "преписване на план" все още минава за учене. Технологията трябва да прави установените педагогически и учебни практики по-ефективни. Например ученикът решава задачи онлайн и получава автоматизирана обратна връзка веднага – това пести време и води до постоянен напредък в ученето. Или ученикът се запознава дигитално с урока вкъщи, а в час работи с класа по реални проекти.

Надграждането на технологиите се постига, когато учителят прави това, което без тях е невъзможно – например прецизно да диференцира каква индивидуална подкрепа да окаже на кой ученик в класа на базата на автоматично събирани с месеци данни – Big data, за напредъка и трудностите на всяко дете. Онлайн системи като Khan Academy анализират такива данни, следейки прогреса на детето в заниманията му с хиляди видеоуроци и стотици хиляди задачи – педагогическа практика, надхвърляща способностите на човешкия мозък.

Дигитализацията в образованието е социален процес. Извън броя устройства и регулиране на съдържанието той поставя въпроса каква педагогика ни позволяват новите технологии. Защото учениците нямат нужда от "същото, което и досега са правили". Крайно време е да превърнем този коментар в самоирония.