Капанът на самодоволството

Политиците и икономистите допринесоха за загубата на доверие в досегашния икономически ред

Мохамед ел Ериан главен икономически съветник в Allianz, в статия за "Проджект синдикейт"

Десетилетия наред западният свят се осланя на добре дефинирана и широко приета икономическа парадигма. Но намаляващото доверие в способността на "експертите" да обяснят, още по-малко да предвидят икономическото развитие, подрони тази вяра. Без нова парадигма световната икономика е изправена пред нарастващ риск от фрагментация и още по-голямо изоставане на уязвимите страни.

Парадигмата, която доскоро доминираше икономическата мисъл и политиката, се съдържа в т.нар. Вашингтонски консенсус - набор от широкообхватни политически предписания за отделните държави и на международно равнище в подкрепа на икономическата и финансова глобализация. Идеята, просто казано, е, че страните ще спечелят от пазарно формирани цени и вътрешна дерегулация, докато същевременно насърчават свободната търговия и относително отворени трансгранични капиталови потоци.

Засилването на икономическите връзки между страните се приемаше като най-добрия начин за постигане на трайни печалби, по-висока ефективност и производителност и ограничаване на заплахите от финансова нестабилност и междудържавни конфликти. Този подход обещаваше сближаване между развиващите се и развитите страни, като намали бедността и отслаби икономическите причини за нелегална миграция.

Подкрепяна от традиционните икономически теории, преподавани в университетите, тази визия се активизира след падането на Берлинската стена, когато бившите комунистически страни заедно с Китай се присъединиха към доминирания от Запада световен ред, повишавайки производството и потреблението.

В някакъв момент обаче доверието във Вашингтонския консенсус се превърна в нещо като сляпа вяра. Самодоволството сред политиците и икономистите допринесе за това светът да стане уязвим за серия от малки шокове, които през 2008 г. завършиха с криза, довела го на ръба на опустошителна икономическа депресия. И изведнъж предимствата на глобализацията намаляха в сравнение с рисковете. Частично вина носи и икономическият анализ. Упражняващите тази професия не стигнаха до цялостно разбиране на връзката между бързо растящия и все по-дерегулиран финансов сектор и реалната икономика. Въздействието на големите технологични иновации беше подценено. И прозренията на поведенческата наука не бяха взети предвид или бяха избягвани - в полза на аналитично елегантни, но нереалистични и прекалено опростени микроикономически тези.

Политиците от своя страна пренебрегнаха икономическите, политическите и социалните последици от нарастващото неравенство не само като доходи и богатство, но и като възможности, като по този начин позволиха средната класа да бъде постепенно изтласкана. Те подцениха и рисковете от финансова зараза и мигрантските вълни. В резултат поведенческите норми и правила изостанаха от реалностите "на терен" и политическата поляризация започна да се засилва.

Глобалните икономически институции също не успяха да се адаптират достатъчно бързо - управленските структури на МВФ и Световната банка отразяват предишни реалности. Дори Г-20, която се появи, когато Г-7 се оказа твърде тясна за адекватна координация на икономическата политика, не успя да промени играта.

Затова не е изненадващо, че ентусиазмът за икономическа и финансова глобализация угасва. Сега някои държави приемат обърнат навътре подход или се насочват към двустранни, а в Азия - регионални договорености. Подобни промени дават предимство на големи икономики като САЩ и Китай, докато по-малки, както и цели региони, особено в Африка, са изправени пред нарастваща маргинализация.

Изграждането на консенсус около ревизирана и обединяваща икономическа парадигма няма да е лесно. Концепцията за "справедлива търговия" и проблемът със социалното изключване трябва да заемат по-голямо място в дискусиите. А в Европа трябва да работят активно за реформиране на уморена система на многостранното управление, която все повече губи доверие.

Самодоволството е основната причина за загубата на доверие в досегашната икономическа парадигма. Не трябва да позволяваме да нанесе още щети.

Още от Капитал