Публичната кампания с обявени заплати на Lidl Bulgaria трябва да се разглежда като wake-up call за политиките и бизнес стратегиите, свързани с човешкия капитал и реформите на пазара на труда и образованието.

Няколко щрихи към очевидното:

- Съвсем реалистична е макро прогнозата за средната заплата от 1500 лева към 2021 г., и над 1900 лв. за София;

- Време е да се спре с шаблонните обобщения за "липсата на квалифицирани кадри" - всъщност, недостигът засяга в същата, а вероятно и в по-голяма степен, неквалифицираните; за последните три години например 81% от новосъздадените работните места в туризма не изискват специална квалификация, а в най-динамичната индустрия (автомобилната) 28% от новите работни места не изискват квалификация, а 55% са за машинни оператори;

- Всичко това се случваше досега при трайно свиване на заетостта в строителството от 2008 до 2016 г.; ако съдим по новите разрешения за строеж (които в София към края на 2017 г. достигнаха 102% от пиковата стойност отпреди кризата), през 2018-2019 г. може да се очаква сериозен ръст в търсенето на работници в сектора;

- Натискът за по-високи заплати ще е особено силен заради скоростта, с която се случват структурните промени в търсенето по индустрии и умения - няма как, дори при "идеални" стимули и мерки, образователната система да може да се адаптира и да промени предлагането на труд с нужните умения в следващите 1-3 години;

- Привличането на ниско и средноквалифицирани работници в търговията и част от услугите чрез по-бързо нарастване на заплатите ще доведе до сериозен шок в производствата, за които разходите за труд са определящи за пазарната конкурентноспособност; казано просто, инвеститорите в индустрията трябва да плащат поне (или повече) от преобладаващите нива на възнаграждения в ритейла.

------

Мит и реалност

Кремъл разчита на ирационалността на вярата

От коментар на доц. Георги Лозанов в авторското му предаване

Неочаквано острата реакция на Руския патриарх при посещението му у нас по повод на 3-ти март е защита на заплашен мит. Митът за Русия като Големия брат на България, който само от братска любов към един поробен православен народ е обявил война на Турция през 1877 година.

И този като всеки съвременен мит в някаква степен се опира на реалността – в случая на ролята на Русия за освобождаването на част от българското население в Османската империя. Заедно с това обаче той целенасочено забравя, което именно го прави мит, други страни на същата реалност – собстените имперски претенции на Русия, конкретния ѝ политически интерес, включително и финансовите й облаги.

Митът е създаден като по учебник: подменяш събитията с избирателен разказ за тях и искаш хората да му вярват, все едно са видели с очите си, че е точно така. Качваш, както казваше Ролан Барт, историята на борда на природата.

В налагането на мита за братската руска любов има два периода. Той се заражда от подтиснатата национална идентичност преди Освобождението и се поддържа след него от представителите на русофилията, превърнала се в българска политическа идеология. Срещу нея тогава са тъй наречените русофоби, които настояват за прозападна ориентация на страната и се опират на аргументи, скрити от мита.

Във втория период опоненти няма. Той започва с прословутата фраза на Георги Димитров, която на свой ред качва историята на борда на природата: "Дружбата със СССР е тъй жизнено необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество". През комунизма митът за Русия като безкористната ни освободителка от турско робство се изгражда още от началното образование, само дето, заради държавния атеизъм, братската ѝ любов по православна линия е коригирана в любов по славянска линия. Освен това тя е обявена за двойна освободителка, въпреки че втория път няма от кого друг да ни е освободила, освен от нас самите. Тъй или иначе, дълбоката признателност към нея беше задължителна като военната служба и равнозначна на вярност към комунинистическия режим.

Нервността на Руския патриарх е разбираема, защото този период очевидно и безвъзвратно е отминал. Не че разказвачите на мита са изчезнали, но отново се чуват и гласовете на критиците му. Те не омаловажават ролята на Русия за Освобожданието на България, както се опитва да внуши патриархът, а я вадят от митологията и я връщат в реални исторически граници. На Кремъл обаче явно това не му е достатъчно – той не разчита на рационалността на оценките, а на ирационалността на вярата. И изпраща тук църковно лице, което да може от нейно име да прави политически изявления.

---------

House of Cards

Тилърсън се сблъска с идеологизацията на Тръмп

От коментар на Мартин Муно за "Дойче Веле"

Фотограф: Leah Millis

Рекс Тилърсън беше непознато явление за вашингтонската политическа машина: външен министър без никакъв политически опит. За сметка на това обаче 65-годишният тексасец, дългогодишен шеф на най-големия в света петролен концерн "Ексон", разполагаше с контакти по цялото земно кълбо. Петролен мениджър като пръв дипломат на суперсилата САЩ? За мнозина това беше немислимо. Но Рекс Тилърсън успя да израсне на новата си позиция – така, както на всички свои предишни позиции: с амбиция и старание.

През 1975 година строителният инженер Рекс Тилърсън започва работа като обикновен инженер в производството на "Ексон" и изкачва всички стъпала до най-високата позиция в концерна. За негов шедьовър се смята договорът, с който "Ексон" получи правото да разработва руските петролни и газови находища в Арктика. От онези времена датират и добрите контакти на Тилърсън с Русия. С президента Путин той се разбира много добре и в личен план.

След 40-годишния си стаж в "Ексон" Тилърсън всъщност искаше да се пенсионира. Стана обаче друго. На 1 февруари миналата година Рекс Тилърсън пое Държавния департамент и бързо се вработи. Дали от сърце или просто от любезност, новите му колеги, включително и германският външен министър Зигмар Габриел, му дадоха висока оценка.

Но онова, което се приема добре в чужбина, почти никога не се харесва на президента Тръмп. Още по време на изслушването в Сената Тилърсън открито се обяви срещу някои от позициите на Тръмп. А когато пое поста, най-напред трябваше да съкрати стотици длъжности в Държавния департамент. На всичкото отгоре Доналд Тръмп натовари дъщеря си Иванка и зет си Джаред Къшнър с определени външно-политически компетенции – което си беше истински шамар за министъра.

В областта на оперативната политика също непрекъснато имаше разминавания, ако не и напълно противоположни възгледи – независимо дали ставаше дума за санкциите срещу Русия, за политиката към Северна Корея или пък Парижкото климатично споразумение. Реалистичната политика на Тилърсън навред се сблъскваше с идеологически предопределения курс на Тръмп. Особено гневно реагира държавният секретар на думите на президента след безредиците, предизвикани от неонацисти в Шарлътсвил. Тогава Тръмп каза, че виновни за ескалацията били "и двете страни", а Тилърсън открито му се противопостави с думите, че президентът говори от свое име, но не и от името на правителството.

Всъщност още през есента на 2017 година наблюдателите очакваха, че кариерата на Тилърсън като пръв дипломат бързо ще приключи. През октомври тв-канал NBC-News съобщи, че през юли Тилърсън нарекъл Тръмп "малоумник" и предложил оставката си. Тогава вицепрезидентът Майк Пенс трябвало да го убеждава да остане.

Сега Тилърсън вече спокойно може да стори онова, което искаше пред година: да излезе в пенсия.