Бълнуванията на Божо Лукарски, че СДС било разделено на либерали и консерватори, отразяват бълнуванията на цялата ни десница (и в това няма нищо странно - СДС си остава основата на дясното, в 2/3 от България всички десни се определят като "седесари" независимо за кого гласуват; мен постоянно ме питат "Какво правим със СДС-то?", макар никога да не съм бил член на тази партия...)

Не, няма такава разделителна линия. Нито един десен в България не приема Путинския "нелиберален" модел, по който се прехласват "патриоти" и откровени комунисти. Нито един десен не приема авторитарната структура на ГЕРБ и култа към личността на Бат' Бойко, камо ли модела на партийни чиновнически назначения и бизнес обръчи, характерен за Борисов и Доган. Всеки десен цени свободата и законността над всичко.

С други думи - ние всички сме по-либерални от ГЕРБ, ОП /Обединени патриоти/, БСП и ДПС. И всички сме икономически много по-десни от изброените социалистически структури.

Нещо повече - всички сме по-националистически настроени от тях, защото не приемаме връткането пред султаните от Москва и Анкара независимо с какви пораженски аргументи е мотивирано. Защото не приемаме и мълчанието в Брюксел, мотивирано от алчност и гузност на корумпирани тунеядци, за които Европа е кинти за гепене. Защото имаме ясна дефиниция на националния интерес, която е непроменена повече от век и половина, откакто е дефинирана от националистите ни през Възраждането...

Не, разделителните линии са други. Едната е отношението към Борисов. И това е нормална разделителна линия, защото ГЕРБ доминира политиката ни вече дузина години. Да си десен и да подкрепяш Бойко не е нито "консерватизъм", нито "патриотизъм", а обикновен конформизъм, интересчийство или просто бездушие. Другата е отношението към единството вдясно. Сто и четиридесет годишен разлом между стремежа към обединение и градивно лидерство, от една страна, и партизанската страст да водиш собствена вярна котерия, от друга.

Двете са, прочее, дълбоко свързани. Разделението на дясното на различни вождистки фракции, мотивирани от дребни икономически интереси или пък зелотски претенции за морална уникалност, го обрича на подчинение не само на Бойко, но и на всеки следващ "Голям мъж". И съответно обрича политиката ни на примитивни кланово-феодални нрави.

--------

Близък изток

Турция иска парче от тортата "Сирия"

От коментар на Керстен Книп за "Дойче Веле"

Източник: Reuters

Преди почти два месеца турските танкове навлязоха в Сирия. А от събота насам над кметството в Африн се развява и турското знаме. Ердоган обясни, че неговата страна в никакъв случай не идва като окупатор. Но знамето си е знаме: то е издигащ се високо в небето символ на властовите амбиции на Анкара.

Чуждите наблюдатели вече гадаят колко дълго ще останат турските войници в Африн. По-песимистично настроените припомнят, че Турция навлезе и в Кипър през 1974 година, и че до днес на острова има турски войници. Във всеки случай турското знаме вероятно още дълго ще се развява над Африн. Ердоган е твърдо решен да прогони кюрдските бойци от отдалечения на 100 километра град Манбидж. Значи още един град ще бъде обкръжен и обстрелван от турската армия. А след Африн вече знаем, че тя не изобщо не се церемони с цивилното население.

"Първо ще прочистим Африн" Защо ли? Войната в Сирия, разрушенията и смъртта предлагат чудесна възможност за преследване на всички, които в очите на Анкара са "терористи". Години наред режимите в Сирия, Иран и Русия използват това понятие като оправдание за разправа с противниците. Сега и Анкара с благодарност се възползва от тази възможност.

"Терористи" наистина е сериозен кандидат за "анти-дума" на годината - отдавна с нея се оправдава географското разширяване на действията. Самият Ердоган даде да се разбере, как ще протече по-нататък инвазията: "Първо ще прочистим Африн, после Манбидж и областите източно от Ефрат до границата ни с Ирак".

Прави впечатление, че правителството в Дамаск се държи изключително сдържано. Никой не обелва и дума за инвазията на съседната страна и не полага никакви усилия за защита на собственото население. Това, разбира се, можеше да се очаква от един режим, който години наред води брутална война срещу собствените си граждани. Но защо този режим не реагира под някаква форма в защита на своя териториален суверенитет?

Това може да означава, че Анкара и Дамаск отдавна може да са се договорили тайно. Сирийската държава е съсипана и просто не може да се противопостави на нашествениците. Русия и Иран също се държат резервирано. Вероятно е имало договорки и в тази посока. И Анкара се чувства окуражена да действа както си иска. Изглежда, че Ердоган не се стряска и от факта, че може да разгневи американците, които подкрепят кюрдите в Манбидж. Дали пък и тук не е имало тайни договорки?

След седем години война става все по-ясно, че географската карта на Сирия ще бъде прекроена. А с нея и картата на целия регион. Сирия ще се превърне в колония, или в най-добрия случай протекторат на своите непосредствени съседи Турция и Иран, както и на глобални сили като Русия.

В този смисъл в Сирия е в ход процес на глобално преструктуриране. И Анкара също иска да си осигури парче от тортата. А това означава, че в Сирия, както и в целия Близък изток, удря звездният час на автократите. И както изглежда - за дълго.

------------

Геополитика

Нужна е дългосрочна стратегия за сдържане на руския експанзионизъм

От коментар на политолога Огнян Минчев в неговия фейсбук-профил

Източник: Reuters

The Sources of Soviet Conduct - Причини за поведението на съветите - "Дългата телеграма" на Джордж Кенън до Държавния департамент от 22 февруари 1946 г. Този текст, въпреки кратките си размери има фундаментално значение за стратегията на Запада в десетилетията на Студената война. От гледна точка на днешния ден в него може би няма да се открият непознати неща. Не така стоят нещата през 1946 г. САЩ тепърва поемат ролята на лидер на западния свят и са изправени пред огромното предизвикателство да отговорят по адекватен начин на методично нарастващата враждебност и агресивност на сталинисткия режим в Москва.

Когато на конференцията в Потсдам встъпилият в длъжност президент (след смъртта на Ф.Д. Рузвелт) Хари Труман поздравява Сталин с думите "Вашите войски стигнаха до Берлин", генералисимусът отговаря - "Руските войски са стигали и до Париж". Не е известно дали Труман разбира намека в този момент, но година по-късно сигурно е доста по-добре ориентиран. Макар и вече със статут на свръхсила след края на Втората световна война, Америка продължава да бъде общество и държава с провинциален - изолационистки манталитет, чийто политически елит трудно се ориентира в психологията и традициите на геополитическите съперничества на Стария континент.

Когато високопоставен сътрудник на Държавния департамент посещава Съветския съюз след подписването на Ялтенсите споразумения от януари 1945 г., той праща (приблизително) следния доклад до Вашингтон - "Г-н президент, оставам с впечатлението, че разбирането на съветските лидери за демокрацията се различава съществено от нашето..." Това впечатление година по-късно е затвърдено сред неизкушените от дълбоки познания за Съветския съюз сътрудници на Белия дом и администрацията. Те, разбира се, са фрустрирани, защото пред тях има само два пътя за реагиране на нарастващия натиск от Москва върху тази част от Европа, която още не е стъпкана от ботуша на Сталин. Първият - да отговорят на враждебността с враждебност и да рискуват нова мащабна война на европейския континент, който и без друго е разрушен до основи. Вторият - да се примирят със съветското поведение и да допуснат казашките отряди още веднъж да посетят Париж - този път за дълго време, за разлика от началото на 19 век.

В тази ситуация експертизата и позицията на Джордж Кенън изиграват решаваща роля не само за ориентацията на Вашингтон в новата ситуация на дългосрочна враждебност на Москва, но и с формулирането на основните аргументи на т.нар. "стратегия на сдържането" - Strategy of Containment, която осмисля позициите на Запада през половин вековната Студена война със Съветския съюз. Кенън аргументирано показва, че нито реципрочният отговор на враждебността с враждебност - или война, нито примирението с агресивността на сталинизма биха били адекватен отговор на стратегията на Москва. Необходима е дългосрочна стратегия на сдържане на съветския експанзионизъм, докато преимуществата на западната икономика, демокрация и начин на живот доведат до отслабване потенциала на съветския режим и до неговото отпадане. Историята доказа правотата на Джордж Кенън и неговата визия за предизвикателствата на Студената война, която през февруари 1946-та едва започваше.

Фотограф: Юлия Лазарова