Розовият слон на проблема с доверието

Никола Янков управляващ партньор в Expatcapital, бивш зам.-министър на икономиката

Колкото и технически критерии да изпълняваме, без доверие няма да бъдем допуснати до политическото и икономическо ядро на Европа.

Членството в еврозоната беше обявено за приоритет при първия кабинет на Борисов от министъра на финансите Симеон Дянков, според когото страната щеше да кандидатства за ERM II до края на 2009 г. Последваха 8 години тишина по темата.

Между януари и май 2018 г. премиерът и финансовият министър многократно обявиха, че България ще кандидатства за ERM II до края на юни. В края на юни премиерът заяви, че очаква "твърда дата за влизане в чакалнята на еврозоната", преди да се вземе формално решение от Министерския съвет и да се подаде апликация.


През юли Еврогрупата публикува позиция във връзка с постъпило "писмо за намерения" от "българските власти". То е от 29.06.2018 г. и е подписано от министъра на финансите и от управителя на БНБ без решение на МС. Според писмото България възнамерява "да кандидатства за ERM II до юли 2019 г.". Според позицията на Еврогрупата и ЕЦБ България поема 6 ангажимента, основният от които е присъединяване към Механизма за близко сътрудничество с ЕЦБ, позволяващ на ЕЦБ директен контрол върху банките в България.
На 18 юли пресцентърът на МС съобщава за "решение" за присъединяване към Механизма за близко сътрудничество с ЕЦБ.

Играта "тука има - тука нема" апликация

Българското правителство все още не е взело официално решение за присъединяване на страната към механизма ERM II и не е подавало апликация за членство в него. Липсата на формално решение и упълномощаване на финансовия министър да изпрати официална апликация в ЕЦБ (не писмо за намерения) се компенсира с публично говорене. Много медии обявиха за факт кандидатурата за ERM II и банковия съюз. Нищо такова не се е случило за съжаление. Дори обявеното "решение" за присъединяване към банковия съюз от 18 юли е под въпрос, доколкото в дневния ред на МС от тази дата липсва такава точка. Вместо това има неизискващ решение и мандат "доклад" на министъра на финансите.



Публичната позиция за еврозоната на третия кабинет на Борисов се разминава с липсата на конкретни практически стъпки. Говори се за "тихи и спокойни преговори", за "висша дипломация" и т.н., но реалността е, че за последните 11 години нито едно правителство не посмя да стартира процеса дори с формално вътрешно решение за членство, неангажиращо страните от еврозоната, но изпращащо силен политически сигнал навън. Може би основната причина е страхът от потенциален отказ, сигналите за който бяха давани многократно от представители на ЕЦБ и на водещи страни. Че не ни искат там, независимо от покриването на маастрихтските критерии, отличните ни фискални параметри и валутния борд, не е новина. Но това изобщо не е причина правителството да не вземе официално решение и да не подаде апликация за членство. Националният приоритет би трябвало да е спешната интеграция в ядрото на ЕС и избягване на изтласкването на държавата ни в периферията. Ако чакаме да ни поканят, няма да стане. И това всички го знаят много добре, включително премиерът.

Правителството избра да влезе в преговорна рамка с политически критерии, вместо да форсира решение на ЕЦБ. При евентуален отлагателен отказ, което само по себе си щеше да е прецедент, в него щеше да е посочена с експертни, а не с политически аргументи пътна карта за членство при следващо кандидатстване след година например. Но поради страх от публичен шамар отвън правителството избра да играе "на сигурно", жертвайки приоритета за максимално бърза интеграция срещу хипотетични гаранции за "неотказ".

Не казвам "приемане", защото политическите процеси в Западна Европа и предстоящите през 2019 г. избори за Европейски парламент, нова Европейска комисия и нов борд на ЕЦБ могат да обезсмислят ангажиментите, поети към България днес. И тогава може да се окаже, че сме загубили безценно време в опита си да си спестим потенциално отлагателно вето през 2018 г.

Защото ветото, което можем да получим през 2019 г., може да е окончателно. Тогава един капсулиран западноевропейски проект, движен от националпопулисти, може да изолира България в периферията и да обезсмисли присъединителния договор от 2005 г. Вероятността от такъв сценарий не е малка и това би следвало да е основното притеснение на българското правителство, а не политическото неудобство от отказ от ЕЦБ днес.

Повечето условия, поставени от Еврогрупата, нямат нищо общо с еврозоната и ERM II. С изключение на членството в банковия съюз, което е задължително за еврозоната, другите са политически аргументи за безкрайно отлагане. Но тъй като България се съгласи с тях, след година няма да има какво да кажем, когато ни откажат поради "недостатъчно добро управление на държавните предприятия" или "недостатъчни реформи в съдебната система" например. Коментарите на министър Горанов от 20 юли за получени уверения, че няма да има субективизъм при прилагането на тези по същество субективни критерии, звучат наивно на фона на българския опит с членството в Шенген.

Какво следва

Независимо от всичко правителството трябва да бъде подкрепено, за да доведе до успешен край кандидатурата за ERM II. Добре би било то да вземе формално решение за присъединяване към този механизъм. Няма нужда това да се отлага за последния момент, тъй като голямата тайна в случая – фиксираният курс на лева към еврото, е известна. България ще запази валутния си борд в ERM II, така че курсът остава същият. Подаване на истински искания към ЕЦБ за членство в ERM II и в банковия съюз (а не писма за намерения) ще са силен сигнал за воля и необратимост на процеса.

След като правителството прие допълнителни препятствия пред членството в ERM II, редно е да отдели необходимите ресурси за преодоляването им. Това значи сериозен експертен капацитет, централизираност при работата и комуникацията и овластяване на главния преговарящ. Това са политически преговори, така че е редно да бъдат водени от човек под контрола на министъра на финансите и на премиера, а не на БНБ. Привличането на подкрепа от неправителствения сектор чрез пълна прозрачност и излизане от традиционната експертна анонимност също би било много важно. Това е исторически шанс за България, който не трябва да се пропуска.

Важните разлики с другите

Интеграцията в еврозоната и Шенген е преди всичко въпрос на доверие към България. Основните причини за недоверие са две: 1) скритите зависимости в българската политика, които минават през правителството, парламента, регулаторите и съдебната система, и 2) неприкритото влияние на Русия върху политическите процеси в България. За съжаление почти всеки ден в България се произвеждат новини, които само задълбочават това недоверие. Колкото и технически критерии да изпълняваме като държава, без доверие няма да бъдем допуснати до политическото и икономическото ядро на Европа.

Правителството и регулаторите не се радват на силно доверие и в собствената си страна - заради залитането към авторитарни практики, неспазване на формалните правила за взимане на решения, изпразване от съдържание на основни институции, липса на публични аргументи за много от решенията, разминаването между думи и дела, излишната секретност около най-важните процеси в държавата. Например преговорите за ERM II (доколкото изобщо е имало такива) за неща, които засягат пряко всеки гражданин, бяха анонимни и непрозрачни, без формулирани цели, без стратегия и публична отчетност.

Това са важни неща, които отличават България от западноевропейските страни, с които търсим тясна интеграция. И те знаят това. Много от тези навици могат да се "тушират" с добри съветници и PR консултанти. Други – с подходящи кадрови решения. За трети са необходими по-сериозни мерки като истинска съдебна реформа. Но докато правителството не признае проблема с доверието и не го направи свой приоритет, не можем да очакваме реална промяна в перспективите за европейска интеграция на страната независимо от всякаква публична риторика по темата във и извън България.