С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
2 12 окт 2018, 11:33, 7101 прочитания

Руският живот както винаги е между бардака и бараката

Светлана Алексиевич

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Светлана Алексиевич
нобелов лауреат по литуратура за 2015 години и
лауреат на годишната награда на името на
Анна Политковская Raw in WAR за 2018 година
Всяка година отличените с наградата "Анна Политковская" на международната организация "Помощ за всяка жена във война" (Raw in WAR) пишат писмо до убитата на 7 октомври 2006 г. пред дома й руска журналистка. Тазгодишните носители са живеещата в Беларус Нобелова лауреатка за литература от 2015 г. Светлана Алексиевич и индийската правозащитничка Биналакшми Непрам, които ще получат приза през февруари в Лондон.

Това е писмото на Светлана Алексиевич, публикувано от в."Новая газета", където работеше Политковская
Скъпа, Анна!
Искам да ти разкажа как живеем без теб. Къде сме? В коя точка на историята? Едно е ясно - не сме там, където бихме искали. Ти не си с нас повече от 10 години, за това време бихме могли да живеем в друга страна, да се преместим от империята на ГУЛаг-а в нормална европейска държава, както направиха това много наши съседи. Но както е казал Столипин: "В Русия на всеки десет години всичко се променя, а за 200 години нищо." Банален вече цитат, но в него има толкова отчаяние, че ни се иска да го повтаряме.
Ти помниш 90-те - бурни, кървави, святи... Помниш колко романтични бяхме, трябва сега да си признаем - престъпно романтични. Наивно вярвахме, че след като в библиотеките се появиха книгите на Солженицин, Шаламов, Гросман, за които преди можеше да влезеш в затвора, появиха се свободни вестници, различни партии, а не само КПСС - сме започнали да строим нормален живот.

Ще бъдем като всички. Ще влезем в нормалния свят и ще престанем да плашим всички с нашите "Искандери" (вид ракети - бел. ред.). На площадите се събираха стохилядни митинги и мечтаеха - напът е да стане реалност, буквално утре ще бъдем свободни. Още никой не знаеше че бивш затворник, който е прекарал целия си живот в лагер, не може да излезе през портите и да бъде свободен. А не може, защото всичко, което знае, е лагер, всичко, което може да прави, е лагер.
Какви илюзии имахме тогава. Наивно мислехме, че след като съборим от пиедестала каменната статуя на идола-палач Дзержински, това ще бъде достатъчно да дишаме свободно. И ето, преиздадоха Солженицин, Рибаков, всички четяха, у нас и у моите приятели. В някои къщи на интелигентни хора нямаше на закачалката прилично палто, но задължително имаше огромна библиотека, сега техните деца и внуци не знаят какво да правят с тези книги и списания, те не са им нужни - изхвърлят ги на боклука.

Да, тичахме по площадите и крещяхме "Свобода! Свобода!", наистина, никой не знаеше какво е това. И тогава се започна... закриха заводи, фабрики, научни институти, предприятия - и какво да правим с тази свобода ? Никой не е мечтал да бъдем свободни и просяци. Всички искаха да бъдат господари, а не прислуга. Сега, когато в скъп магазин помолиш да ти отделят повечко внимание, това се приема като унижение. Всички излязохме от социализма, където всички бяхме бедни, но еднакво бедни.
Аз мисля, Анна, че си успяла да го видиш по телевизията как "новите руснаци" обядват с черен хайвер, монтират си златни тоалетни в частните самолети, имат най-дългите яхти в света, а народът някъде в Рязан или на Сахалин гледа това гладен - няма работа, няма пари. Никой не беше помислил за народа. Идеята беше обичана повече от човека. Сега се учудваме, че в главите на хората е каша от бяло и червено. Защото никой не е разговарял с тях, не се е показвал по телевизията и не е обяснявал. Ето Путин разговаря, но той се е научил от нашите грешки. Но работата не е в Путин, Путин говори това, което народът иска чуе. Бих казала, че всеки руснак е малко Путин.
Става дума за колективния Путин, ние мислехме, че проблемът е в съветската власт, а проблемът е в хората. "Съветската каша" в главите и генетиката. Колко бързо заработи сталинската машина... С какво познание и страст всички правят доноси за приятелите си, ловят шпиони, бият заради това, че си различен... Сталин възкръсна... Из цяла Русия издигат негови паметници, рисуват портрети, откриват музеи..


Ти, Анна, си отиде от живота с вярата, че победихме преврата. Но времето, което живяхме без теб, показва, че превратът се притаил във времето, приел е други форми, а днес е победил. През 90-те, ако някой ходеше с фланелка с портрет на Сталин или с надпис "СССР", щяха да му се присмеят, а днес това е нещо нормално. В книжарниците се продават десетки книги за Сталин, за жената на Сталин, за великия генералисимус във войната, за любимото вино на Сталин, какви цигари е пушел... Неразбираемо за мен, хората се раздират между плача за своите убити роднини и любовта към Сталин. Носталгия по всичко съветско.
Руснакът иска да има шенгенска виза, чужда марка автомобил, може и втора ръка, и вяра в Сталин.
Най-трудното нещо, което трябва да разбереш - руснаците се научиха да убиват братята си, да мразят.

Мога да ти разкажа как ме изхвърли от колата един московски таксиметров шофьор, като разбра, че аз съм от Западна Украйна, че майка ми е украинка и че аз обичам украинците. "Крим е наш", ми викаше той. "Не, не е твой, на украинците е" - "Донбас е наш!" - "Не, украински е!" Не знам, Анна, щеше ли да може твоето сърце да приеме и тази болка. Несъмнено ти щеше да отидеш на войната в Украйна, несъмнено щеше да пишеш своите честни репортажи...

Ако преди цинковите ковчези от Афганистан пристигаха тайно и бяха погребвани тайно през нощта, сега пристигат като "Товар 200" от Украйна и Сирия. Но има огромна разлика - когато писах книгата "Цинковите момчета" за войната в Афганистан и отивах в дома на майката, която чакаше ковчега с тялото на сина си, ме посрещаше с думите "Всичко ще ти разкажа, напиши истината", сега майките мълчат, говорят шепнешком. Само една си призна и аз го прочетох във вастника: "Нищо няма да ви разкажа, защото няма да ми дадат парите за загиналия ми син. С тези пари ще купя апартамент на дъщеря си."



Къде? Кога? Ние се обърнахме назад, паднахме в мрака на безумието, страха и омразата на сталинските години. Още се страхуваме да си признаем това открито. Но е така. Война... В бившото постсъветско пространство загинаха десетки журналисти, и всяка година в този черен списък се появяват нови имена.

Руският живот, както обикновено, се лута между бардака и бараката.
Не е случайно, че хората около мен, както често чувам, четат книги за 30-те години в Германия или за времето преди руската революция. Питаш защо? Животът сега плашещо прилича на тогава. Едни говорят за трета световна война, други за фашизъм.
Свободата е дълъг път... Този опит ние придобихме без теб. Ти си ни много нужна, Анна! Ние се учим от теб, че компромисът на война е невъзможен, че дори малкият компромис ни прави съучастници. Щеше да ни бъде много трудно без това, което успя да ни кажеш, и това, което направи. Без твоята вяра, че ще ни спаси не омразата, а любовта към човека. Благодаря ти, че те имаше и че те има.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Миролюба Бенатова: Не е срамно да си шофьор, срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи 6 Миролюба Бенатова: Не е срамно да си шофьор, срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи

Журналистката обясни във фейсбук защо сега кара такси

20 сеп 2019, 21293 прочитания

Партиите в България - по пътя на медиите Партиите в България - по пътя на медиите

Партийното финансиране

20 сеп 2019, 1099 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Мнения" Затваряне
Коя е държавата, в която живеем

Виновни до доказване на противното

Константинос Милонас: Съкровищата на България са данъците и IT талантите

Изпълнителният директор на клъстера на Adecco Group за Гърция и България пред "Капитал"

Тайната държавна сграда

Холдингът на икономическото министерство ДКК е купил право на строеж в свързаното дружество "София тех парк" срещу 22 млн. лв.

Печели ли се от имоти на борсата

Дружествата със специална инвестиционна цел са алтернатива на директната инвестиция, а и изискват по-малки суми

Тайният живот на "затворените" сметища

Градските депа за боклуци, които на документи са закрити, се ползват незаконно, което освен до пожари може да доведе до санкции от ЕС

Форма, идея и протест

Андрей Врабчев предизвиква отношението ни към настоящето и миналото с проектите си в публичното пространство

20 въпроса: Магдалена Малеева

Със същия устрем, ентусиазъм и дисциплина, с които печели титли в тениса, Малеева развива и всички проекти, с които се захваща