Държавата на КПКОНПИ е обетована земя за концептуализма - във философски смисъл. В нея се набляга на инструменталната роля на правото по определението на А. Я. Вишински – "съвкупност от норми и правила за поведение, изразяващи волята на господстващата класа и охранявани от принудителната сила на държавата". Съществителното "класа" може да се замени с нещо друго господстващо – клика/група/трупа, за да се докоснем до реалността.

Максимално опростеното обяснение на концептуализма във философията може да се сведе до отричането на реалното съществуване на общите понятия за нещата и признаването им само като реалности в ума (концепти). Концептуалисти в правото са онези, които приемат съществуващото в ума си за правна реалност. Когато те надделеят, правото престава да има връзка с живота, а на съдиите се възлага да претворяват въображаемото в съдебни актове. Като "незаконно придобитото имущество" - нещо, което го няма в правната реалност, но всички трябва да се направят, че го има. За концепта се използват различни имена - като се започне с "престъпно имущество", мине се през "имущество, придобито от престъпна дейност" и се стигне до "имущество с незаконен произход" или "придобито със средства с незаконен произход".

Концептуалистите наименуват нещата с лекота, но срещат съществени интелектуални затруднения при обосноваване на значението на концепта. На понятието "имущество" му липсва субстанциалност. Няма как да го пипнеш, прехвърлиш/отнемеш/конфискуваш. Абстракция е.

Отделно, за да е "престъпно" или нарушаващо закона, на имуществото му липсват както вменяемост, така и вина. Нито може да знае, нито съзнателно да наруши закона. Така се изчерпва теоретичната възможност имуществото на един собственик да е незаконно или престъпно само по себе си (per se).

Обективната невъзможност да се отнеме имущество – независимо от основанието и процедурата за това, не е била поставяна под съмнение нито от правната теория, нито от съдебната практика. Няма решение, присъда или изпълнителен лист с диспозитив "отнема имущество" или"осъжда имущество".

На интелектуалното затруднение за обосноваване и доказване кога и защо едно имущество е незаконно и какво го прави такова българският правен концептуализъм намира просто разрешение, което обявява за "български модел" – обявява всичкото имущество на територията на България за незаконно придобито до доказване на противното. И прехвърля на гърба на гражданина тежестта да доказва неща, за които нито е знаел (всички случаи на обичайни сделки), нито е можел (практически във всички случаи на частно и универсално правоприемство), нито е имал задължението да съставя и съхранява доказателства. Конституцията и законите по приложението й не изискват такова поведение и не вменяват такива задължения на гражданите към момента на придобиване на правата и изпълнение на задълженията.

А след това държавата създава механизъм – по правилото на Карл Шмит, известния идеолог на държавното устройство на нацистка Германия, което гласи: "Забрани всичко на всекиго и преследвай само неприятелите!". По този механизъм държавата:

- приравнява на осъден престъпник всеки, който е привлечен от прокуратурата към наказателна отговорност, независимо дали ще бъде осъден;

- прилага към него административни и имуществени рестрикции, идентични на тези спрямо осъдените лица (или още по-строги);

- прилага същите рестриктивни мерки към непрестъпници - физически и юридически лица, на единствено основание, че в някакъв момент от последните 10 години са имали икономически или лични отношения с предполагаемия "престъпник" (преди прокуратурата да го посочи за такъв); и

- си осигурява "служебна победа", като ограничава защитата на засегнатите от процедурата лица чрез лишаване от възможността да ползват допустими в наказателното и административно производство доказателствени средства. Ограничените доказателствени средства на гражданския процес са непреодолима процесуална пречка за установяване на истината. Но и тя няма никакво правно значение - такова има само презумпцията, че всяко имуществено право е незаконно придобито.

За улесняване и гарантиране на репресията се създава специализиран административен орган - КПКОНПИ. В пълен разрез с принципите за разделение на властите и законоустановеност на административните процедури той се явява бог в множество сфери.

От една страна е оперативник-разузнавач (с правата и привилегиите на лицата от ДАНС, но без каквато и да било отговорност), от друга –законодател, защото може да регламентира с първични правни норми обществени отношения, от трета – правораздавател (юрисдикция за констатиране и санкциониране на конфликта на интереси), от четвърта – орган по констатации и правни предположения (проверка и констатиране на съотношението между законни и незаконни приходи и фактическите и правни предпоставки за наличие на значително имуществено несъответствие), на пето място – орган по констатиране и създаване на правото на държавата да отнема имущество. Едва на шесто място КПКОНПИ придобива статут на представител на държавата в гражданските процеси по отнемане на имуществото.

Тук не споменавам дейностите по превенция, профилактика, анализиране, събиране и споделяне на чувствителна информация, по съгласуване на законопроекти и предварителна и последваща оценка на корупционен риск на всеки законопроект и на всички препоръчани противокорупционни мерки, за чието изпълнение КПКОНПИ ще следи.

Поставянето на законодателния процес и този на функциониране на държавата като цяло в зависимост от препоръките и съгласувателните процедури на КПКОНПИ, ако бъде прието насериозно, поставя всички демократични процеси в държавата в условията на системен риск. Какво би се случило ако КПКОНПИ "не съгласува" закон – няма да се приеме, няма да влезе в сила или ще бъде обявен като противоконституционен поради неспазване на съгласувателната процедура? А ако този закон е за мир или война, или за защита на основните права на гражданите, или за транспонирането на задължителните норми на правото на ЕС? Или какво би се случило, ако КПКОНПИ започне да разработва мерки с антикорупционна насоченост за "насочване" на дейността на съда при решаване на делата, по които КПКОНПИ е страна, и дори да следи за тяхното спазване? Дали процесуалната гавра с призоваването на Лозан Панов в "служебното помещение" Върховен касационен съд не е признак за подготовката на такива мерки? На кой принцип на демократично устройство и правова държава би отговаряло подобно следствие от поведението на специализиран административен орган? И дали не следва да си припомним времето – не толкова отдавна, когато ГЕРБ, АБВ и пр. демократи предлагаха търговските сделки да се разрешават от главния прокурор? Сигурни ли сме, че целта е забравена?

Както се уверяваме напоследък, действителната цел на законодателя почти никога не е явна и не фигурира изрично в закона. А ако законът е концептуален, обявената цел най-вече служи за отвличане на вниманието. Дори в ЗПКОНПИ обогатяването на държавата чрез отнемане на чуждо имущество не е посочено като цел на закона, а се прокрадва като някакъв страничен ефект. Един вид щом се налага, с корупция, без корупция ще го вземем това имущество за държавата. Нищо, че тя е осигурила хранителната среда за корупция.

За истинската цел трудно може да се съди и по мотивите на закона. Ако се вгледаме по-задълбочено в тях, може да установим, че приличат по-скоро на новини в проправителствената преса – еднакво фалшиви са. Например, прието е за престъпниците в ЕС да им се "замразява" и конфискува имуществото, но това не може да се прилага към непрестъпниците. В нашия закон е обратното.

Когато пише за възстановяване на справедливостта и отнемане на придобитото при приватизацията и в прехода "необяснимо богатство", е достатъчно само да си буден и да погледнеш законовите срокове, за да разбереш истината. Този мотив е напълно несъстоятелен, защото със закона може да се претендира само нещо, което е придобито до 10 години назад от датата на проверката, а това днес означава, че не може да бъде обект на проверка и отнемане нищо отпреди 2008 г. И реституцията, и приватизацията, и основните сделки с активи от онова време са приключили много преди 2008 г. и даже ГЕРБ се възмущаваше, че нищо не е останало, за да го приватизират те. Дори "апартаментите" на Цветанов са от преди 2008 г.

Неверен е и мотивът, че чрез този закон се атакува тежката криминална престъпност – организирана или неорганизирана. В отчетите на прокуратурата и МВР такава престъпност в България няма, а това се потвърждава и от оскъдната практика на Специализирания съд и Специализираната прокуратура. Щом няма престъпност, няма нужда от превенция и няма основание за отнемане на "престъпно имущество".

Абсолютно невярно е и твърдението за правната иновация на "гражданската конфискация" по български. Всъщност това е зле адаптирана/интерпретирана (без елементи на свръхинтерпретация – по Умберто Еко) система от репресивни мерки, познати на българската история от едни не толкова далечни години. Парадоксално, но в сравнение със ЗПКОНПИ, дори Законът за собствеността на гражданите (1973 г.) с неговата Глава ІІІ за отнемане на нетрудовите доходи изглежда по-либерален – позволяващ повече права и средства за защита от тези, които се съдържат в днешните правила.

В заключение, и без да храня илюзията за възможна скорошна редукция на концептуализма – все пак тя изисква интелектуален "вътък" и способност да се признае поне някакво, макар и базово и минимално, значение на основните права на гражданите, каквито днешната политическа класа няма – ми се иска да изразя надеждата, че независимата съдебна власт (разбирай само съд) няма да се поддаде на политическата, административна и медийна преса, на която е подложена.

И чрез тълкуването и прилагането на правните норми в зависимост от тяхната йерархия и сила ще спомогне за такива простички неща, като например на територията на Република България да се прилагат правилата на Директива 2014/42/ЕС (без да я "подобряват" по "български модел") или поне нормите на конституцията.

И да припомня, че съществува древен принцип на правото, който гласи: "Ако е забранена целта, забранени са и средствата." Коя всъщност е целта?