С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
7 яну 2000, 0:00, 1995 прочитания

Сънувам Павлово, събуждам се в Лондон

Марияна Кацарова работи в централата на Amnesty International в Лондон от пет години. Преди това е учила в Колумбийския университет в Ню Йорк. Още малко преди това е била репортер в първия екип на в. "Демокрация".

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Още по темата

Има смисъл

Българската правозащитничка Марияна Кацарова за борбата срещу насилието над жените във време на война, свободата на медиите и личните си каузи

18 окт 2013

Кръв и смелост

Част от есето Blood and Bravery, публикувано в книгата "Отпечатано с мастило" (Ink Stained, 2013)*

18 окт 2013
 

Марияна Кацарова работи в централата на Amnesty International в Лондон от пет години. Преди това е учила в Колумбийския университет в Ню Йорк. Още малко преди това е била репортер в първия екип на в. "Демокрация". Тридесет и три годишната българка се шегува, че първите й заработени пари са от конкурс на "Средношколско знаме", който е спечелила с есe за Ангел Кънчев.


Какво учихте в България, с какво се занимавахте, преди да заминете?

- Завърших задочно журналистическия факултет на СУ. Учеше се по едни руски учебници - и досега ги помня, някакви безумия. Примерно всичките партизански стенвестници, публикувани някога. Започнах като стажант в "Народна младеж". После работих за малко в едно списание, което се казваше "Проблеми на социалния контрол". Написах статия за един дом за сираци някъде по провинцията, който искаха да затворят. Дадох я на моите редактори. Те искаха да орежат статията или да не я пуснат изобщо. Аз се заинатих и си загубих работата за първи път. После - в. "Априлско дело". Краят на моето пребиваване в "Априлско дело" беше една публикация за филма с Джесика Ланг "Пощальонът винаги звъни два пъти". Тя се казваше "Пощальонът изобщо не звънна", защото този филм го дадоха по българската телевизия изключително орязан. Там има една еротична сцена, която е най-важната в драматургията на филма, но беше махната. И той се появи по телевизията като комедия. След моя текст се случи нещо, което им даде конкретен повод да ме освободят: Карах един запорожец, който паркирах пред редакцията - до областния комитет на БКП. Лазар Причкапов беше шеф на този комитет на партията. И един ден си паркирах запорожеца, оказа се, на мястото на мерецедеса на Лазар Причкапов. Дойдоха едни полицаи, накараха ме да го махна. Казах, че няма да го махна. Лазар Причкапов се обадил на моя главен редактор. Оказа се, че аз съм тази, която е писала скандални статии на всичкото отгоре и така за десет минути бях уволнена и пак останах без работа. 1988 г. беше много страшно време, защото нямаше надежда, че нещо ще се промени, т.е. перестройката в Русия вече течеше, но тук нещата бяха доста тъмни и никога не съм смятала, че нещо ще стане. През 1989 г., след като дойде десети ноември, се събрахме една група хора и решихме да правим един вестник, който да се казва "Демокрация". Междувременно всички мои приятели заминаха. Имаше едни самолети, които минаваха през Канада на път за Куба. Всичките ми приятели се натовариха на тези самолети, слизаха в Канада и оставаха. Тогава надделя изборът да правя с останалите антикомунистически и опозиционен вестник. Останах, защото гъделът да създаваш нещо, вестник, който да бъде свободен и да може да казва всичко, беше много голям. През 1990 г. ми предложиха да стана редактор в културния отдел на втория опозиционен вестник - "Свободен народ". След това американското посолство обяви конкурс за млади журналисти, които биха искали да учат в Америка. Човекът, който беше назначен да ни изпитва в журналистическия конкурс, беше един много голям българин - Дими Паница, с когото се запознах. И досега сме близки приятели с Дими и той е човек, когото аз изключително уважавам. Така заминах.

А пребиваването ви в Щатите?



- Американското правителство беше уредило за група млади българи, не само журналисти, да отидат да учат в Парк колидж, щата Мисури. Оказа се, че трябва да мина през този колеж, защото нашите дипломи не се признаваха. Имах желанието да свърша този колеж колкото се може по-бързо, пък и Мисури беше място, където наистина не знаеха къде е България. Те не са виновни, но се почувствах много изолирана. Все пак идвах от една европейска столица, в която се случваха неща. Моите преподаватели ми предложиха да не си губя времето четири години и да завърша за една. Така и направих. Дипломирах се с отличие, кандидатствах за магистърска степен. Много исках да отида в Ню Йорк. Има три много добри журналистически училища, най-добрите в Америка - на Колумбийския университет, създадено от Пулицър в Ню Йорк. Второто много добро е за мениджмънт на пресата - в Норт Уестърн в Чикаго, и третото, за разследваща журналистика, е в Колумбия, Мисури. Кандидатствах на няколко места и ме приеха, но предпочетох Ню Йорк и там завърших през 1992 г.

Престанахте ли да се занимавате с журналистика?

- Пет години живях в Ню Йорк. Писала съм в различни вестници, списания. Винаги ми е била интересна комбинацията между това да пишеш и с писането си да променяш нещата. Журналистиката, която аз много обичам, е лимитирана от гледна точка на това, че ти оповестяваш нещата, но не успяваш да ги промениш. Длъжен си просто да докладваш фактите. Това е американският вариант журналистика в най-чист вид. Докато мен ме интересува продължението на нещата. Сигурно затова харесвах разследванията по писма на читатели, когато влизаш в съдбите на конкретни хора и се опитваш да промениш нещо конкретно за някой конкретен човек. Струва ми се, че заради това журналистиката ми е била недостатъчна. Затова се ориентирах към работа в организация за защита на човешките права. Това е нещо много близко до журналистиката.

Разкажете ми как стигнахте до щаба на Амнести интернешънъл в Лондон. На визитната ви картичка пише "наблюдател за Руската федерация и бившия Съветски съюз".

- Първо работих във Freedom House. Всяка година те издават анализи за състоянието на правата на човека по целия свят. Аз написах главите за Източна Европа и за бившия Съветски съюз. След това имаше конкурс, за който си подадох документите, и ме назначиха за координатор на европейската програма на една от големите организации за човешки права. Казва се Адвокатски комитет за защита на човешките права, като аз бях единствената неадвокатка сред моите колеги. Там работих две години и половина - до 1995 г. Пътувала съм много по време на войната в Босна, бях в Сараево по време на обсадата. Тогава много се занимавах със създаването на Международния трибунал за военни престъпления в Югославия. Беше интересно време. Много исках да работя в "Амнести интернешънъл", защото това е най-старата и най-голямата правзащитна организация в света и се занимава с разследване на конкретни случаи. През 1995 имаше конкурс. Издържах го, предложиха ми работата и трябваше да се преместя от Ню Йорк в Лондон, където е щаб-квартирата.

Всеки ли става за подобна работа?

- Събирането на информацията много зависи от личните качества на този, който отговаря за конкретна страна, но има и човешки елемент. Това дали ще приемеш работата си много сериозно, или ще я приемеш от девет до пет, зависи от всеки един конкретен човек. Мога да говоря само за себе си. Например в момента се занимавам с войната в Чечения. Рискът беше доста сериозен. Моите началници ми казаха: ти си прецени, не можем да те заставим да отидеш някъде с риск за твоето здраве и живот. Но аз сметнах, че това е единственият начин да събереш информация - да се срещнеш с очевидци, които са преживели войната. Войната в Чечения се води в атмосфера на цензура и автоцензура. В Москва например почти никой не знае реалната картина на това, което се случва в Чечения. Срещнах се с десетки хора, които лежаха по болниците на Ингушетия по границата, с ампутирани ръце и крака, умиращи. Всичко това - последици от атаки на руската армия по техните градове и села. И този доклад, който току-що оповестихме и който аз написах, е плод на тези разговори, сравняване на десетки истории на очевидци. Тази работа е много тежка, защото трябва да отсееш от десетки разкази и да сумираш инцидентите винаги по часове. Но това е, да речем, подходът при война. Тази година преди войната в Чечения се занимавах с още два проекта - за състоянието на детските затвори в Русия и търговията на жени от Русия за проституция.

Имате ли представа докога искате да сте на тези обороти?

- Не знам дали ще ми стигнат силите да се занимавам цял живот с това. Много е тежко, изисква много отдаване от себе си. Никой от нас не е перпетуум мобиле. Ще ми се в един момент да седна и да си пиша нещата, книгите си. Сигурно ще се върна към журналистиката. Имам право на една година неплатена творческа отпуска, която мисля, че ще взема догодина. Тя се дава през известни периоди на хората от организацията, за да си починат. Прави ми се нещо полезно, но ще бъде извън Лондон - в Косово, Москва или Ню Йорк, не знам.

Каква реализация бихте имали в България?

- Живея в чужбина не защото не мога да се реализирам в България. Мисля, че ако се върна, тук бих могла да се реализирам в нещата, които правя. Българите с професия в чужбина не са емигранти. Аз съм с български паспорт, въпреки че това означава да пътувам с трудности. И това е така, не защото не мога да го сменя с друг. Не искам да бъда гражданка на друга страна. Харесва ми да бъда българска гражданка. Единственият проблем е, че това не е лесно. Ако някога си сменя гражданството, това ще бъде не защото искам да бъда американска гражданка или британска, а само защото това е удобство за преминаването на граници. Ако се върна, сигурно ще се занимавам с правата на човека в България, но това означава да се занимавам с девет милиона души. В момента отговарям за 150 милиона. Мащабите са други и провокацията е по-голяма в моята професионална област. Така че въпросът не е дали си тук, или си там. Това, че не се събуждам в леглото си в Павлово, а се събуждам в Лондон, не означава, че не присъствам в пространството на родината си. Организацията, за която исках да работя, се намира в Лондон. Така че изборът да съм в Лондон не е, защото искам да живея в Лондон. Направих абсолютно професионален избор.

Как ви се струва България днес?

- В България ме боли, боли ме за малките неща, за всичко ме боли. Не си почивам, като се връщам в България. Защото ти се ще нещата да бъдат много по-добре, иска ти се всичко да е наред. Това си е твоят къс земя, твоят парцел от света и искаш хората да са много добре, всички да са много щастливи, обхваща те една еуфория и идеализъм. Може би е по-добре, че не съм тук постоянно, защото мисля, че болката щеше да бъде по-нетърпима. Там, като си, все пак си някакъв гражданин на света и нещата преминават край теб.

Нищо радостно ли не виждате?

- България в момента е с много премерена и рационална външна политика, тя е най-нормалното място на Балканите. Ние сме обградени от едни луди съседи, обхванати от каузи, от неразрешени исторически фанатизми, от омрази. Не че ние сме светци. Мисля, че българина винаги го е спасявало това, че не е фанатик. Ние не вярваме докрай в нищо, било бог, било комунизъм, било даже демокрация, било даже свобода. Не сме крайни. Дори си мислех какво ни отличава от сърбите или от поляците, или дори от руснаците и ми хрумна например идеята за бога. За българина богът никога не е бил началникът, никога не е бил фигурата на бащата или фигурата на майката, или на някаква святост. За българина богът винаги е бил като комшията, този комшия, с когото ти се караш, завиждаш му, желаеш му да му изгори плевнята. В същото време си пиеш ракията с него, съмняваш се в него непрестанно, обичаш го, защото това е единственият човек, от когото ще поискаш сол, ако се наложи, и къшей хляб. Ей такива едни много комшийски отношения има българинът с бога. Оттам нататък и нашето в добрия смисъл даже неверие. Ние се съмняваме, ние никога не сме приемали нещата едно към едно. Винаги задаваме въпроса защо, което изобщо не е теологичен въпрос. Това е чисто човешки въпрос. Къде беше бог, когато изгаряха евреите в концлагери, или къде е бог в момента, когато убиват чеченците в Чечения. Всъщност това ни е спасявало и продължава да ни спасява. Ние сме най-рационалното място на Балканите в момента и това е бъдещето на България. Мисля, че ние съзнателно вече, а не просто по линия на съдбата, трябва да се опитваме да го превръщаме в държавна политика. Ако щете, във всички области ние да сме тези, които да дадат примера. Ето например в Американския университет в Благоевград ми казаха, че се учат към двадесет различни националности. Там сърбин и албанец делят стая. Трябва да вървим към усвояване на тези уроци. Иначе, мисля, излизаме по някакъв начин от това тежко време и от това тежко наследство и икономически. В момента минаваме през родилни мъки, но съм оптимист за България. За съжаление продължаваме да живеем с едно провинциално чувство за затвореност. Това опира до опозицията - едните, които живеят тук, и другите, които живеят навън. И до въпроса защо избягахте, защо не се върнете. Много категорични въпроси, които например един американец не би разбрал. Но за нас този въпрос е много важен, защото ние идваме от тази затвореност. Аз не съм вярвала, че изобщо някога ще мога да видя света.

Интервюто взе Ива РУДНИКОВА

 
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Съоснователят на "Телерик" ще открие конференцията "Образование за бъдеще" Съоснователят на "Телерик" ще открие конференцията "Образование за бъдеще"

Светозар Георгиев ще зададе посоката на конференцията с първата лекция на 23 ноември

15 ное 2018, 2566 прочитания

Ректорът на варненския ТУ ще бъде отстранен заради плагиатство 3 Ректорът на варненския ТУ ще бъде отстранен заради плагиатство

Случаят е без аналог и според МОН трябва да послужи за пример в академичните среди

9 ное 2018, 3548 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
Където снегът не е шоу и магия в новогодишната нощ

Празненствата на открито в София отново доказаха, че не умеем да организираме зрелища

Да сканираш успеха

Гарет Уилямс, основател на търсачката за полети Skyscanner, пред "Капитал"

Проверките на банките: Отново под стрес

Влизането на България в единния европейски надзор ще мине през проверка от ЕЦБ на шест български банки

Фонд на Рокфелер продава ритейл парка в Пловдив на групата "Химимпорт"

Активът се оценява на над 35 млн. лв., но дълговете са почти толкова

Кредитор продава рециклиращите машини на Пламен Стоянов-Дамбовеца

Оборудването е струвало около 10 млн. лв. при покупката му, а сега се предлага за около половината

Есенният филмов маратон

По-интересните заглавия на "Киномания 2018"

Ния от 9 до 5

Петата самостоятелна изложба на създателката на Water Tower Art Fest Ния Пушкарова е арт експеримент с отворено студио

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 46

Капитал

Брой 46 // 17.11.2018 Прочетете
Капитал PRO, Канадци купиха златен проект до Ивайловград, търси се сепаратор на софийския боклук, арест за най-богатия македонец

Емисия

DAILY @7AM // 19.11.2018 Прочетете