С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
28 яну 2000, 0:00, 3379 прочитания

България - мръсна приказка Мариета Брадинова: Мечтая да работя в САЩ

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Профил
Мариета Брадинова е от Бургас. Завършила е английска гимназия и английска филология. Преди да замине за Съединените щати, Мариета е преподавала приложна лингвистика в Бургаския свободен университет. За себе си Мариета казва, че винаги е била оптимист - нагласа, която за Америка е важна почти колкото визата.
Как реши да заминеш за САЩ?

- Още при самото ми назначаване като асистент в университета в Бургас ми обясниха, че по някакъв нов закон за висшето образование трябва да се хабилитирам в рамките на 9 години от назначаването. Пред мен стоеше въпросът да започна някаква аспирантура било в България, било в чужбина. Тъй като имам сестра-близначка, която е от 1990 г. в Щатите, реших да си опитам силите в Америка. Започнах да издирвам информация за различни университети за специалността, с която исках да продължа - пак лингвистика. Явих се на двата задължителни изпита - GRE и TOEFL през 1996. Изпратих си резултатите, написах необходимите есета, изисквани от седемте университета, в които кандидатствах. И в седемте ме приеха, но избрах да уча в университет, който е много близо до моята сестра. Въобще не съжалявам - програмата беше много интересна, фантастични професори, които ще помня цял живот. Със самото ми заминаване от лятото на 1997 влязох в някакъв нов етап от живота си. Там се чувствам много добре. Първият семестър естествено беше много стресов, но това предполагам, че важи за всеки, който отива в един коренно различен свят. Беше наистина страхотно предизвикателство и съм много щастлива, че попаднах в тази програма и имах тези хора за професори. Магистърската програма завърших за отрицателно време - за три семестъра си взех задължителните класове, след което работих 3 семестъра в един колеж, който е асоцииран към нашия университет. Всъщност аз завърших "Джордж Мейсън университет", който е във Вирджиния, много близо до Вашингтон. От януари 1999 г. започнах да преподавам в "Къмюнити колидж". Преподавах два различни класа composition - това е задължителен клас за всички бакалаври в Америка. Впоследствие се роди идеята да продължа докторска програма, като открих една програма, която е уникална и единствена по рода си в източното крайбрежие. Университетът, в който ще я правя, се казва "Индиана" и е в Пенсилвания. Програмата се казва PhD in rhetoric and linguistics, като фокусът е върху composition и TESOL - teаching English to students of other languages - да преподаваш английски на чужденци. Ако завърша тази програма, това предполага, че ще имам много възможности за работа. Няма университет или колеж в Щатите, който да не изисква този клас.


Какви са плановете ти за след това?

- Живот и здраве, тази програма трябва да започна този месец. По принцип една такава програма е доста дълга и в документа, който ми издава университетът, пише, че мога да работя до 2005 г. Мисля, че ще успея да я свърша много по-рано. Имам огромното желание след това да остана и да преподавам там. Това ще е поредното голямо предизвикателство в живота ми. Само да съм здрава. Мисля, че всичко друго ще стане - няма начин да не стане. Това е държава, в която всичко е толкова добре организирано, че ако си тежиш на мястото, знаеш за какво си отишъл и какво правиш в момента, нещата си вървят, всичко е канализирано. И хората ти помагат.

Колко време ти отне да свикнеш?



- Един семестър. Трябваше да свиквам с толкова много неща. Не знаех какво е да напишеш чек, да изтеглиш пари от банкомат. За мен това бяха нови неща, с които се сблъсквах за първи път. Начинът им на преподаване е много по-различен от нашия. Например няма устни изпити, както в България - четеш един месец и се явяваш на 5 изпита, имаш по 3-4 дена за един изпит, четеш като луд 80 въпроса, отиваш и като на тото изтегляш два и върху тези два въпроса те преценяват дали знаеш или не. При тях всичко е устроено по съвсем друг начин. Целия семестър, ако е 15 седмици, всяка седмица пишеш някакво есе и на две седмици трябва да предадеш едно есе, което е примерно 5 страници, и накрая на семестъра трябва да предадеш някаква тема, която си работил целия семестър и е примерно 15 до 20 страници. Т.е. оценката е комплексна и според мен много реална и обективна. Защото не е изпит, който трае в рамките на 20 минути. Това беше също голям проблем за мен. Едно на ръка, че не учиш на родния си език, а четеш на английски. Нищо че съм започнала да уча този език, когато съм била на 14 години. Мисля, че цялата тази адаптация ми отне един семестър плюс три-четири месеца. И между другото Америка е много особена страна. В началото всички гледат на нея доста скептично. Тя поначало е много различна от Европа, това е друг свят. И самите американци са доста по-затворени и доста по-ограничени, зависи в какви среди се движиш, разбира се. И както в първия момент гледаш негативно на тези хора, така в един момент усещаш магнетизма на тази страна и си казваш: трябва да направя всичко възможно да остана и да се опитам да стигна до крайност, да постигна максималното от това, което ми предоставя тази държава. А възможностите, които ти предоставят, са невероятни. И си мисля, че това е единствената държава в света, където ти като чужденец можеш да направиш нещо, без да се чувстваш чужденец и втора ръка човек. Не съм живяла много в Западна Европа, но чувам от приятели, които са се опитвали да остават в Германия, Франция или Англия, че там хората са много по-консервативни, самото общество е много по-консервативно, и ти винаги дълбоко в себе си оставаш с чувството, че си чужденец и не си част от тях. Докато в Америка това го няма. Хората те приемат такъв, какъвто си, те дори толерират това, че си различен от тях и както казват навсякъде, we are looking for diversity (търсим разнообразие), те се оглеждат за хора с друго, коренно различно от тяхното мислене, и много харесват и уважават такива хора. С всеки изминал ден се чувствам в по мои води. Ако си стойностен човек и си тежиш на мястото, ти непрекъснато получаваш признание от тях, казват ти браво и го казват много чистосърдечно. Самите те са невероятно честни хора. Не съм се натъквала на хора, които да се опитват да ме излъжат примерно, което тук ми се е случвало много пъти и по много поводи. Свикнах и се чувствам като у дома си.

За да заминеш, трябваше ли да направиш някакви жертви - тежък избор ли беше тръгването ти за САЩ?

- Много ми е тежко и в момента, защото моето семейство е все още в България. Аз съм омъжена и имам син, който е на 4 години и 3 месеца. Това е една огромна жертва - те са все още тук с мъжа ми, аз съм в Америка, и много се надявам в много скоро време да ги взема и тях там. Но просто нещата не са толкова лесни. Има куп ограничения, условности, които американците поставят. За да си вземеш семейството там, трябва да декларираш някаква сума, за да могат да дойдат те при теб. Освен това ми е страшно натоварено и искам да стигна до ниво писане на дисертация, за да мога да ги взема. Но това ми коства страшно много, защото усещам как детето расте, а аз не съм при него. Опитвам се на 4-5 месеца да си идвам в България, но не е като да го виждаш всеки ден как израства пред теб. И усещам как той има все по-голяма нужда от мен и съответно аз от него. Давам си сметка и съм много щастлива, че мъжът ми е човек, който ме подкрепя. На практика той се е нагърбил с отглеждането на детето ни в този момент. Но това е жертва, която и двамата плащаме.

Струва ли си?

- Мисля, че си струва. Рано или късно това ще бъде възнаградено. Правя го най-вече заради сина си. Ако остана там и си намеря добра работа, добре платена, и на него ще осигуря добро бъдеще. Той самият ще започне да учи там и така много плавно ще се адаптира в този друг свят. Дай боже това да стане. Не съм единственият случай на човек, който живее така - имам толкова приятели, които заминаха по същия начин, живяха две-три години разделени с мъжа си или жена си и впоследствие се събират и са в момента много щастливи. Дай боже и на нас да ни се случи - мисля, че скоро ще стане. Аз съм човек, който е бил винаги оптимист, и това ми се затвърди много в Америка. Американецът е човек, който мисли много позитивно. Към каквото и да посегнат или да се отправят, те казват, че това нещо ще стане. То трябва да стане, щом си тръгнал с тази нагласа. Естествено може да има трудности, които трябва да преодолееш - животът е такъв, но рано или късно нещата стават. И ми е много болно, като си идвам в България и като виждам как хората са обременени с толкова много негативизъм и отрицателна енергия. Но това е обяснимо - животът е много тежък. Опитвам се на всички да вдъхна някаква вяра и надежда, казвам им, че трябва да мислим позитивно и да се опитваме сами да си помагаме.

Защо след канадската вълна млади емигранти сега заминават все повече зрели българи с образование, с ценз?

- Познавам хора, които са на моята възраст и даже по-възрастни, които тепърва започват докторски, магистърски програми и са решени с цената на всичко да останат там. Те казват така: тук виждаш някакво признание на труда си, хората не са злобни, ако си тежиш на мястото, ако си кадърен - вървиш напред. Докато в България всички знаят..., абе, не знам защо, но сме си завистлив народ и всеки се опитва да ти пречи и да те спъва в това, което правиш. Особено в академичните среди е всеизвестно, че се правят всевъзможни мръсотии. Знам например моя близка, която е от Великотърновския университет и миналата пролет трябваше да защити доцентура. Не мога да ти опиша какви мизерии й правеха и какви неща й измислиха само и само да не я защити. В крайна сметка успя, защото отговаряше на всички възможни критерии, поставени предварително. Докато при тях това нещо го няма - нещата са регламентирани. В една докторска програма ти имаш да вземаш примерно 36 кредита, което са 12 класа. В момента, в който ги вземеш, тръгва процедура за дисертация, представяш си проекта за дисертация, той се приема, оттам нататък я пишеш, явяваш се на защита, защитаваш и търсиш работа. Просто нещата са регламентирани. Може би и при тях има някакви задкулисни игри, злобата си е човешко чувство, дори на моменти градивно, но такава злоба, каквато се шири в България, там няма. Затова си мисля, че хората предпочитат да отидат там. Самото отиване там е страхотно предизвикателство. Ти попадаш в коренно различен свят, правиш нещо, постигаш го и за теб самият е страхотен успех, защото ти не го правиш в България, а в друга страна. И се издигаш в собствените си очи, някаква такава вътрешна струна владее хората. На всеки пожелавам да се случи подобно нещо. Дали ще остане там е друг въпрос. Но е много хубаво човек поне няколко години да поживее в някакъв друг свят и да види как живеят хората там. Моят отговор е: по-спокойно.

Кой не успява в Америка? Какви са рисковете и за кого са?

- Не успяват хората, които тръгват негативно настроени и с предварителна нагласа, че това е много различна страна и те няма да се впишат в обществото й. В последния клас, на който преподавах, за първи път се случи да преподавам на един сънародник - около 40-годишен, спечелил зелена карта. Той е работил в България като автомеханик, същото прави в Америка. Значи това е човек, който непрекъснато псуваше Америка и казваше колко са тъпи и ограничени хората там, просто лицето му беше изкривено от неприязън, злоба. Слушах го седмици наред и накрая му казах: защо не се върнеш в България, какво правиш тук, след като не се чувстваш добре. На което той не можа да ми даде никакъв смислен отговор. Но си мисля, че този човек никога не би бил щастлив в тази страна. Първо, защото не се опитва да промени статуса си. Той е дошъл, сега се опитва да учи английски, компютри. Но с негативизма, с който е тръгнал, никъде няма да стигне. Години наред да живее в тази държава, той няма да се чувства щастлив. Плюс това той няма никакви контакти с американци. Ходи само на работа - там са предимно южноамериканци. Казах му, че това много пречи. Ако искаш да усетиш тази държава, ти трябва да се социализираш, да се опитваш да контактуваш и с местни хора, с американци. Мисля си, че такива хора като него няма да успеят и рано или късно ще се приберат в България с още по-голяма горчилка.

Има ли обстоятелства, при които би се върнала по свое желание да работиш тук?

- Бих се върнала, ако наистина виждам, че нещата се оправят, което обаче не виждам как ще стане в близките 10 или 20 години. Но стават и чудеса. Въобще не съм си прекъсвала връзката с България - това за мен е много здрав корен, и с огромно желание се връщам тук всяка година, но в момента просто не виждам перспектива. Ако нещо действително се промени, бих се върнала. На този етап така или иначе трябва да бъда в Америка, за да завърша тази докторска програма, така че това ми е приоритет. Знам какво със сигурност трябва да правя в близките 5 години.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

И адвокати за всички! 1 И адвокати за всички!

Американският адвокат Фред Рууни, наречен "Бащата на правните инкубатори", и неговият принос в обучението на юристи за социални каузи

17 яну 2020, 8270 прочитания

Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика 1 Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика

Доверието между ръководство и редактори във френския вестник все повече намалява

22 сеп 2019, 2660 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
Трудният bg-флирт на книгите с Интернет

Още от Капитал
Фокусът с цените на тока

Защо в България борсовата електроенергия е хем най-скъпа, хем най-евтина

Шопинг в Ямбол

Двама бизнесмени от региона строят ритейл парк за 12 млн. лв. с финансиране от банка и еврофондове

Нов цигарен връх

Rothmans е на път да стане най-търсената марка на пазара

Борбата с престъпността каквато можеше да бъде

Държавата предлага адекватна стратегия за наказателна политика, която обаче няма намерение да спазва

"Мишу", анимационният филм за отговорността ни към природата

Това е вторият филм на Вера Траянова и Милен Витанов, селектиран за участие на "Берлинале"

Моя страна, моя Южна Корея

Кратък гид към корейската нова вълна в киното

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10