Автотарикати и катаджии дават тон на транспортния хаос
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал
Новият брой: Новите визи

Автотарикати и катаджии дават тон на транспортния хаос

Автотарикати и катаджии дават тон на транспортния хаос

Пешеходната анархия също помага за мото-коридата по софийските улици

Петър ТАБОВ, Алексей ЛАЗАРОВ
996 прочитания

Формално движението по софийските улици се регулира от светофари и пътни знаци. В действителност обаче истеричността на столичния трафик се изчислява от съотношението между шофьорите тарикати и колегите им балъци зад волана.
Ако всички участници в движението бяха балъци, светофарите и пътните знаци щяха естествено да си играят отредената им роля. Ако пък всички шофьори и пешеходци бяха изцяло тарикати, тогава формалните регулатори на движението нямаше да играят никаква роля. Всички наредени един зад друг тарикати щяха да минават до пълното им изчерпване, след което щеше да тръгва перпендикулярната колона от тарикати и така отново и отново. Нуждата от пътни знаци щеше постепенно да изчезне. Те щяха да бъдат неусетно окостени от циганите и нямаше да липсват никому.
Движението по софийските улици е истинска

Вакханалия с вътрешно горене

Правилникът просто не важи, а човек по-лесно си взима книжка от КАТ, отколкото от площад “Славейков”. Докато стигне до работното си място, на гражданина му се случват много неща: някой му чупи стоповете; разбира, че е идиот, педераст, и най-любимото - СЕЛЯНИН; осъзнава, че колкото повече улици се вливат в един светофар, толкова по-бавно се преминава през него; докато чака пред президентството, вижда че премиерът и други идват на работа в девет без десет; няма къде да паркира; ако ли пък паркира или паякът му вдига колата; или му чупят стъклото, за да му вземат радиото...
Ако центърът на София не е блокиран от обикновено задръстване, то държавният глава посреща виетнамския министър-председател и няколко улици са затворени по този повод. Ако не е и това, то примерно стартира колоездачната обиколка на България и ужасно облечени полицаи пият кафе от пластмасови чашки по средата на жълтите павета, което трябва да означава, че не може да се минава оттам. Погледнато отстрани пиенето на кафе изглежда почти като основна дейност на униформените напоследък. Ако трябваше да се построи паметник на уличния полицай, той задължително трябва да е с бяла пластмасова чашка в едната ръка и цигара в другата.
Кортежите със сини лампи и корумпираните катаджии обаче не са основната причина за хаоса в София. Най-виновни са именно автотарикатите. Тяхната родина безспорно е Ориентът. Софийският екстремен шофьор вероятно би се чувствал като у дома си например в Истанбул. Там всички зад волана са нахални безскрупулни тарикати. В Истанбул принципът “Първи по време - първи по право” важи в най-буквалния смисъл за уличното движение и е регламентиран със закон. В града край Босфора пътни знаци почти няма. Не важи и правилото за предимството на дясностоящия. Предимство има този, който успее да подпъхне предницата си пред другата кола, независимо дали излиза от мрачен сокак на магистрала, или се престроява от едно платно в друго. Клаксонът се използва много по-често от мигача и означава всичко - от “Пай се бе, ахмак!” до “Мараба”. Натискането на клаксона там се е превърнало в тик. Често, късно през нощта, когато по улиците около Босфора вече няма коли, таксиметровите шофьори бибипкат просто за кеф, без никаква видима причина.

В Европа всичкое наопаки

Там всички са балъци. Пътните знаци се спазват стриктно, дава се предимство на другите коли и пешеходците и прочее.
Ако Петър Стоянов трябваше да анализира хаоса в софийския трафик, сигурно щеше да каже, че тукашните шофьори не са направили своя категоричен цивилизационен избор. Участниците в нашия автопоток просто се гърчат между европейското поведение и ориенталските табиети за движение по пътищата.
За българските автотарикати шофирането не е просто начин за придвижване от едно място до друго, а начин да изразят себе си. Тарикатът кара бързо, рисковано и непрекъснато е нервен. Спокойни са по-скоро балъците, които той презира. Тарикатът смята, че пътните знаци са поставени на пътя от някой зъл гений с единствената цел да му попречат да си кара така, както той си знае. “Е как може на този хубав път да сложат такова ограничение”, “С’а за какво са я затворили тази улица” и прочее са реплики, които могат често да бъдат чути от тарикатите. В общи линии правилникът и пътните знаци важат само за балъците. Те ужасно дразнят тарикатите, когато спират на червено.
Това, че тарикатът бърза, което той прави непрекъснато, го прави да изглежда в собствените му очи като пожарникар, тръгнал да гаси собствения си дом.
Основното правило на автотариката е “Никога пръв на червено”. Това означава, че ако светофарът светне червено и предната кола успее да премине кръстовището, намиращият се зад нея тарикат е длъжен също да мине. Ако тарикатите са няколко един зад друг, то се образува колона, която минава на всяка цена. Колоната свършва до първия балък, който бие спирачки.
Ако се движи по улица с повече от две платна,

Тарикатът кара плътно вляво

Компромиси с това не се допускат - дясното платно е за балъците, които се влачат с 50-60 км в час.
Тарикатът паркира навсякъде. Прави го с мисълта, че с раждането си получава място за паркиране винаги и където му е необходимо. Единственото правило е, колата да се оставя така, че да не пречи на останалите тарикати да минават покрай нея на една боя разстояние. Паркира основно диагонално, на тротоара, с броня долепена до стената на близката сграда. Докато пие кафе или има “среща”, тарикатът държи да паркира “панорамно” - да вижда колата си непрекъснато. Това важи особено вечер, когато автомобилът трябва да е паркиран близко до заведението, което тарикатът посещава. Въобще след около 22.30 правилникът за движение по пътищата някак си става по-различен. Може да се паркира на места, където през деня е немислимо. Основната разлика вечер е, че червеният светофар престава да “вАжи”. Късно през нощта, когато на пътя на тариката светне червено, той намалява, оглежда се наляво и надясно за други коли, напред за катаджии и ако е чисто - минава. В интерес на истината по това време задължително работят пешеходните светофари или тези на малки и неоживени пресечки. На “Орлов мост” например жълто започва да мига някъде след десет и оттогава нататък преминаването през кръстовището е почти екстремен спорт. Същото се случва и на бул. “България” до НДК. На пешеходния мост над пътя често седят тийнейджъри. Доскоро те просто гледаха трафика. От няколко месеца насам обаче е модерно да се ходи там, за да се гледат катастрофи. От десет вечерта до полунощ там се блъскат поне един-два пъти, шофьорите крещят, бият се помежду си, а КАТ избива нормата си за констатирани пътно-транспортни произшествия. Всъщност тази задача униформените вършат с огромна досада. За тях времето е пари, а попълването на протоколи не е сред доходоносните дейности. Къде по-рентабилно е да задебнеш до наскоро забранения ляв завой при Спортната палата. Там в началото на лятото тихомълком (вероятно през нощта) беше поставен знак, който не позволява да се завива към стадион “Васил Левски”, а маркировката беше позамазана. Това кръстовище е поверено на униформена бригада, която има капацитет да обработва по трима нарушителя едновременно.
Други техни колеги - очевидно тънки познавачи на шофьорската психология, експлоатират съвсем естественото желание да си покарат като хората по път с четири платна и без дупки. Покрай новостроения участък от бул “Сливница” почти денонощно стои друга бригада, само че въоръжена с радар. Почти никой в София не си спомня, че максималната разрешена скорост в населено място е 50 километра в час и това често се използва от находчиви катаджии.
Весел щрих в транспортния хаос придават и пешеходците. През последните десет години униформените неусетно забравиха за тях. Липсата на контрол създаде уникална

Пешеходна анархия

Всички се опитват да пресичат където и когато си искат. Особено упорити в това са трудноподвижните възрастни хора и ако те не даваха толкова често жертви, ситуацията щеше да е повече смешна, отколкото абсурдна. Едва ли през последните няколко години има пешеходец, който да е глобен за неправилно пресичане. Всички просто безконтролно се движат, както сами преценят, че е безопасно. Вероятната причина за липсата на контрол са ниските глоби, които очевидно просто не мотивират катаджиите. За неправилно пресичане например се плащат пет лева. В този случай рушветът може да е максимум левче, а това сигурно е обидно малко за униформените - все пак те не са някакви са кокошкари... Очевидно катаджиите предпочитат да си остойностяват времето по автомобилните тарифи.
През това време чужденците, които случайно минават оттук с кола, гледат с ей такива очи профучаващите покрай тях тарикати, надупчените улици без маркировка и само се молят да налучкат правилния път, колкото се може по-бързо.

Формално движението по софийските улици се регулира от светофари и пътни знаци. В действителност обаче истеричността на столичния трафик се изчислява от съотношението между шофьорите тарикати и колегите им балъци зад волана.
Ако всички участници в движението бяха балъци, светофарите и пътните знаци щяха естествено да си играят отредената им роля. Ако пък всички шофьори и пешеходци бяха изцяло тарикати, тогава формалните регулатори на движението нямаше да играят никаква роля. Всички наредени един зад друг тарикати щяха да минават до пълното им изчерпване, след което щеше да тръгва перпендикулярната колона от тарикати и така отново и отново. Нуждата от пътни знаци щеше постепенно да изчезне. Те щяха да бъдат неусетно окостени от циганите и нямаше да липсват никому.
Движението по софийските улици е истинска

Вакханалия с вътрешно горене

Правилникът просто не важи, а човек по-лесно си взима книжка от КАТ, отколкото от площад “Славейков”. Докато стигне до работното си място, на гражданина му се случват много неща: някой му чупи стоповете; разбира, че е идиот, педераст, и най-любимото - СЕЛЯНИН; осъзнава, че колкото повече улици се вливат в един светофар, толкова по-бавно се преминава през него; докато чака пред президентството, вижда че премиерът и други идват на работа в девет без десет; няма къде да паркира; ако ли пък паркира или паякът му вдига колата; или му чупят стъклото, за да му вземат радиото...
Ако центърът на София не е блокиран от обикновено задръстване, то държавният глава посреща виетнамския министър-председател и няколко улици са затворени по този повод. Ако не е и това, то примерно стартира колоездачната обиколка на България и ужасно облечени полицаи пият кафе от пластмасови чашки по средата на жълтите павета, което трябва да означава, че не може да се минава оттам. Погледнато отстрани пиенето на кафе изглежда почти като основна дейност на униформените напоследък. Ако трябваше да се построи паметник на уличния полицай, той задължително трябва да е с бяла пластмасова чашка в едната ръка и цигара в другата.
Кортежите със сини лампи и корумпираните катаджии обаче не са основната причина за хаоса в София. Най-виновни са именно автотарикатите. Тяхната родина безспорно е Ориентът. Софийският екстремен шофьор вероятно би се чувствал като у дома си например в Истанбул. Там всички зад волана са нахални безскрупулни тарикати. В Истанбул принципът “Първи по време - първи по право” важи в най-буквалния смисъл за уличното движение и е регламентиран със закон. В града край Босфора пътни знаци почти няма. Не важи и правилото за предимството на дясностоящия. Предимство има този, който успее да подпъхне предницата си пред другата кола, независимо дали излиза от мрачен сокак на магистрала, или се престроява от едно платно в друго. Клаксонът се използва много по-често от мигача и означава всичко - от “Пай се бе, ахмак!” до “Мараба”. Натискането на клаксона там се е превърнало в тик. Често, късно през нощта, когато по улиците около Босфора вече няма коли, таксиметровите шофьори бибипкат просто за кеф, без никаква видима причина.

В Европа всичкое наопаки

Там всички са балъци. Пътните знаци се спазват стриктно, дава се предимство на другите коли и пешеходците и прочее.
Ако Петър Стоянов трябваше да анализира хаоса в софийския трафик, сигурно щеше да каже, че тукашните шофьори не са направили своя категоричен цивилизационен избор. Участниците в нашия автопоток просто се гърчат между европейското поведение и ориенталските табиети за движение по пътищата.
За българските автотарикати шофирането не е просто начин за придвижване от едно място до друго, а начин да изразят себе си. Тарикатът кара бързо, рисковано и непрекъснато е нервен. Спокойни са по-скоро балъците, които той презира. Тарикатът смята, че пътните знаци са поставени на пътя от някой зъл гений с единствената цел да му попречат да си кара така, както той си знае. “Е как може на този хубав път да сложат такова ограничение”, “С’а за какво са я затворили тази улица” и прочее са реплики, които могат често да бъдат чути от тарикатите. В общи линии правилникът и пътните знаци важат само за балъците. Те ужасно дразнят тарикатите, когато спират на червено.
Това, че тарикатът бърза, което той прави непрекъснато, го прави да изглежда в собствените му очи като пожарникар, тръгнал да гаси собствения си дом.
Основното правило на автотариката е “Никога пръв на червено”. Това означава, че ако светофарът светне червено и предната кола успее да премине кръстовището, намиращият се зад нея тарикат е длъжен също да мине. Ако тарикатите са няколко един зад друг, то се образува колона, която минава на всяка цена. Колоната свършва до първия балък, който бие спирачки.
Ако се движи по улица с повече от две платна,

Тарикатът кара плътно вляво

Компромиси с това не се допускат - дясното платно е за балъците, които се влачат с 50-60 км в час.
Тарикатът паркира навсякъде. Прави го с мисълта, че с раждането си получава място за паркиране винаги и където му е необходимо. Единственото правило е, колата да се оставя така, че да не пречи на останалите тарикати да минават покрай нея на една боя разстояние. Паркира основно диагонално, на тротоара, с броня долепена до стената на близката сграда. Докато пие кафе или има “среща”, тарикатът държи да паркира “панорамно” - да вижда колата си непрекъснато. Това важи особено вечер, когато автомобилът трябва да е паркиран близко до заведението, което тарикатът посещава. Въобще след около 22.30 правилникът за движение по пътищата някак си става по-различен. Може да се паркира на места, където през деня е немислимо. Основната разлика вечер е, че червеният светофар престава да “вАжи”. Късно през нощта, когато на пътя на тариката светне червено, той намалява, оглежда се наляво и надясно за други коли, напред за катаджии и ако е чисто - минава. В интерес на истината по това време задължително работят пешеходните светофари или тези на малки и неоживени пресечки. На “Орлов мост” например жълто започва да мига някъде след десет и оттогава нататък преминаването през кръстовището е почти екстремен спорт. Същото се случва и на бул. “България” до НДК. На пешеходния мост над пътя често седят тийнейджъри. Доскоро те просто гледаха трафика. От няколко месеца насам обаче е модерно да се ходи там, за да се гледат катастрофи. От десет вечерта до полунощ там се блъскат поне един-два пъти, шофьорите крещят, бият се помежду си, а КАТ избива нормата си за констатирани пътно-транспортни произшествия. Всъщност тази задача униформените вършат с огромна досада. За тях времето е пари, а попълването на протоколи не е сред доходоносните дейности. Къде по-рентабилно е да задебнеш до наскоро забранения ляв завой при Спортната палата. Там в началото на лятото тихомълком (вероятно през нощта) беше поставен знак, който не позволява да се завива към стадион “Васил Левски”, а маркировката беше позамазана. Това кръстовище е поверено на униформена бригада, която има капацитет да обработва по трима нарушителя едновременно.
Други техни колеги - очевидно тънки познавачи на шофьорската психология, експлоатират съвсем естественото желание да си покарат като хората по път с четири платна и без дупки. Покрай новостроения участък от бул “Сливница” почти денонощно стои друга бригада, само че въоръжена с радар. Почти никой в София не си спомня, че максималната разрешена скорост в населено място е 50 километра в час и това често се използва от находчиви катаджии.
Весел щрих в транспортния хаос придават и пешеходците. През последните десет години униформените неусетно забравиха за тях. Липсата на контрол създаде уникална

Пешеходна анархия

Всички се опитват да пресичат където и когато си искат. Особено упорити в това са трудноподвижните възрастни хора и ако те не даваха толкова често жертви, ситуацията щеше да е повече смешна, отколкото абсурдна. Едва ли през последните няколко години има пешеходец, който да е глобен за неправилно пресичане. Всички просто безконтролно се движат, както сами преценят, че е безопасно. Вероятната причина за липсата на контрол са ниските глоби, които очевидно просто не мотивират катаджиите. За неправилно пресичане например се плащат пет лева. В този случай рушветът може да е максимум левче, а това сигурно е обидно малко за униформените - все пак те не са някакви са кокошкари... Очевидно катаджиите предпочитат да си остойностяват времето по автомобилните тарифи.
През това време чужденците, които случайно минават оттук с кола, гледат с ей такива очи профучаващите покрай тях тарикати, надупчените улици без маркировка и само се молят да налучкат правилния път, колкото се може по-бързо.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • Асен Проданов, Бургас

    Катаджиите, като всички държавни служители у нас, от които зависи уреждането на нещо важно, използват служебното си положение и си искат рушвети от гражданите. Впрочем, така е във всички страни от Балканския регион. От там идва и термина "Балкански синдром". Този синдром е присъщ на всички бедни страни по света със слабо развита икономика и нисък жизнен стандарт. Корупцията в тях се е превърнала в естествен начин на живот.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Новите от запаса

Новите от запаса

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK