С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
16 фев 2002, 0:00, 1482 прочитания

Желев и Симеон - драматичната пустота на българското

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

През миналата седмица Дружеството за Югоизточна Европа - най-влиятелната неправителствена организация в Германия за страните от нашия регион - отбеляза 50-ата годишнина от своето основаване в Мюнхен. Събитие, което беше съпътствано с дискусия - как си представяте Балканите прeз 2030 г., как си представяте бъдещето на региона. Интелектуалци от 14-те страни, образуващи Югоизточна Европа, бяха поканени да говорят и споделят своите виждания за това.
От българска страна в дискусията участва бившият президент д-р Желю Желев. Интересно, без изненади.
Повод да напиша този текст ми даде едно неочаквано усещане, което имах, докато слушах различните участници в дискусията в залата на резиденцията в Мюнхен. За първи път, струва ми се, слушах напълно отстранено, като напълно независим наблюдател. Това е нещо, което винаги съм искала да преживея и почти се бях убедила в неговата невъзможност - да се опитам да усетя как хората възприемат България, какъв образ наистина оставя България и българското като такова, съпоставено с другите заобикалящи го, в един страничен непредубеден наблюдател. Това е изключително трудно, тъй като несъзнателно като българи ние изкривяваме образа и никога не можем да сме убедени, че възприемаме “начисто”, нашето подсъзнание винаги се намесва по начин, който не можем да уловим и измерим. Представете си например как при споменаването на думата румънец или турчин веднага преживявате нещо на фино ниво, веднага усещате нещо. Ето това вероятно винаги ще си остане неуловимо за нас - какво е усещането, което се получава при споменаването на българин, България, у другите, с цялата условност на това другите, разбира се.
Това, което неочаквано успях да уловя в Мюнхен, беше друго - че българският образ, който представяме и който другите получават за нас, е лишен от психологическа плътност и че това е драматична пустота.
Има нещо показателно, първо, във факта, че във време, когато България се олицетворява политически от два невъзможни един до друг, но вече случили се образа - Симеон и Първанов, за бъдещето на България през 2030 г. говори човек, олицетворявал България политически в миналото и до голяма степен отхвърлен от сегашното - Желев. Желев е най-подходящият за това - ако има някой, който може да се опита да хвърли мост и има моралното право да го направи, да прогнозира - това е именно той. Желев оставя усещането за стабилност, за корен, за българско. Той не е измислен, не е имидж. Той е биографично плътен. На пръв поглед

Желев и Симеон са невъзможните образи на българското

двата пълни антипода - недобрият английски, нерафинираният глас, леката скованост срещу свободното боравене с чужди езици, рафинираното лукавство, аристократичната отстраненост от всичко земно. Желев е всичко това, което е било българско в миналото, Симеон - всичко това, което никога не е било българско, но беше привидяно като такава възможност в бъдещето. Желев е реалност, Симеон е представа.
Къде е връзката между тях, къде е връзката между всичко това? Може ли между тези два образа да се прокара мост, да се усети нишката, която ги свързва, която придава поне малко смисъл на случващото се в най-новата история на България? Изглежда абсурден фактът, че Желев и Симеон са били избирани от едни и същи хора, по-точно от хората в една и съща държава.
Страните от Югоизточна Европа преживяват драматични моменти в своята история през последното десетилетие. Защо хората от тези страни толкова трудно се адаптират в Западна Европа? Защо албанците, живеещи в Европа например, изпращаха пари в Косово не за да приобщават Косово към Европа, а за да помогнат за унищожаването на сърбите? Защо турците се изолират в свои общности в Европа - Берлин вече е най-големият мюсюлмански град в Европа след Истанбул? Защо няма интеграция в истинския смисъл на думата, какво пречи тя да се случи? Това бяха част от въпросите, повдигнати от участниците в дискусията, и това са въпроси, които вълнуват в момента всички, които показват сблъсък на културни реалии, реална драма. Да подложиш на въпрос собствената си национална неадекватност и безпомощност, да я признаеш е една от много важните предпоставки за честен и дълбок анализ. Както каза турският професор от университета в Истанбул Мурат Белж, за Турция краят на студената война беше катастрофа, защото тя разбра, че повече не може да продава геополитическото си положение, а ще трябва да се промени отвътре. И тази драма я разкъсва до ден днешен.
Слушайки дискусията и мислено разсъждавайки върху драматизма на всичко това, си дадох сметка, че нас като българи ни няма в тази дискусия. В момент, в който България преживява една от най-големите си драми заради фигурата на Симеон, драма, която поставя под въпрос всякакви прогнози за бъдещето, нас като че ли ни е срам да изнесем всичко това пред чужда аудитория. Ние не драматизираме българското навън, не го представяме в цялата му психологическа драматичност, затова другите не могат нищо да разберат и не знаят нищо за нас.

България е неясна абстрактна представа

в главите на европейците. Това донякъде много помага на българите в чужбина, защото те не се сблъскват със закоравели стереотипи (както турците или албанците) на другите за тях, които да ги тласкат обратно към затваряне и изолация, но това е само едната страна на нещата.
Другата е, че въпросът къде сме ние в света, къде ни е мястото, какво допринасяме, какво искаме досега винаги е бил абстрактен, никога не е взимал под внимание променящите си социално-психологически реалности в България.
Желев сподели своите визии в Мюнхен, той може и да е прав за ролята на България като втора бариера след Турция пред ислямския фундаментализъм към Европа (въпреки че дълбоко се съмнявам в това), но това е образ, който има малко реално съдържание, малка психологическа плътност и който казва много малко, почти нищо за българските реалности. Може ли страна, която вътрешно се разпада от страховете си и дълбоките си комплекси, да бъде спирачка на каквото и да било? Може ли страна, в която процъфтява инфантилизмът, да бъде спирачка на фундаментализма? Не са ли двете неща две страни на една и съща монета? Това са личните ми съмнения по темата.
България много лесно и без съпротива е приела външните геополитически образи на другите за нея - като “остров на стабилността” - и има големи проблеми да преведе тези образи на самата себе си, сама да повярва в тяхната адекватност. Българското съзнание е постоянно раздвоено - искаме другите да повярват в нещо, в което ние дълбоко се съмняваме. Целият проблем е, че външният образ на една страна има пряка зависимост от вътрешния. Когато вътрешният е лишен от плътност, когато той не е подложен на анализ, когато не е проблематизиран, външният виси във въздуха, в паяжината на абстракциите.
Като изключим може би “Оптимистичната теория на нашия народ” на Иван Хаджийски, писана през 50-те и 60-те години и също проблематична донякъде заради коренно различните времеви и пространствени рамки, в които разполага българското, българите днес нямат плътно описание на самите себе си. Българинът е описван и представян предимно конюнктурно, пожелателно според необходимостта на момента. Той

Все още се оглежда в стари огледала

през които вече почти нищо не се вижда ясно. Образът, който българите имат за себе си, е или опасно радикално-романтичен, или опасно черногледски.
Проблемът е изключително сериозен - когато липсва точно огледало, когато липсва конкретно плътно описание, разцъфтяват всевъзможните представи и абстракции. Нещо повече - именно в това свободно поле на абстракциите винаги може да се настани някой гостенин, пришълец, абстрактен субект.
Струва ми се, че целият политически елит на България е помогнал за идването на Симеон на власт именно защото абстракцията е пространството, в което Симеон влезе толкова безпрепятствено лесно. Парадоксално, но въпреки цялата си биографична плътност Желев е точно толкова абстрактен, колкото е Симеон. Фактът, че единият толкова бързо беше забравен, другият - толкова лесно прегърнат, че двамата изглеждат като невъзможни парчета история, би трябвало да ни накара да се замислим, че целият преход се разви от началото до днес напълно отстранено от българите, от това, което вероятно на практика представляват. Струва ми се, че проблемът е наистина много сериозен.
Симеон днес, когато говори, говори за същите познати стари неща - за острова на стабилността, за евро-атлантическата ориентация, за НАТО. Нищо по-лесно от това да се напъхаш в геополитически образи, които и без това са чужди. И докато отвън изглежда, че всичко е наред и всичко си е същото, защото думите са пак тези, само българите си знаят блудкавия вкус в устата, който изпитват.
В Мюнхен усетих истинска тъга, че това толкова трудно може да бъде споделено навън, а че това е единственото реално нещо, което към настоящия момент може да се каже за България. И защото само когато споделиш реални усещания, можеш да предизвикаш реални симпатии. В Мюнхен можех да изпитам вътрешното колебание и тревога на албанците, дълбоката тъга на турците, митологичната безнадеждност на молдовците и румънците. И драматичната пустота да си българин, която никой не може да усети.



  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

И адвокати за всички! 1 И адвокати за всички!

Американският адвокат Фред Рууни, наречен "Бащата на правните инкубатори", и неговият принос в обучението на юристи за социални каузи

17 яну 2020, 6897 прочитания

Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика 1 Чешкият акционер в Le Monde не гарантира независима журналистика

Доверието между ръководство и редактори във френския вестник все повече намалява

22 сеп 2019, 2619 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
Джамия под прозореца

Решение на общински съвет руши етническия модел в село Езерово

Още от Капитал
Драмата с ТЕЦ "Марица-изток 2" - дълга, скъпа и опасна

Каквито и действия да се предприемат, те ще бъдат закъснели, ще струват скъпо и може да доведат до нови проблеми в сектора

Малайзийски полет към село Щръклево

Община Русе даде предварително съгласие да продаде летището си на дружество с малайзийско участие. Проектът на компанията е за 57 млн. лв.

Новите дрехи на "Шишман"

Несигурното бъдеще покрай предстоящия ремонт на знаковата улица в центъра на София отново разбуни духовете

Вирусът, който смрази света

Епидемията от коронавирус за по-малко от месец запали Китай и уплаши целия свят с пандемия, която не е виждана от десетилетия. Рисковете са много, но и възможностите да бъдат избегнати още са живи и съвсем реални

Книга: Макс Блехер - "Случки в близката нереалност"

Десетилетия след написването им, сюрреалистичните истории на румънския писател намират нова публика

Кино: "Ирландецът"

Елегия за човека между доброто и злото

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10