Продавачите на последна надежда
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Продавачите на последна надежда

Продавачите на последна надежда

1793 прочитания

Великото преселение на детските колички започва някъде около шест следобед. Устремени, но все още в плен на плавния ритъм на разходката, те се понасят към изходите на Южния парк в София. Майки, твърдо решени да избягат, кресливо се опитват да прекратят хода на въртележките и да отделят децата от подскачащите, подрусващи се и безкрайно шумни патета, динозаври и слончета, които са окупирали всички възможни изходи. Разговорите между родителите се преплитат и само случайно прелитащи реплики като „правят ти мозъка на дъвка“ могат да обяснят подобно масово напускане.

Новите обитатели на мястото идват един след друг; някои от тях се движат заедно, на групи, а други преплитат самотните си траектории с териториите на бездомните кучета. Погледнати отстрани, новодошлите изглеждат като представителна извадка на българското общество. Обединяват ги единствено натрапчиво розовите листчета, които държат в ръцете си. На входовете на парка, изпълнени с всемирна любов и щастие хора причакват минувачите; оставят в ръцете им някак неусетно, но с добре отработени жестове розовите позиви на вярата, гарнирани с куп агитационни книжлета. Така новоприетите в братството тръгват към миризмата на

Казанлъшки понички

пред които обаче за съжаление на продавача никой не спира. Хората продължават нататък, преминават през все още празната зелена поляна, за да стигнат до издигната в дъното ? дървена естрада. „Алелуя! Който е дошъл, за да бъде разпоредител, моля да отиде в жълтата палатка и да търси там Георги. Чакаме ви“, периодично повтаря глас, многократно усилен от високоговорителите наоколо. Гласът се понася нагоре, удря се в блоковете отсреща, за да се стовари с удвоена сила върху поляната и парка. Част от новодошлите тръгват уверено към жълто-бялата палатка и излизат оттам, повишени в статус на разпоредители или охранители. Другите остават на поляната, очаквайки това, което от естрадата повтарят като в рекламна пауза между организационните съобщения - „Тази вечер ще се случват чудеса. Тази вечер Бог ще прояви себе си.“

Изглежда, всички тук стоят в очакване на чудото. Това чудо, което ще ги спаси, изцели или ако не друго, ще поведе живота им в друга посока. За да направят очакването по-кратко или за да го изпълнят със смисъл, събралите се разменят спомени и разкази за това, което предстои. „В НДК, докато проповядваше, хората плачеха, истинско просветление беше, чудо...“, „А в Индия, казват, само докато го слушали, преди да се помолят даже, имало вече изцелени“... продължават разговора си две жени, редувайки Украйна, Африка и д-р Озборн (човекът, когото всички очакват тук). В най-външния кръг репликите видимо се различават: „Може да не помогне, но пък поне не може да попречи“, „ами, представи си, че наистина стане. Не ми се вярва, но представи си...“ Жена с цветна лента върху ръкава на якето прекъсва разговора на момичетата, за да обясни, че не може да стане чудо, ако няма вяра. След въпроса „за първи път ли сте тук“ бута в ръцете им лист, върху който са написани адресите на всички евангелски църкви в София и страната. „Елате“, казва им, докато те отстъпват леко назад в мократа трева. „Аз ходя в тази църква, там се събират само млади. Ще видите какви чудеса стават! При нас да се молят идват наркомани, цигани-крадци, хора от дъното и после как се преобразяват само! Но вие ще видите сами; ще се убедите“, завършва жената изречението, което потъва в сиянието на лицето ?. „Обичам те безкрайно“, гръмва малко по-късно припевът на

Песента, която се лее

от естрадата и подгрява публиката преди идването на основната „ударна“ група. „Ти си Бог“, продължават втория куплет певците от сцената под съпровода на йоника и китара. Постепенно цялата публика е увлечена в танцувално поклащане от първите вярващи, превърнали песента в стоплящи тялото движения.

„Алелуя!“, крещи от естрадата жена с подозрително широка усмивка, следвана от ехото на дребничка преводачка. „Алелуя!“, отвръща заедно с другите момче в инвалидна количка с блеснали от студа очи. Жената продължава да говори на множеството на ясен и прост английски, който изпъстря с малко български и повече руски думи, призвани да възвестят на света важността на позитивното мислене. Преводачката, която се справя доста по-добре с английския, отколкото с руския, е изправена пред сложната задача да превежда не само думите, но и патоса в гласа и експресивните жестове. На български всичко звучи много по-приповдигнато и преиграно; но пък подобна забележка може да се определи като дребнава, защото преводачката е там заради вярата си в Бога, а не заради актьорския си талант. След като жената разказва драматично няколко чудеса, случили се тук и там по света, прекъсва разказа си с възклицания „о!“ и „а!“, следвани от подходящите за случая маски на лицето. Под съпровода на музиката тя не забравя да припомни няколко пъти: „Истинският проповедник идва насам. Потърпете!“ Накрая той се спуска на сцената като манна небесна, следван от цяла кохорта проповедници от местни евангелски църкви. „Алелуя!“, поздравяват се няколко пъти проповедник и вярващи, като многократното повторение но думата, вместо да създаде усещане за неистова досада, я изпълва с все по-голям и по-голям смисъл. Д-р Т. Л. Озборн започва проповедта си като амбулантен търговец, който хвали своята стока. Само че не продава обикновените джунджурии, а „нещо повече от религия“; продава вяра, чудеса и изцеления... И уточнява, че „всичко това ще намерите в палатката“, която се появи още в началото на разказа. Чудесата са „опаковани“ под формата на книги, флагчета, шапки и „значки, които още не са дошли и вече не знам кога да кажа, че ще дойдат“, нарежда жена от щаба на Озборн зад импровизирания щанд. Всичко тук е „много евтино“, както след кратко колебание съобщава самият проповедник от висотата на естрадата, превърната в амвон. Продължава с пожелание всеки един от събралите се да стане „бизнесмен“ и да направи „фланелки, с щампован върху тях щит на вярата; и от двете страни“. Когато привършва с бизнес ефективността на Бога, насочва проповедта си към едно писмо, което го е довело тук. Писано е от жена с инициали в „тъмното“ минало на комунизма, която го е изпратила от благодарност за собственото си изцеление. След тази отправка към политическата история д-р Озборн обещава да съобщи

Трите истини следващата събота

които Бог е предвидил и иска да чуе България. След това „очаквайте в следващата серия“, както във всеки себеуважаващ се сериал с продължение, той се връща към рубриката „какво се случи в миналата серия“. Отново пред очите на слушащите се подреждат образите на изцелени хора. Докторът почти като истински лекар изрежда диагнозите и не пропуска да подчертае, че ракът, детският паралич и психическите разстройства са нелечими, но Бог е проявил милостта си, като е направил чудото „глухият да чува, слепият да вижда, куцият да ходи“. След два часа проповед, в която се редуват цитати от Библията, спомени на очевидци, и практически съвети в стил „ти му предаваш артрита си, той го взима целия“ се стига до кулминацията. Хората със затворени очи и вдигнати ръце в забрава повтарят думите, които се изстрелват към тях от естрадата. Лицата им са спокойни, озарени от някаква вътрешна светлина, подсилена от лъчите на наредените в кръг около тях прожектори.

След като молитвата свършва с поредното „Алелуя!“ (или по думите на преводача халлелу-а-а-х!) чудодейно изцелените започват да си пробиват път към сцената. Първата жена, която се добира до микрофона, за да сподели радостта от собственото си изцеление, упорито извършва кръгови движения с ръка. Разказът ? се опитва да придаде смисъл на въртеливото движение, защото „боледувах от артрит и от болка ръката си не можех да помръдна преди. Сега нещо в рамото ми изпука и вече мога да я движа...“. „Благодаря ти, сестро“, отвръща пасторът, докато си прави снимка за спомен с изцелената. Следващата жена кляка и се изправя, докато разказва сполетялото я чудо, а един мъж, очевидно неспоходен от подобно щастие, с последна надежда се опитва да завърти главата отделно от тялото си. „Не можех да ходя, ето, сега ходя. Бях в болница, днеска излизам и сега проходих“, трепери гласът на следващата жена, пробила си път до платформата. Пасторът проявява видимо по-голям интерес към нея и пита: „Каква беше диагнозата ви? Множествена склероза ли?“ „Множествена склероза“, повтаря жената, почти хипнотизирана, а пасторът изведнъж ? отнема думата, за да я обяви за „ходещо библейско чудо днес. „Ето, Бог изцели множествена склероза пред очите ни. Бог е същият вчера, днес и завинаги. Доведете още други и те ще започнат да ходят, да чуват, да виждат... ето, погледнете там, патерици ли виждам някой да хвърля?“

Разказите продължават да се множат, а хората се разотиват един след друг, за да се съберат отново утре с една вечер надежда по-малко.

Великото преселение на детските колички започва някъде около шест следобед. Устремени, но все още в плен на плавния ритъм на разходката, те се понасят към изходите на Южния парк в София. Майки, твърдо решени да избягат, кресливо се опитват да прекратят хода на въртележките и да отделят децата от подскачащите, подрусващи се и безкрайно шумни патета, динозаври и слончета, които са окупирали всички възможни изходи. Разговорите между родителите се преплитат и само случайно прелитащи реплики като „правят ти мозъка на дъвка“ могат да обяснят подобно масово напускане.

Новите обитатели на мястото идват един след друг; някои от тях се движат заедно, на групи, а други преплитат самотните си траектории с териториите на бездомните кучета. Погледнати отстрани, новодошлите изглеждат като представителна извадка на българското общество. Обединяват ги единствено натрапчиво розовите листчета, които държат в ръцете си. На входовете на парка, изпълнени с всемирна любов и щастие хора причакват минувачите; оставят в ръцете им някак неусетно, но с добре отработени жестове розовите позиви на вярата, гарнирани с куп агитационни книжлета. Така новоприетите в братството тръгват към миризмата на

Казанлъшки понички

пред които обаче за съжаление на продавача никой не спира. Хората продължават нататък, преминават през все още празната зелена поляна, за да стигнат до издигната в дъното ? дървена естрада.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK